Legislation and professional development in the field of cultural heritage. Historical reconstruction and current status in the Republic of Bulgaria

ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ И АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ И АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Съставител Иван Кабаков Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ София • 2020 © 2020 Иван Кабаков, съставител © 2020 Мирослав Живков, художник на корицата © 2020 Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ ISBN 978-954-07-4986-0 СЪДЪРЖАНИЕ ПРОФЕСИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ КАТО ПРЕДПОСТАВКА ЗА ОПАЗВАНЕТО, СОЦИАЛИЗАЦИЯТА И УПРАВЛЕНИЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО / 7 Иван Кабаков I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ / 11 ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА КЪМ КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО В БЪЛГАРИЯ 1878–1989 Г. НОРМАТИВНА БАЗА, ИНСТИТУЦИИ, ПРОФЕСИОНАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ / 13 Тодор Попнеделев, Владимир Станев, Светослав Живков II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ / 61 ПРАВНА ИНФРАСТРУКТУРА НА ПРОФЕСИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО / 63 Иван Кабаков ПРОФЕСИИ И ДЛЪЖНОСТИ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО/ 116 Милена Колева-Звънчарова ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО ЧРЕЗ ФОРМАЛНОТО ОБРАЗОВАНИЕ, ОСЪЩЕСТВЯВАНО В СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ / 128 Георги Вълчев, Ани Истаткова-Иванова ЕЛЕКТРОННИ РЕСУРСИ И ПРОГРАМИ ЗА НЕФОРМАЛНО ОБУЧЕНИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ И ПЕРСПЕКТИВИ / 152 Петър Миладинов, Виолета Коцева III. ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ПРАКТИКАТА / 163 ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПРИОРИТЕТИ ПРЕД МУЗЕЙНИТЕ СПЕЦИАЛИСТИ В БЪЛГАРИЯ / 165 Светла Димитрова МУЗЕЙНИТЕ СПЕЦИАЛИСТИ И ТЯХНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ. ПРОБЛЕМИ, ИДЕНТИФИЦИРАНИ ПОТРЕБНОСТИ И (НЕ)ВЪЗМОЖНИ РЕШЕНИЯ / 181 Валентин Дебочички ОТ КАКВО ИМАТ НУЖДА МУЗЕИТЕ: ОБУЧЕНИЕ, МОТИВАЦИЯ, АКРЕДИТАЦИЯ? / 195 Николай Ненов ЗА АРХИВНАТА СИСТЕМА В БЪЛГАРИЯ ДНЕС И ЗА СРЕДНОСРОЧНИТЕ ПЕРСПЕКТИВИ ПРЕД РАЗВИТИЕТО Є / 203 Михаил Груев КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО И НЕГОВОТО ОПАЗВАНЕ, СОЦИАЛИЗАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ: КАКВО БИ МОГЛО ДА СЕ НАПРАВИ? / 222 Иван Кабаков, Милена Колева-Звънчарова ПРИЛОЖЕНИЯ / 229 7 ПРОФЕСИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ КАТО ПРЕДПОСТАВКА ЗА ОПАЗВАНЕТО, СОЦИАЛИЗАЦИЯТА И УПРАВЛЕНИЕТО НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Иван Кабаков „Като се пишат стратегически документи, е добре да се има предвид не само какво и как ще се прави, но и кой ще го прави, какви специалисти има, за да осъществят набелязаното“ – тази препоръка отправи директорът на Националния археологически институт с музей към БАН Христо Попов на обществената дискусия по проекта за Национална стратегия за развитие на културата 2019–2029 г., проведена на 17 април 2019 г. в Националния дворец на културата1. Коментираният проблем в неговата сложност, динамика и историческа дълбочина занимава и група изследователи от СУ „Св. Климент Охридски“2 поне от няколко години, като в настоящото издание „Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България“ са представени постигнатите изследователски резултати през 2019 г. в рамките на научната задача „Професионално развитие в областта на културното наследство. Образование, обучение и валидиране на знания, умения и компетентности“, осъществена с финансовата подкрепа на Националната научна програма „Културно-историческо наследство, национална памет и обществено развитие“/РМС № 577 от 17 август 2018 г. Преди да стигнем обаче до отговор на въпроса „Кой ще го прави?“, трябва да си отговорим на въпроса „Какво очакваме и/или какво искаме да стане?“ с културното наследство на България, за да не ни се налага компенсаторно да заместваме отсъстващата представа за бъдеще с традиционни представи за миналото, които са вече неосъществими през XXI век. В тази мисловна 1 Повече информация по темата би могла да бъде открита на следните адреси: <https:// www.dnevniк.bg/bulgaria/2019/04/17/3421135_eкsperti_lipsvat_restavratori_obshtinite_niamat/> https://www.youtube.com/watch?v=YbRHt_md5LM&fbclid=IwAR37UJsXL6FD0vnIXYsBGlB5EкSкGe bW27FAoWXP1M_M-RJ363RpsBWBQrc. 2 Изследователският екип включва проф. д.н. Иван Димов Кабаков (ръководител на проекта), доц. д-р Георги Александров Вълчев, доц. д-р Тодор Александров Попнеделев, гл.ас. д-р Владимир Георгиев Станев, гл.ас. д-р Светослав Михайлов Живков, гл.ас. д-р Виолета Калинова Коцева, гл.ас. д-р Петър Филипов Миладинов, Милена Петкова Колева-Звънчарова, докторант от Философския факултет, и Ани Вескова Истаткова-Иванова, изследовател R1 от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. 8 перспектива времето се превръща в ресурс, много по-значим от финансовите ресурси, в които обичайно сме вгледани, предполагайки стратегическа визия, цели и управление на културното наследство, включително и по отношение на качеството на професионалната подготовка на специалистите, които ще ги осъществяват. Ако няма такива, кой би имал способността да предлага и реализира стратегия за развитие на културата и културното наследство? Очевидно е, че професионалната подготовка не само в областта на стратегическото управление на културното наследство, но и на неговото опазване и социализация е от ключово значение за предлагането и постигането на приемливо бъдеще, което ни позволява да запазим своята национална и културна идентичност в условия на глобализация и свръхпроизводство на материални блага. Нещо повече, ако искаме да сме действително богати и при това не само по отношение на материалните блага, трябва да инвестираме в образование и обучение. Това ни препоръчва Кристалина Георгиева, управляващ директор на Международния валутен фонд3, в предаването „Седмицата“ по Дарик радио, в коментара си по темата за липсата на квалифицирани кадри, които са източник на промяна и на по-високи доходи в съвременните общества, когато обаче реформират своите социални системи и най-вече образователната система. Защо обаче се занимаваме с културното наследство? Културното наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на памет, се превръща в залог за постигането на смислено човешко съществуване, което ни отличава от всички останали индивиди и общества, когато се превърне в осъзната национална и културна идентичност. В търсене на идентичност съвременните общества преоткриват както собственото си културно наследство, така и това на други култури. Представата за миналото като безвъзвратно загубено допълнително предизвиква упорито търсене, чийто краен резултат е повишеният интерес към културното наследство от различни социални групи и общности в повечето съвременни общества. Нещо повече, в условията на глобализация индивидът е изправен пред трудно обозрим и обясним свят, изтъкан от противоречия и конфликти, които предизвикват неговото „затваряне“ в общности в търсене на идентичност преди всичко чрез споделянето на приемливи и разбираеми културни ценности и носители на памет, които свързват минало и настояще, за да осигурят смисленото му човешко съществуване. Тази актуална ситуация обяснява засиления интерес към културното наследство както от 3 Повече информация по темата би могла да бъде открита в Димитрова, Т. Кристалина Георгиева: Богати ще са тези, които инвестират в обучението на хората си. – В: Дневник [онлайн]. 18.01.2020 [прегледан 19.01.2020]. https://www.dnevniк.bg/politiкa/2020/01/18/4017987_ кristalina_georgieva_bogati_shte_sa_tezi_кoito/. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 9 страна на водещи международни организации в областта на културата, така и на национални правителства и самоорганизирали се „общности с наследство“ (чл. 2b от Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство), които разширяват многообразието от наследства с нови културни ценности и носители на памет. Всички те обаче разчитат на професионалната подготовка на различни специалисти, които осигуряват необходимите им знания, умения и компетентности за опазване, социализация и управление на културното наследство. Тяхната реализация като основни дейности предполага различни по характер и насоченост специалисти, чиято професионална подготовка се осъществява „в крак с времето“ с оглед на динамично променящата се външна среда. Нещо повече, постигнатите знания, умения и компетентности за опазване, социализация и управление на културното наследство непрекъсното трябва да се обновяват, което от своя страна изисква не само професионална подготовка, а преди всичко и най-вече професионално развитие. Поради тази особеност изследването има за цел да идентифицира и анализира дефицитите и проблемите с професионалната подготовка и развитие на специалистите в областта на културното наследство. Те са свързани преди всичко с работата на държавната и общинските администрации на културата, музеите, библиотеките и архивите. Добре би било да се припомни, че част от тези проблеми има историческа дълбочина, която позволява да се идентифицира трайното им присъствие както в законодателството на предишни периоди, така и в актуалното състояние на правната инфраструктура на професионалното развитие в областта на културното наследство. Тази „картина“, която провокира настоящото изследване и в известен смисъл дава неговото наименование, ще остане непълна и поради това би била и неточна, ако не се изследват и потребностите на практиката и гледните точки на водещи специалисти в областта на опазването, социализацията и управлението на културното наследство. Това изисква изследване на работата на държавната и общинските администрации на културата, музеите, библиотеките и архивите, което да идентифицира дефицитите и проблемите с професионалната подготовка и развитие на специалистите в областта на културното наследство от гледна точка на практиката, като ги съпостави с тези от анализа на законодателството в неговата историческа дълбочина и актуално състояние. Решаването на идентифицираните дефицити и проблеми предполага търсенето и намирането на полезни взаимодействия на образование, обучение и валидиране на знания, умения и компетентности, като за изследователския екип от ключово значение е анализът на предлаганите знания и умения в бакалавърските и магистърските програми на СУ „Св. Климент Охридски“ с оглед на установяването на степента на съответствие и удовлетворяване на ПРОФЕСИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ КАТО ПРЕДПОСТАВКА ЗА... 16 водството на Марин Дринов и Константин Иречек то си поставя за цел да уреди свой исторически архив с документи на български учени и обществени дейци. Така са поставени основите на бъдещия Научен архив при Българската академия на науките (БАН). През периода на Възраждането възникват немалко документални материали. Това са главно архивите на еснафските сдружения на занаятчиите, на търговските дружества на някои предприемачи и на българските търговски колонии в Букурещ, Виена и Будапеща, архивите на българските читалища, училища, както и на много видни личности. Още с учредяването на Народната библиотека в София към нея започва да се оформя архивна сбирка. Днес това е Българският исторически архив, който има статут на архивохранилище на огромно богатство от документи за Българското възраждане и освободителните борби в Македония и Одринско до 1912 г. (Петрова, 2011, с. 65). Всъщност още тогава започва да се формира и ориенталска колекция, която ще стане основата на бъдещия Ориенталски отдел. Още в самото си начало българското архивно дело се сблъсква с някои значими трудности. По време на Освободителната война някои документи на османската администрация са демонстративно изгорени като израз на омразата срещу завоевателите. Друга немалка част е прибрана и изнесена от оттеглящите се османски служби. През първите години след Освобождението основното внимание на българските държавници е насочено към изграждането и функционирането на управленската система. За създаването на държавен архив не се мисли главно поради административна неопитност. Липсва осъзнатост от държавната власт за необходимостта от такава институция. Два основни фактора обуславят това. Единият е от чисто техническо естество и се дължи на това, че възникналата от служебната дейност на учрежденията документация все още е ограничена по обем и местосъхранението є не създава проблеми на администрацията. Не без значение е и другият фактор, а именно, че основното внимание на историческите изследвания тогава е било насочено към античната история, към медиевистиката, византинистиката, османистиката и възрожденската история, за които архивната документация от най-новото време към момента не е необходимо историческо градиво. Това, което е било неотложно да се направи спрямо нововъзникващите документи, е било да се създадат ред и правила в делопроизводството, документооборота и регистрацията им. И това наистина е било предприето. Прекъснатата за пет века държавна традиция и липсата на административен опит в тази област започват да се преодоляват с помощта на Временното руско управление в България. През периода на своето функциониране от юни 1877 г. до юли 1879 г. то издава поредица от прикази, правила, предписания и др. за работата с документите, за тяхното съставяне, регистриране и съхЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 17 раняване, а също и за учредяване на длъжностите архивар и регистратор. Те са основани на руската канцеларска практика, която от своя страна следва пруската система (Петрова, 2011, с. 66). Грижите за културно-историческото наследство попадат в учреденото по силата на Търновската конституция Министерство на народното просвещение. Още през януари 1880 г. премиерът и просветен министър митрополит Климент утвърждава Правилник за посетителите на Българската народна библиотека в София. В него се регламентира достъпът на читатели, но същевременно с това се предвиждат мерки за опазване на библиотечния фонд от повреди. Библиотеката е отворена за читатели ежедневно с изключение на времето на коледните и великденските празници (чл. 1). Достъпът до нея е свободен, не се предвижда никаква такса (чл. 3). Член 9 обаче забранява на посетителите „да прелистват бърже книгите, да мокрят пръсте, кога ги прелистват, да загъват листове, да пишат по тях, било с мастило, било с карандаш, или пък да мацат и кършат подвързията, а там-паче да дерат и късат листове“. Допуска се изнасяне на книги за ползване извън библиотеката само за „учени общества и правителствени установления“, и то срещу залог (чл. 12). Ръкописите и редките книги обаче „не се дават никому вън от библиотеката под какъвто и да е залог“ (чл. 11). В сградата на библиотеката са забранени пушенето и влизането с оръжие (Йорданов, 2017, с. 49–51). Най-важната фигура в ранната история на софийската Народна библиотека е Константин Иречек. В периода 1879–1881 г. той е главен секретар на МНП, а по време на Режима на пълномощията (1881–1883) – просветен министър (Божков, 1981, с. 350). По същото време е и директор на библиотеката, като прави много за обогатяването на сбирките є и популяризирането на старините в обществото (Радонов, 1983, с. 70). Сам той прави първите проучвания на Преслав и поставя началото и на организираното запазване на старините, като предлага няколко министерства да се ангажират в координирана програма за запазване на откриващите се при строителство паметници. През 1883 г. К. Иречек написва „Упътване за събиране на географски и археологически материали“ – първо ръководство за издирване и съхраняване на културни ценности (Радонов, 1983, с. 74; Денчев & Василева, 2006, с. 40). Характерно за ранната история на българското музейно, архивно и библио течно дело е липсата на разбиране за нуждата от съхраняване на културно-историческото наследство сред широките слоеве от българското общество поради бедността, ниската степен на грамотност и доминирането на традиционната култура. Това превръща държавната политика в първостепенен фактор (Денчев & Василева, 2006, с. 23). Същевременно първите български правителства трудно формират трайна културно-просветна политика, защото се сменят на кратки периоди. Бюджетите са повече от скромни, I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 18 текучеството на кадри е значително, липсват организационен опит и експертност (Божков, 1981, с. 350; Радонов, 1983, с. 71). Все пак от 1883 г. МНП започва да отпуска средства за археологически разкопки. Друга характерна черта е липсата на подготвени кадри, което е лесно обяснимо. В края на 1879 г. например министърът на просвещението митрополит Климент установява, че от тримата служители в Народна библиотека – София, двама нямат никакви документи за образование, нито за някакъв стаж като учители, за какъвто те настояват. Директорът на библиотеката Георги Кирков не вижда в тях „интелигентни сили“ и двамата са освободени през 1880 г. (Йорданов, 2017, с. 60–61). На самия Г. Кирков обаче също му липсват подготовка, познания по библиотечно дело, както и по книжнината изобщо, смята главният секретар на министерството К. Иречек, който е на мнение, че директорът трудно ще се справи на този пост (Пак там, с. 63). Този сериозен проблем – липсата на подготвен персонал, често назначаван „от горе“ по партийни съображения – остава и през следващите години. На практика нито един от библиотекарите не е запознат с библиотечното дело. Димитър Маринов, известен етнограф, заявява чистосърдечно в МНП, че му е неудобно да заеме директорския пост, след като никога не е виждал библиотека и няма представа от нейното вътрешно устройство (Пак там, с. 161). Липсата на подготвен човек, специалист по арабски и турски език, пречи да бъде напълно обработена библиотеката на Осман Пазвантоглу, затова и тя не е каталогизирана. Макар да се знае какво съдържа в общи линии сбирката, нейното включване в научно обращение е затруднено (Пак там, с. 169). Напразно К. Иречек, директор на библиотеката, настоява през 1884 г., че „От библиотекаря се иска да знае няколко чужди езици, най-малко френски, немски и руски, да има познания в всеобщата литература, и да знае да пази точност и ред“. Друг директор – Васил Стоянов – също настоява ръководният персонал да има не само висше образование, но и да владее достатъчно старите и новите езици, да познава световната литература и „да отбира“ поне малко от библиотечно дело. Това обаче остава само пожелание – през 1888 г. поддиректорът В. Диамандиев твърди, че е задължително писарите да владеят поне отчасти чужди езици, тъй като работата им включва описване на книгите. Затова трябва да се подбират внимателно и да им се предлага задоволителна заплата. Дежурните пък трябва да умеят да четат и проумяват заглавията, т.е. да са завършили гимназия (Пак там, с. 106, 123, 136). Берлинският договор от 1 (13) юли 1878 г. обособява земите между Балкана и Родопите в автономната област Източна Румелия. И тук, както и в княжеството, основите на политиките по опазването на културно-историческото наследство са положени от Временното руско управление. Още през 1879 г. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 19 в Пловдив е основана обществена библиотека с музей, чийто пръв уредник е руският публицист Александър Башмаков (Радонов, 1983, с. 70). През 1882 г. е издаден първият публичноадминистративен правилник, който регламентира дейността на библиотеката с музей. В него са обособени три отдела: археологически, нумизматичен и палеографски. Като специалисти към музея са привлечени чехите Вацлав Добруски и Вацлав (Херман) Шкорпил и италианецът Доменико Такела (Стателова, 1986, с. 50; Денчев & Василева, 2006, с. 44). Целенасочената политика по събиране и съхранение на старини започва още през 1880 г. На 30 януари с.г. директорът на народното просвещение Йоаким Груев издава Окръжно № 42 до префектите на окръзите в тази насока. В него той призовава администрацията да поощрява предаването на старини на музея – даром или чрез отплата (Сборник от закони, 1884, с. 245–246; Стателова, 1986, с. 49). Нормативната база в Източна Румелия в тази сфера почива на османския Устав на древностите, издаден през 1874 г.1 Той обявява всички неоткрити старини, независимо къде се намират, за държавна собственост; Регламентира също така условията за започване на разкопки, като изисква задължително разрешение от просветното министерство, съдържа наказателни постановления при износ и продажба на исторически паметници и др. Областното управ ление, базиращо се на този закон, има правото да контролира извършването на разкопки, като взема за музейната сбирка по-ценните находки, заплащайки възнаграждение на техните собственици (Денчев & Василева, 2006, с. 45). Съединението от 6 септември 1885 г. създава по-добри предпоставки за икономическо и културно развитие на България. В държавния бюджет за 1888 г. са предвидени 60 000 лева за „книжовни и научни предприятия“ (Денчев & Василева, 2006, с. 60). При управлението на Стефан Стамболов (1887–1894) бюджетът на МНП нараства значително. Това води до ръст на заплатите на служителите. Увеличени са и средствата за закупуване на старини – от 3000 на 5000 лв. през 1892 г., 15 000 през 1893 г. и 30 000 през 1894 г. (Радонов, 1983, с. 75). На Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г. всички окръзи в България се представят с отделни павилиони, в които демонстрират най-големите си постижения в областта на занаятчийските производства, традиционни костюми и произведения на изкуството. Изготвен е и специален Павилион за изящни изкуства, който представя съвременните български художници. Министърът на народното просвещение Георги Живков е силно впечатлен от техните творби и решава да ги откупи и предостави на музея в София. 1 Някои от цитираните в текста норматвни актове могат да бъдат видени в Приложение 1. I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 20 Нарастването на музейния фонд води до нуждата от отделянето на музея от Народната библиотека в София. През септември 1892 г. министър Живков с постановление поставя началото на Народния музей като самостоятелен институт. Към 1893 г. в него се обособяват три колекции: старовековна, етнографска и нумизматична (Божков, 1981, с. 351; Недков, 2006, с. 90). За пръв директор на музея е назначен В. Добруски (Въжарова, 1960, с. 13; Радонов, 1983, с. 77). Той предприема широка кампания за събиране на пръснатите из страната археологически паметници. Получава обществена подкрепа, както и съдействието на административните власти, училищните власти и църковните настоятелства (Денчев & Василева, 2006, с. 57). В резултат в музея започва съсредоточаването на епиграфски паметници, археологически находки, нумизматична колекция, някои ръкописи. Постепенно се формира и колекция от „черковни старини“. През март 1888 г. МНП издава първия нормативен акт, разглеждащ специално проблема със събирането на старини. Това са Временните правила за научни и книжовни предприятия (Държавен вестник № 31 от 19 март 1888 г.). Първият им раздел се отнася до издирването на старини, паметници и документи. Член 1 на правилата обявява, че „всички неоткрити материали в старинни предмети, гдето и да се намерят, принадлежат на държавата“. Предвиждат се все пак възнаграждения за техните откриватели, както и за собствениците на недвижимите терени, върху които са намерени артефактите (чл. 2 и 3 – 1/3 от стойността на предметите). Членове 7 и 9 забраняват каквото и да било издирване на старини без предварително разрешение от страна на министерството, а чл. 18 ограничава изнасянето на антики в странство. Вторият отдел е посветен на издирването и описването на фолклорен и етнографски материал: народни песни, поговорки, гатанки, предания, обичаи и пр. Третият раздел на правилата предвижда стимули за развиване на книжовна дейност – за авторство, преводачество и издателство. Временните правила въвеждат ред в извършването на археологически и етнографски проучвания и налагат първите ограничения пред иманярите (Недков, 2006, с. 76; Денчев & Василева, 2006, с. 61). Сбед по-малко от две години постановленията на Временните правила са затвърдени от приетия през ноември 1889 г. Закон за издирване старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия. Клаузите му повтарят почти дословно правилата, но създават една по-стабилна основа за политика по отношение на културно-историческото наследство (Държавен вестник № 13 от 17 януари 1890 г.). Временните правила от 1888 г. и базираният на тях закон определят задълженията на държавата и държавните институции в опазване на културно-историческото наследство и регулират техните отношения с частната собственост върху културно-историческите ценности. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 21 Законодателните разпоредби задължават притежателите на „старини“ да ги регистрират. Те не могат да бъдат продавани, подарявани или променяни по какъвто и да било начин без разрешението на МНП. Предвиден е и контрол върху износа им зад граница (Кочанкова, 2013, с. 29). Приетият през 1891 г. Закон за народното просвещение поставя културните институции под надзора на просветното министерство (Игнатова, 2013, с. 14). През 90-те години на ХIХ век у нас се обособяват два типа музеи: централни – държавни (известни като „народни музеи“), и местни – обществени. По традиция от Възраждането много от местните възникват в рамките на съществуващите читалища и едва впоследствие се развиват в самостоятелни учреждения. През 1888 г. братята Шкорпил поставят началото на организираното музейно дело във Варна (Божков, 1981, с. 351; Недков, 2006, с. 108). Правителството на д-р Константин Стоилов (1894–1899) продължава културната политика на своите предшественици. През февруари 1896 г. по инициатива на просветния министър Константин Величков със закон е учредено Държавното рисувално училище в София – предтеча на Националната художествена академия (Държавен вестник № 38 от 17 февруари 1896 г.). Член 2 на закона регламентира целта на училището, а именно „да приготовлява художници по пластичните изящни изкуства; учители и учителки по рисуване, чертане и краснописание…; рисувачи по разните клонове на художествената индустрия (иконопистство, резба, декоративно изкуство, керамика, златарство, тъкачни индустрии и др.)“. Кабинетът на народняците се опитва да реши и друг важен проблем – за попълването на книжния фонд на народните библиотеки. През първите години след Освобождението въпросът не е урегулиран. Нищо не задължава печатарите да депозират екземпляри от своите издания. На пръв поглед целта е постигната със Закона за печата от 1883 г., но липсата на санкции превръща нормата в мъртва буква (Йорданов, 2017, с. 94–95). В края на 80-те и началото на 90-те години на XIX век за подобна мярка активно, но безрезултатно настоява директорът на Народната библиотека в София Васил Стоянов. Пробив е постигнат през януари 1897 г., когато Народното събрание приема Закон за депозиране печатни издания в народните библиотеки (Държавен вестник № 41 от 22 февруари 1897 г.). Неговият чл. 1 задължава печатарите да предоставят безплатно на народните библиотеки в София и Пловдив по два екземпляра от „всяка книга, брошура, вестник, списание, възвание, гравюра, карти и въобще всяко напечатано или възпроизведено по друг начин произведение и предназначено за обращение в публиката“. За неизпълнение се предвиждат глоби в размер от 25 до 250 лева. Разбира се, в българските условия приемането на даден закон не означава автоматично стриктно изпълнение на разпоредбите му. Контролът като цяло е слаб. I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 22 През 1898 г. наследникът на Величков на министерския пост – народният поет Иван Вазов – издава Правилник на народните библиотеки в София и Пловдив (Държавен вестник № 127 от 18 юни 1898 г.). Това е първият общ за двете библиотеки правилник. Член 1 определя тяхната цел: „а) да събират и пазят книгите, брошурите, вестниците, списанията, картите, гравюрите – с една дума, всички литературни произведения, които се печатат, литографират и се възпроизвеждат в България по какъвто и да е начин за обращение между публиката; б) да откупуват и събират всички стари печатни книги, ръкописни и други останки от старобългарската литература; и в) да набавят главните съчинения и списания по всичките клонове на чуждестранната наука и литература“. Вторият дял на правилника регламентира условията по съхранението на книжния фонд – подвързване, инвентаризиране, позициониране, сигнатури. Въвеждат се азбучен и методичен каталог. Третият раздел нормира условията за ползването на библиотеката. Разширява се възможността за изнасяне на книги за ползване навън. Последният раздел се отнася до персонала на библиотеката, но е сравнително лаконичен. Стопанският напредък на страната през първото десетилетие на ХХ век дава възможност на управляващите да насочат по-значим финансов, човешки и организационен ресурс към дейности, свързани с опазване на културно-историческото наследство. За Народния музей се отпускат значителни средства, които нарастват скокообразно. Още през 1904 г. за археологически издирвания са предвидени 20 000 лева, за личен състав – близо 15 000 лева, за етнографския отдел – 10 000 лева. Отделно от това е предвидена субсидия за Българското археологическо дружество, чийто ежегоден размер се движи между 3000 и 5000 лева. През 1905 г. средствата за археология нарастват на 28 000 лева (за разкопки и консервация), за етнографския отдел – 13 500 лева. Предвидена е и огромна сума – 30 000 лева – за издаване на „Известия на музея“ (Радева, 2002, с. 198). На 12 май 1905 г. тържествено е открита за посетители сградата на Народния музей в София – старата Буюк джамия (Пак там, с. 196). Това е времето на т.нар. втори стамболовистки режим (1903–1908), при който до 1907 г. просветен министър е професорът от Университета Иван Шишманов. В областта на археологията обаче продължава тенденцията от Възраждането за действия на просветители любители. Просто след Освобождението се оказва, че липсват подготвени кадри. Налага се да бъдат привлечени чужденци като братята Шкорпил и Вацлав Добруски, които не са професионални археолози. Руски археолози поставят началото на проучването на българското средновековно изкуство и култура – разкопките на цариградския Руски археологически институт в Плиска и Преслав от 1899 до 1905 г. под ръководството на известния византинист Фьодор И. Успенски. В началото на ХХ век се появяват и първите български специалисти, археолози и историци на древността ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 23 и Средновековието, като Гаврил Кацаров, Рафаил Попов, Никола Мушмов, Васил Златарски, Йордан Иванов, Петър Мутафчиев (Димитров, 1958, с. 50). Към 1904 г. в рамките на Народния музей в София започва да се обособява Архивът на Възраждането. Инициатор за това е самият министър проф. Шишманов, а пръв уредник – Йордан Попгеоргиев. През април 1906 г. министър Шишманов публикува и Правилник на Архива (Държавен вестник № 83 от 19 април 1906 г.). Точка 3 в него формира четири главни отдела: обществен, църковен, училищен и книжовен. В обществения отдел трябва да се събират градски кондики, еснафски кондики, еснафски правилници, общински решения и протоколи, общински заповеди и разпореждания, фермани за частни и обществени правдини и общински печати; в църковния – документи от църковната борба; в училищния – документи по просветното дело, а в книжовния – всички книги, брошури, вестници, списания и карти, както и всички ръкописи и ръкописни преводи, които са останали от турско време. Достъп до Архива получават само имащите специално разрешение от министъра на народното просвещение. Архивът събира и политически документи, на революционните комитети, макар и това да не е упоменато в правилника. Дейността му не е единствено събирателска. Голяма част от материалите на отдела е публикувана в „Сборник за народни умотворения“ и „Периодично списание на Българското книжовно дружество“, както и в „Български преглед“ (Радева, 2002, с. 97; Игнатова, 2013, с. 15–17; Кочанкова, 2013, с. 42). За завеждащ архива впоследствие е назначен учителят и изследовател на Българското възраждане Димитър Страшимиров (Недков, 2006, с. 99). През 1905 г. е създаден Училищен музей при МНП с пръв организатор писателя Стилиян Чилингиров. По-късно Чилингиров е заместен от Димитър Т. Страшимиров, който предава в историческия отдел на музея събраните от него материали за написването на „История на Априлското въстание“. Историческият отдел има по-скоро библиотечно-архивни, отколкото музейни функции. През 1908 г. този музей се слива с библиотеката на МНП. През 1903 г. за завеждащ на Етнографската сбирка на Народния музей е назначен Димитър Маринов. От 1906 г. сбирката се обособява в самостоятелен Етнографски музей. За да усвои чуждестранния опит, бъдещият директор Д. Маринов е изпратен да се запознае с постиженията на етнографските музеи в Белград, Дубровник, Сараево, Загреб, Будапеща и Прага (Недков, 2006, с. 100; Денчев & Василева, 2006, с. 64). Архивът на Възраждането преминава към новия институт. Общ за цялата страна е проблемът със заплащането на хората, които са ангажирани в областта на културното наследство. През 1899 г. дирекцията на Народната библиотека напразно изтъква, че за да бъдат привлечени подготвени хора, трябва да им бъде предложена подходяща заплата (ЙорI. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 24 данов, 2017, с.172). Постепенно между 1903 и 1909 г. в Народната библиотека– София, се появява длъжността библиотекар, като с някои изключения се спазва негласното правило библиотекарите да са с висше образование (Пак там, с. 322–323). Това обаче не означава, че те имат специализирано образование. През 1909 г. директор Пенчо Славейков се обръща към МНП с предложение да бъдат изпратени в чужбина няколко души специално да се подготвят за библиотечна работа, тъй като персоналът очевидно е неподготвен. Но само библиотекарят Иван Димитров, който е ориенталист, е командирован през 1910 г. да участва в 9-месечните курсове за библиотекари в Мюнхен при Баварската придворна и държавна библиотека. По думите на директора на библиотеката Велико Йорданов „Той е бил единственият чиновник в библиотеката, подготвен систематично за библиотечна работа“. За съжаление Димитров загива в Междусъюзическата война (Пак там, с. 211, 215, 221, бел. под линия). През януари 1909 г. Народното събрание приема нов Закон за народното просвещение (Държавен вестник № 49 от 5 март 1909 г.). Освен чисто образователната дейност той регламентира и функциите на народните библиотеки и музеи. Дело е на правителството на Демократическата партия (1908–1911) и по-конкретно – на младия просветен министър Никола Мушанов, оставил впоследствие трайна диря в българската политика. Законът регламентира окончателно обособяването на Народния етнографски музей и трансформирането на стария Народен музей в Археологически народен музей (чл. 374). Като цели пред Археологическия музей са поставени: „а) да събира и съхранява археологическите паметници из българските земи; б) да събира и съхранява всички монети, които са били употребявани в Балканския полуостров и в съседните нему земи; в) да копира забележителните стари и да събира по-значителните нови художествени произведения на страната; г) да събира и пази църковните старини на България; д) да събира или копира всички паметници от странство, които имат каква и да е връзка с историята, археологията и художеството на българските земи; е) да се грижи за запазване и поддържане на всички паметници и старини в България, които имат архитектурно-художествено значение“ (чл. 374). Организиран е в четири отдела: старовековен, средновековен, нумизматичен и художествен (чл. 379). Законът предвижда създаването на археологически музеи и в провинцията. За цели на Етнографския (Етнографическия) музей са посочени: „а) да събира и съхранява етнографическите материали из българските земи; б) да представя чрез модели всички предмети и форми на материалната култура на българскя народ; в) да събира и пази всички документи, които имат каква и да е връзка с исторята на българското възраждане; г) да събира и копира всички документи в странство, които имат какво и да е отношение към ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 25 възраждането на българския народ“ (чл. 376). В него са обособени два отдела: етнографски и исторически (чл. 380). Законът регламентира и устройството и дейността на народните библиотеки в София и Пловдив. В софийската се обособяват следните отдели (чл. 407): а) за ръкописи и архив; б) за български печатни произведения и за такива, които се отнасят до балканските народи (balcanica); в) за чужди печатни произведения; г) ориенталски отдел. За пловдивската те са само два: а) за ръкописи и печатни произведения; и б) археологическо-нумизматичен кабинет (чл. 427). Приносен момент в закона е въвеждането на изричен ценз за директорите на народните музеи и народните библиотеки, за музейните работници и библиотекарите. Изискванията за уредниците са за висше образование – история или славянска филология за етнографския и класическа филология, археология или история за археологическия – плюс публикувани трудове и известен стаж. За директори на тези институти допълнителното изискване е няколкогодишна специализация (чл. 382–385). За директор на Народна библиотека и библиотекарите са необходими минимум средно образование, ползване на два славянски и два „модерни“ (западни – б.а.) езика и публикувани научни трудове. На база на приетия закон през октомври 1909 г. МНП издава Временен правилник за Народния археологически музей (Държавен вестник № 262 от 30 ноември 1909 г.). Той прецизира функциите на директора и уредниците. Уредниците имат длъжността да: а) ръководят и нареждат сбирките на своя отдел и лично отговарят за тях; б) нареждат инвентарите, каталозите и изобщо всички книжа в отдела си; в) приподписат цялата кореспонденция и изобщо всички книжа, които имат каква и а е връзка с отдела им; г) грижат се за редовното получаване, пренасяне и нареждане на предметите в отдела; д) бдят за реда и чистотата на сбирките в отдела си; е) в края на всяка година излагат в подробен писмен рапорт до директора състоянието на завеждания от тях отдел. Прецизират се и функциите на Музейния комитет, който е натоварен и с организирането на археологически разкопки. Аналогичен правилник по същото време е въведен и за Народния етнографски музей (Държавен вестник № 268 от 7 декември 1909 г.). Той също разполага с Музеен комитет. Служителите му са задължени да обикалят страната в търсене и събиране на етнографски материали и документи. Година по-късно новият просветен министър проф. Владимир Моллов (от същия кабинет) съставя нов правилник за Народния археологически музей, който в общи линии повтаря клаузите на предишния (Държавен вестник № 276 от 17 декември 1910 г.). През първото десетилетие на XX век започва създаването на военни музеи и къщи-музеи. Първият военен музей е открит на 23 април 1904 г. в Казанлък при 23-и Шипченски полк. Негов основател е о.з. поручик Петър Ив. I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 32 След Първата световна война правителствата на Александър Стамболийски (1919–1923) започват мащабна реформена програма, която включва и промени в културно-просветното дело. През август 1920 г. кабинетът приема Наредба за откупуване на художествени произведения от министерствата на Царство България и тем подобните ведомства (Държавен вестник №. 129 от 9 септември 1920 г.). По нея покупки от страна на държавната администрация могат да се извършват само посредством специална комисия, в която влизат директорът на Народния археологически музей, уредникът на Художествения отдел към същия музей, преподавател от Художествено-индустриалното училище и четирима художници, назначавани от министъра на народното просвещение. Много по-съществен е Законът за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение, известен още като закона „Омарчевски“, по името на просветния министър Стоян Омарчевски, приет от Народното събрание през юли 1921 г. (Държавен вестник № 87 от 21 юли 1921 г.). В него се създава цял нов раздел „Военно-исторически къщи – музеи и паметници“. Член 395 поставя последните под „върховния надзор“ на просветното ведомство. Фиксирани са целите им: а) да се запазят за потомството от историческа стойност къщи в положението, съвременно на историческото събитие, свързано с тях; да се съхраняват и събират в тях военноисторически предмети, съчинения за съответните събития, бюстове и портрети на заслужили дейци по възраждането и освобождението на българския народ; б) да се съхраняват в мавзолеи на вечни времена останките на геройски загиналите за свободата и освобождението борци; в) да се опазят и държат в изправност паметниците, въздигнати за прослава на отделни лица, на групи лица или събития от борбите за свобода и от освободителната война (чл. 396). Предвижда се тяхно централизирано ръководство със седалище в Плевен. Член 378 задава пет отдела за Археологическия народен музей: предисторически, античен, средновековен, нумизматичен и художествен. Първият от тях формално е новоучреден, макар реално да съществува още от 1909 г. (Протич, 1934, с. 2–4). Със същия закон Архивът на Възраждането е преместен от Етнографския народен музей в Народната библиотека в София. Това става по настояване на директора є Стилиян Чилингиров и на самия Библиотечен комитет (Йорданов, 2017, с. 248–249, 277, 285, 288). Законът предвижда учредяване на народни библиотеки в Търново и Шумен. През лятото на 1921 г. Народното събрание приема и Закон за Българския археологически институт (Държавен вестник № 83 от 16 юли 1921 г.). Той се учредява на база на съществуващото от 1901 г. Археологическо дружество в София. Член 1 го обявява за „самостойно научно учреждение“, но под надзора на МНП. Целта на института е „всестранното изучаване на старините и художествените паметници на българските земи, както и по-основното разЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 33 работване на българската история“. Предвижда се институтът: а) да урежда, предизвиква и подпомага научни издирвания, разкопки и експедиции съгласно Закона за старините; б) да издава свой научен печатен орган, както и други редици от публикации или отделни съчинения върху въпроси из областта на неговата научна дейност; в) да урежда както курсове и лекции по застъпените в него специалности, така и общодостъпни сказки; г) да се грижи за подготовката на научни сили по археология, като дава за тази цел стипендии и помощи; д) да урежда и издържа специална библиотека, както и сбирка от фотографии, отливки и други научни помагала; е) да влиза в споразумение с чужди институти и учени за задружна работа; ж) да насърчава и подпомага научно и материално дейността на археологическите дружества в страната (чл. 2–3). Няколко дни след смъртта на Иван Вазов правителството на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) издава постановление, с което се предвижда домът на народния поет на ъгъла на столичните улици „Раковски“ и „Вълкович“ да се превърне в къща-музей. Ръководството и уредбата на музея са възложени на Народната библиотека в София (Държавен вестник № 178 от 9 ноември 1921 г.). Неговият най-малък брат д-р Борис Вазов предава сградата на библиотеката през 1924 г. Земеделското правителство стартира процедури по реставрация и превръщане в къща-музей и на дома на Алеко Константинов в Свищов (Недков, 2006, с. 33, 187). Земеделците приемат и Закон за учредяване на достъпни народни библиотеки (Държавен вестник № 195 от 29 октомври 1920 г.). Той предвижда създаване във всеки административен окръг на минимум шест такива библиотеки, управлявани от библиотекар (с ранг, приравнен на пазител от Народната библиотека в София) и собствен библиотечен комитет. Законът е силно оптимистичен и практически е невъзможно да се приложи в неговата пълнота през следващите години. Много по-реалистичен е приетият през същата 1920 г. Закон за депозиране на печатни и литографски произведения в народните библиотеки (Държавен вестник № 195 от 29 октомври 1920 г.). Той заменя закона от 1897 г. и задължава издателите да депозират в столичната Народна библиотека по десет екземпляра от книжно произведение, като четири екземпляра се запазват от нея, а останалите се разпределят на народните библиотеки в Пловдив и Търново (чл. 1 и 5). Законът въвежда задължителен депозит и за издания, отпечатани в чужбина (чл. 4). През 1924 г. изменения в закона понижават изискуемия депозит на шест екземпляра (Йорданов, 2017, с. 286–287). Няколко години по-късно сговористкото правителство на Андрей Ляпчев инициира Закон за читалищата (Държавен вестник № 291 от 28 март 1927 г.). Неговият чл. 5 задължава всяко читалище да разполага с безплатна библиотека с читалня. През 1930 г. просветният министър и бивш премиер I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 34 проф. Александър Цанков издава Наредба за одобрение, препоръка и откупуване на печатни издания (Държавен вестник № 51 от 6 юни 1930 г.). По силата є читалищата могат да закупуват издания само след предварителното одобрение на министерството, което се дава на база рецензии. В духа на епохата чл. 9 на наредбата предвижда одобрение да се дава на печатни издания, които „не съдържат тенденция и картини срещу държавния строй и държавния глава, срещу добрите нрави, срещу религията“. Препоръки пък се издават само за „печатни издания, които било по своите научни или художествени достойнства, било по съдържание и начин на изложение са особено ценни и полезни за доброто културно развитие на учащата се младеж и българското гражданство“. Библиотечната система изпитва нужда от подготвени филологически специалисти. През 1925 г. директорът на Народната библиотека – София, Божан Ангелов сигнализира в МНП, че Ориенталският отдел съдържа около 5000 книги, ръкописи и документи, които могат да бъдат много полезни на науката. Но дори за да им се направи пълен опис, на библиотеката са необходими тюрколози – поне двама-трима ориенталисти (Йорданов, 2017, с. 299). Но и Народният етнографски музей чувства остра нужда от кадри през цялото си съществуване между войните. Поради ограничения щат на музея към него се привличат доброволни сътрудници, главно учители, които се командироват в различни краища на страната, за да извършват събирателска работа (Недков, 2006, с. 172). В годините на Голямата депресия приоритетни пред държавата са социално-икономическите проблеми. Въпросите за културно-историческото наследство остават на заден план. От средата на 30-те години на XX век обаче в България настъпва стопанско оживление. Започват мащабни проекти по строителство и благоустрояване. Всичко това представлява потенциална опасност за съществуващите старини. Затова през юни 1936 г. кабинетът на Георги Кьосеиванов приема Наредба-закон за запазване на старинните постройки в населените места (Държавен вестник № 135 от 20 юни 1936 г.). По нея прилагането на регулационните планове трябва да става при запазване на улици, площади, постройки и паметници с „архитектонично, битово, историческо, археологическо или художествено значение“ (чл. 1). С цел запазване паметниците на културата се предвиждат изменения в регулационните планове. Постройките с историческо значение се освобождават от данък сгради и общински такси. Предвижда се евентуално тяхното откупуване от страна на общините или държавата (чл. 7). Ако при извършването на строежи се открият старини, предприемачите и собствениците са длъжни да уведомят местния музей или общинската власт и временно да преустановят работа, докато Народният музей в София не организира оглед. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 35 В навечерието на Втората световна война в България съществуват следните държавни музеи: Народен археологически музей, Народен етнографски музей, Естественоисторически музей (Царският природонаучен музей), Държавна художествена галерия (открита през 1942 г. и унищожена от бомбардировките през 1944 г.), Археологически музей при Народната библиотека в Пловдив, къщите-музеи „Алеко Константинов“ в Свищов и „Иван Вазов“ в София и Сопот. Съществуват и няколко ведомствени музея. Към Министерството на войната се числят Главният военноисторически музей, военноисторическите къщи-музеи в Плевен, Пордим, с. Горна Студена, Бяла и мавзолеят в Гривица, Военноморският музей – Варна, мавзолеят „Владислав Варненчик“. Продължава съществуването и на учебния музей към МНП, както и на Полицейския музей (Недков, 2006, с. 221). В периода между двете световни войни продължава да отсъства централизирано архивно дело. Значителното увеличаване на документацията в учрежденията води до унищожаване на документи от страна на чиновниците. Това започва да притеснява дейците на културата (Петрова, 2011, с. 67). Въпросът за създаването на държавен архив е дебатиран за пръв път по-сериозно в Народното събрание през 1911 г. Специална парламентарна комисия изготвя доклад, озаглавен „Държавен архив“. Той започва с думите: „Днес няма културна държава, която да не се е загрижила за уредбата на своите обществени, национални и специално държавни архиви. Това е понятно, като се вземе предвид: значението на запазените документи за политическата и културна история на народите, научният интерес що те представляват в историческо, етнографическо, географическо, езиково, стопанско, финансово и пр. отношения, значението им за ориентиране при евентуалната нужда от справки и пр., и пр.“ По-нататък комисията алармира „за потребата у нас от Държавен архив, която се толкова чувства, че отлагането на учредяването му влече не само огромни разноски за запазване претоварените архивни складове на отделните учреждения, но силно спъва справките, и което е твърде важно, заплашва с разпиляването и унищожаването на много ценни във всяко отношение документи“. Докладът завършва с конкретно предложение за организационната структура и задачите на бъдещия държавен архив (Пак там, с. 69). Измененията в Закона за народното просвещение от 1921 г. учредяват Архивен отдел към Народната библиотека. И тук идеята е на директора є Ст. Чилингиров. Пред Архивния отдел е поставена задачата да събира и пази всички документи, свързани с миналото на България. За първи път се предвижда назначаването на специален отговорник за завеждането на отдела с един помощник (Кузманова, 1966, с. 81). През 1925 и 1926 г. тогавашният директор на софийската Народна библиотека Божан Ангелов повдига въпроса за това правителствените архиви I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 36 да се предават на Архивния отдел, който има задача по закон да събира и пази всички документи, имащи връзка с миналото на България. Ангелов нас тоява всички държавни и обществени учреждения, както и частни лица, които притежават архиви на починали обществени дейци, да представят в едногодишен срок опис на тези документи. Изнасянето на архивни материали извън България да става само под контрола на МНП. Това така и не се случва (Йорданов, 2017, с. 305–306). Въпреки това през междувоенния период Народната библиотека в София все повече придобива функции на държавен архив (Кочанкова, 2013, с. 36–37). В централните учреждения – министерства, комисарства, управления – архиви продължават да се държат единствено за улеснение на службата, без обща система и без контрол. Единствено Дирекцията на полицията поради естеството си държи по-сериозно организиран архив след 1925 г. (Кузманова, 1966, с. 46). През 1926 г. Министерският съвет издава окръжно за масово унищожение на създадените до 1918 г. архиви в учрежденията. Следва безотговорно унищожение, въпреки че е предвидено документите с историческо значение да се предоставят на Народната библиотека. През 1928 г. е установено, че са предадени за претопяване дори нужни за работата на учрежденията документи, а безброй такива с историческа ценност вече били загубени. Случайно са спасени архивите на Източна Румелия, което Министерството на финансите се готвело да унищожи – става дума за десетина вагона папки и тефтери (Пак там, с. 53). Масови и безсистемни прочиствания на ведомствени архиви се извършват и през 30-те години на XX век. Централните държавните органи може и да не са вникнали в необходимостта от създаване на единен архив, но други институции осъзнават нуждата от подготвени кадри. За първи път в българската архивна практика Градският архив при Столична общинска библиотека и музей организира през декември 1941 и януари 1942 г. курс по архивистика за професионална квалификация на своите служители (Игнатова, 2013, с. 42). Тази практика е „заета“ от Народния археологически музей и Българското археологическо дружество, които през 1926 и 1929 г. провеждат специализирани курсове по археология и музейно дело с цел да се повиши квалификацията на учители, музейни уредници, любители (Протич, 1934, с. 23–24; Николов, 2005, с. 13). По вярното заключение на Симеон Недков музейното дело в България между двете световни войни преживява трудно, но градивно време. Многократно нарастват музейните фондове. Провеждат се системни археологически разкопки, чиито открития намират място в експозициите на централните и местните музеи. Полагат се огромни усилия да се построят нови сгради или да се получат подходящи помещения за създаване на нови експозиции на читаЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 37 лищните музеи в различните райони на страната. Тежките дни на Втората световна война донасят огромна разруха за музеите преди всичко в столицата. По-голямата част от тях е разрушена до основи при бомбардировките, а останалите имат частични повреди. Всичко това изправя малката музейна общност пред нови изпитания (Недков, 2006, с. 222). Ако до 1914 г. с културното наследство се занимават основно историци и археолози, между двете световни войни към тях постепенно се приобщават и архитекти и художници като специалисти в областта на културното наследство (Кандулкова, 2007, с. 174). Политиката на българската държава към културно-историческото наследство в периода 1878–1944 г. зависи изключително както от финансовите ресурси, така и от степента, до която управляващи и общество осъзнават нуждата от грижи по съхраняване на паметниците на културата. Сред базовите нормативни актове са законите за народното просвещение от 1909 и 1921 г., както и онези за старините от 1889 и 1911 г. и за депозиране на печатни издания в народните библиотеки. Важни са и правилниците за уредбата на различните учреждения. От формална гледна точка българското законодателство не отстъпва на западните модели. Приложението на законите в практиката обаче е далеч от оптималното. Стойностни законопроекти от края на 30-те години на ХХ век – за народните музеи и за старините – остават неприети и не влизат в сила поради липса на достатъчно политическа воля. И ако в сферата на музейното и библиотечно дело държавата отбелязва все пак успехи, то силно проблематично остава неуреждането на архивното дело. Подготовката на професионално подготвени кадри се осъществява основно от Университета. *** Втората световна война оказва негативно въздействие върху културните институции в България. Бомбардировките нанасят поражения на Софийския университет, БАН, Царския природонаучен музей, Народния театър, Народния етнографски музей, старата и новостроящата се сграда на Народната библиотека, Общинската библиотека и музей (Денчев & Василева, 2006, с. 134). Народният археологически музей също е засегнат и част от музейната документация е унищожена (Николов, 2005, с. 13). Въпреки че част от физическите щети са безвъзвратни, много по-осезаеми са институционалните, нанесени от установената в страната на 9 септември 1944 г. власт. Процесите на централизация на културния живот и засилването на държавното начало в него достигат ново, много по-високо ниво. Създава се специално Министерство на пропагандата, преименувано година по-късно на Министерство на информацията и изкуствата, което трябва да I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 38 осъществи единно ръководство и координация на работата на печат, радио, кино, театри, библиотеки, музеи и др. (Денчев & Василева, 2006, с. 134–135). През 1945 г. влиза в сила наредба-закон, съгласно която Народната библиотека, Библиографският институт и народните музеи са прехвърлени от МНП към новосъздаденото министерство. Така са прекъснати традиционните връзки на музеите и библиотеките с университетите и училищата. Новата власт разглежда културата като средство за излъчване на силни идеологически послания, а традиционното осмисляне на културно-историческото наследство вече не отговаря на новите изисквания на налагащия се съветски модел (Денчев & Василева, 2006, с. 141). Министерството на информацията и изкуствата е закрито и през 1948 г. на негово място е създаден Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК), също с ранг на министерство и с пръв председател члена на Политбюро и секретар на Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) (ЦК на БРП(к) Вълко Червенков. Основната задача на този комитет е да осъществява единно ръководство на научните и културните институции и организации, да планира и контролира научноизследователската и художествено-творческата дейност в БАН, радиото, киното, музеите, библиотеките, галериите, театрите, оперите, творческите съюзи, самодейните колективи, симфоничните оркестри. От 1949 г. в него е обособен отдел „Музеи, библиотеки и книгоиздаване“ (Денчев & Василева, 2006, с. 145–146; Петрова, 2011, с. 71–72; Игнатова, 2013, с. 47–48). На състоялия се през декември 1948 г. Пети конгрес на БРП(к) пред българската историческа наука са поставени нови задачи. Тя трябва да бъде пренаписана от позициите на марксистко-ленинския мироглед, а в тази връзка въпросът за нейната изворова база заема важно място (Игнатова, 2013, с. 48). През 1952 г. към Комитета за изкуство и култура е създадена специална служба, прераснала по-късно в национален институт, с грижа за консервиране и реставрация на откритите при разкопки археологически паметници (Николов, 2005, с. 14). През същата година е създадено Главно управление по въпросите на културата и издателствата (Главлит), което работи под непосредственото ръководство на ЦК на Българската комунистическа партия (БКП), с основна цел контрол и цензура върху културния живот. Главлит възприема от съветския модел широката дефиниция за „вредна литература“, в резултат на което по-големите библиотеки понасят тежки загуби в своите фондове. Цензурната политика на Главлит влияе негативно и върху международния книгообмен на България, а през 1954 г. той напълно прекъсва със Западна Европа (Денчев & Василева, 2006, с. 151–152). Народната библиотека в София успява най-добре да се ориентира в новата ситуация. Краят на Втората световна война я заварва с напълно разрушеЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 39 на сграда, всички каталози и част от книжния фонд са унищожени, отделите са без помещения и персонал. Още в края на 1944 г. директорът предлага в Архивния отдел да бъдат назначени четирима архивисти (историци и филолози), които да бъдат изпратени на специализация в чужбина (Кузманова, 1966, с. 130). През 1945 и 1948 г. МС излиза с постановление за прочистване на учрежденските архиви от ненужни книжа. Ценните документи с историческо значение трябва да се предават на Народната библиотека в София (Пак там, с. 139–140). Това засилва нейната роля като национален архивен център. През 1948 г. е обособена в самостоятелен фонд сбирката от портрети и фотоснимки. На следващата 1949 г. в самостоятелен отдел прераства и музикалната сбирка с амбицията да се развие като музикален архив. През 1950 г. библиотеката е преименувана на Държавна библиотека „Васил Коларов“, а Архивът на Възраждането става Български исторически архив (БИА), за да се направи разграничение с Ориенталския отдел (Кочанкова, 2013, с. 51–52). През 1953 г. тържествено е открита нова, модерна за времето си сграда на библиотеката, забележително произведение на българската архитектура. Бюджетът и персоналът на библиотеката са значително увеличени, същото става и с книжния фонд, който нараства десет пъти (Калайджиева, 1978). За да бъде решен проблемът с библиотечните кадри, с Постановление № 2495 на Министерския съвет от 18 септември 1950 г. към Комитета за наука, изкуство и култура – София, се създава Държавен библиотекарски институт с двегодишен курс, включващ и производствена практика. Учебните програми, план и преподаватели се одобряват и назначават от председателя на КНИК. Завършилите института получават диплом за полувисше образование (Държавен вестник № 229 от 28 септември 1950 г.). От 1950 г. в Народната библиотека се депозират публикациите на ООН и официалните издания на някои държави, а от 1953 г. започва да излиза нейното издание „Известия на НБКМ“. През 1954 г. Народната библиотека „Кирил и Методий“ (НБКМ) се превръща и в научен институт. С Постановление № 8 на МС от 15 март 1973 г. на НБКМ са възложени функции на национален орган за научна и техническа информация. Към 1 януари 1978 г. НБКМ притежава общо 1 843 407 тома книги и периодични издания (Калайджиева, 1978). С Постановление № 2 на Министерския съвет от 20 януари 1970 г. Народната библиотека „Кирил и Методий“ е призната за водещ национален библиотечен институт, който осъществява методично ръководство и координация на библиотечната система в страната. Централните ведомства и организации, които имат библиотечни мрежи, непосредствено ръководят и контролират своите подведомствени библиотеки. Окръжният съвет за култура е орган за ръководство и координация на библиотечното дело в съответния окръг, той разпределя субсидиите за читалищните библиотеки, I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 40 контролира назначаването на квалифицирани библиотекари, решава откриването, закриването и уедряването на общообразователните библиотеки (Спасов, Ганев & Банкова, 1981, с. 182–186). *** Амбицията на народната библиотека, както и на други библиотеки в страната да събират архивни документи влиза в противоречие с назряващата идея за създаване на държавен архив. Както вече бе посочено, от Освобождението до средата на ХХ век в България не се създават специализирани архивни учреждения. С издирването и съхраняването на документални свидетелства, най-вече за възрожденския период, се занимават библиотеки, музеи, читалища, археологически и исторически дружества и училища (Игнатова, 2013, с. 12). Скоро след политическата промяна на 9 септември 1944 г. в страната се забелязват повишено внимание и интерес към документалните извори, най-вече тези, свързани с комунистическото движение (Петрова, 2011, с. 71). В края на 40-те години под ръководството на БКП протича процес на масово създаване на институции за производство на история, знаци и символи на новата обществена система. През 1949 г. е приет закон, който дава право на Музея на революционното движение да попълва фонда си и създадения Централен партиен архив (ЦПА) към ЦК на БКП с „всички материали, като вестници, позиви, брошури, окръжни, снимки, писма, оръжия, облекло и др., отнасящи се до съпротивителното движение от 9 юни 1923 година до 9 септември 1944 година“ (чл. 1). Те се обявяват за ценности с общонационално значение. Изключителното право за тяхното издирване и събиране принадлежи на КНИК (чл. 2). Всеки притежател на посочените в чл. 1 материали се задължава да ги обяви пред оторизираните органи (чл. 4). За неизпълнение на тази разпоредба санкциите са изключително строги – глоба до 100 000 лева или тъмничен затвор. Съгласно чл. 3 събраните материали се предават „за пазене“ в ЦК на БКП (Игнатова, 2013, с. 52, 92). През втората половина на 40-те години на ХХ век необходимостта от изграждането на специализирани институции, които да поемат грижата за събирането и съхраняването и предоставянето на архивните документи, налага изготвянето на няколко законопроекта за създаване на държавни архиви (Игнатова, 2013, с. 65; Кочанкова, 2013, с. 73). Съобразно с политиката на управляващите за сближаване със съветския модел на администриране той се налага у нас (Петрова, 2011, с. 72). На 10 октомври 1951 г. Президиумът на Народното събрание приема и издава Указ № 515 за създаване на Държавен архивен фонд на Народна република България. С него се поставя началото на организираното архивно дело в страната (Петрова, 2011, с. 63; Игнатова, 2013, с. 75–76). Създава се Държавен ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 41 архивен фонд на Народна република България (ДАФ), чийто ръководен орган – Архивното управление, е в структурата на Министерството на вътрешните работи (Кузманова, 1966, с. 153; Петрова, 2011, с. 78). Указ № 515 обявява всички документи в България, „независимо от тяхното времепроизхождение, съдържание, оформление, техника и начин на възпроизвеждане“, за съставна част от ДАФ. Член 23 предвижда съдебна отговорност за лицата, които съзнателно или поради небрежност увреждат или унищожават документи. Член 30 забранява търгуването с архивни документи. Като експонати в музеи и изложби могат да се използват само преписи и фотокопия. Архивите са достъпни за всеки гражданин за научни изследвания и публикации, справки и др. Основаването на държавните архиви е голям напредък в областта на запазване на културното наследство, но при осъществяването на този замисъл неизбежно възникват многобройни проблеми. Според Указ № 515 трябва да се създадат два централни държавни архиви и дванадесет окръжни държавни архиви, за които са необходими хранилища и квалифициран персонал. С първото изискване нещата все пак са уредени сравнително бързо, но страната не разполага с подготвени специалисти в архивното дело (Кузманова, 1966, с. 153). За да бъде решен цялостно въпросът с кадрите за архивите, през 1952 г. в Софийския университет към Философско-историческия факултет е създадена специалност „Архивистика“, преустроена четири години по-късно в профил към специалност „История“ (Кузманова, 1966, с. 156; Петрова, 2011, с. 79). И това става въпреки съпротивата на КНИК, който смята, че разкриване на специалост „История и теория на архивното дело“ при Философско-историческия факултет ще дублира съществуващото обучение на библиотекари и архивисти в Библиотечния институт (Кочанкова, 2013, с. 59). Докато се появят първите архивисти с професионална квалификация, което ще отнеме поне четири години, положението временно се закърпва, а необходимите знания за изпълнение на служебните си задачи назначените в архивите хора придобиват чрез изучаване на законовите и подзаконовите актове по създаването на държавните архиви и на съветската специализирана литература. През пролетта на 1953 г. е проведен тримесечен курс по архивистика за новоназначени служители с откъсване от производството. Във всички държавни архиви по указание на Архивно управление се организират постоянно действащи семинари по служебна квалификация (Петрова, 2011, с. 83). Няма достатъчно данни, за да оценим доколко тези действия са били успешни. Първоначално в архивната система в София и в дванадесетте окръжни центъра се назначават служители от структурите на МВР, от завършилите Висшата партийна школа, от заварените архивни средища, от завършилите студенти от Философско-историческия факултет на Софийския университет „по разпределение“, служители от Отечествения фронт и МиI. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 48 ване и се наказват като повреда на обществена собственост. Всеки, който намери или открие движими или недвижими паметници на културата, е длъжен в тридневен срок да съобщи за това на съответния народен съвет или на най-близкия музей. Те от своя страна са задължени да уведомят незабавно Института за паметниците на културата при Министерството на просветата и културата. На лицето, което е открило и известило за намирането на ценен недвижим паметник или е предало на музея движими паметници на културата, се дава възнаграждение, определено с правилник. Археологически разкопки с научна цел се извършват с разрешение на Българската академия на науките. Движимите паметници на културата се съхраняват в музеите и музейните сбирки. Изнасянето на паметници на културата в чужбина се забранява. В изключителни случаи това се допуска с разрешение на Министерския съвет. Министерството на просветата и културата и народните съвети със съдействието на Българската академия на науките, творческите съюзи, обществено-политическите, културно-просветните и други организации се грижат за издирване, регистриране, изучаване и популяризиране на паметниците на културата. Грижата за издирването, регистрирането, опазването и популяризирането на природните забележителности се възлага на Министерството на земеделието и горите съгласувано с Министерството на просветата и културата. Върховният държавен надзор по опазване недвижимите и движимите паметници на културата и контрол на всички музеи и музейни сбирки с изключение на музеите при Българската академия на науките се осъществяват от Министерството на просветата и културата. За пръв път в чл. 20 се дава определение за музеите, които са научни, културно-просветни учреждения, основни хранилища на движими паметници на културата. Министерството на просветата и културата съгласувано с Българската академия на науките определя кои музеи могат да бъдат научноизследователски институти. Откриването и закриването на музеи се извършват с разрешение на Министерството на просветата и културата. Музеи при централните ръководства на ведомствата и обществените организации се създават с решение на Министерския съвет (Известия на Президиума на Народното събрание № 68 от 26 август 1958 г.). Постановление № 165 на МС е изготвено от музейни работници (Кисьов, 2000, с. 216). Но то позволява съхраняването на документи от училища, читалища и манастири под формата на музейни сбирки и така се създават предпоставки за нови конфликти между музеи и архиви (Кочанкова, 2013, с. 89). Специално за архитектурните паметници през август 1960 г. с постановление на МС е утвърден Правилник за използване и опазване на недвижимите ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 49 паметници на културата и историческите места. Дава се възможност да бъдат съхранени за поколенията архитектурни паметници от Възраждането, както и техният интериор. Нормативните документи обаче се изготвят за всеки отделен случай и не съществува национална програма за превръщането на тези селища в музеи. Някои от тези документи дори не са обнародвани (Недков, 2006, с. 252). През 1965 г. Комитетът по култура и изкуство издава устройствен правилник за народните, специалните и възпоменателните музеи към народните съвети и ведомства. Според него тези музеи са държавни научни и културно-просветни учреждения, основно хранилище на движимите паметници на културата. Те имат за цел да събират, изучават и показват миналото и настоящето на своя край, да се грижат за опазване, проучване и популяризиране на недвижимите и движимите паметници на културата в района и да разпространяват знания сред трудещите се. Създаването и закриването на музей стават по предложение на окръжния народен съвет с разрешение на Комитета по културата и изкуството и решение на ЦК на БКП. Устройственият правилник определя и структурата на музея, който трябва да има следните отдели: природен, археологически, Възраждане и националноосвободителни борби, история на капитализма и работническо революционно движение, социалистическо строителство, а при възможност – и етнографски, литературен, художествен и др. Квалифицираният персонал реставратори се назначава от съответния народен музей по предложение на директора на музея; техническият персонал (домакин, прислужник и др.) се назначава от директора на музея (Държавен вестник № 44 от 4 юни 1965 г.). Зачестилите подводни археологически експедиции налагат създаването на нов нормативен документ. Такъв правилник е издаден през 1967 г., според който всички намерени паметници на културата – движими и недвижими – и природни забележителности, намиращи се под вода, са общонародно притежание и се намират под закрилата на държавата, независимо дали са държавна или обществена собственост. Самите археологически подводни проучвания и изваждането на паметници на културата под вода се извършват от Археологическия институт с музей в страната, а на природни забележителности– от Зоологическия институт с музей при БАН. В курсовете за леководолази, които откриват и ръководят окръжните комитети и морските клубове, могат да бъдат включени и млади специалисти, археолози и зоолози, които след обучението ръководят подводните научни изследвания. На частни лица, българи или чужденци, обществени организации и ведомства се забранява да правят подводни археологически проучвания за каквато I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 50 и да било цел и под каквато и да било форма. На лицата, които случайно са открили и извадили или съобщили за намерени ценни паметници на културата и природни забележителности под водата или са ги предали в музеите, се дава възнаграждение. Износът в чужбина на паметници на културата, издирени и извадени от водата, се забранява (Спасов, Ганев & Банкова, 1981, с. 149). Разрастването на научноизследователската работа в музеите налага приемането на нормативен документ и в тази област. Той е публикуван като наредба на Комитета по културата и изкуството от 1967 г. Научноизследователските групи в музеите са специализирани работни звена за научноизследователска работа в общата структура на държавните музеи и имат за задача да повишат равнището на цялостната им дейност. В тях работят опитни музейни работници, издържали успешно конкурс, които имат всички права и задължения на научните сътрудници от научноизследователските институти на БАН и правата и задълженията на музейни работници. Основна тяхна задача е да извършват научноизследователска и научнопопуляризаторска работа в различните клонове на историческата наука: археология, изкуствознание, история, етнография, природознание, литература и пр. Научноизследователските групи в музеите към народните съвети и ведомствата се ръководят в научноизследователската им дейност от съответния отраслов научноизследователски институт при БАН; в областта на музейно-методическата работа– от Комитета по културата и изкуството; в организационно отношение – от директора на музея, от ведомството, към което се числят (Държавен вестник № 9, 31 януари 1967 г.). Въпреки постоянно разширяващата се нормативна база все още не е изградена цялостна концепция за организация на културното наследство в страната (Денчев & Василева, 2006, с. 156). Затова през втората половина на 60-те години започва изработването на проектозакон за паметниците на културата и музеите. В началото на 1969 г. той е внесен в НС, но там претърпява промени, които понижават стойността му (Кисьов, 2000, с. 218). През пролетта на 1969 г. Народното събрание приема подготвяния в продължение на няколко години Закон за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ). Запазва се основното понятие „паметници на културата“, като то все повече се разширява въпреки световната практика да се говори за културно и природно наследство и културни ценности (Денчев & Василева, 2006, с. 159–160; Игнатова, 2013, с. 123). Под „паметници на културата“ се разбират движими и недвижими произведения на човешката дейност, които документират материалната и духовната култура и имат научно, художествено и историческо значение или са свързани с историческите и революционните борби и събития, с живота и дейността на видни обществени, културни и научни дейци. В определението ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 51 за паметници на културата думата „документи“ не фигурира. Паметниците на културата могат да принадлежат на държавата, на кооперациите, на обществени организации и на частни лица. Комитетът за изкуство и култура упражнява ръководство и надзор по издирването, изучаването и опазването на паметниците на културата и по музейното дело. Тази дейност той осъществява чрез своите органи, народните съвети и другите държавни и обществени органи. Музеите в България са културно-просветни институции, в които се пазят движими паметници на културата и предмети от живата и мъртвата природа. По своето значение, задачи и териториален обхват те биват националн и местни. Музеите се ръководят: а) в методическо отношение – от Комитета за изкуство и култура; б) в научноизследователската дейност – от БАН и съответните ведомствени научноизследователски институти и учреждения; в) в административно-организационно отношение – от народните съвети и ведомствата, към които се числят. Гражданите могат да създават сбирки от паметници на културата, които не са включени във фондовете на музеите. Учрежденията, предприятията и организациите, които притежават колекции или отделни движими паметници на културата, са длъжни в едногодишен срок от влизането на закона в сила да ги декларират в съответните държавни музеи. Лицата, които са открили или намерили паметници на културата, са длъжни в едноседмичен срок да съобщят за това на съответните народни съвети или на най-близките музеи. За това те получават възнаграждение. Укритите паметници на културата се изземват в полза на държавата. Археологическите разкопки, сондажи, подводни проучвания, геофизически и други изследвания за издирване на паметници на културата се извършват от Археологическия институт при БАН, а укрепителни, възстановителни и консервационни работи по тях – от НИПК при Комитета за изкуство и култура. Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, са собственост на държавата. Когато при извършване на строителни и благоустройствени или селскостопански работи се открият находки, които имат признаци на паметници на културата, работата временно се спира. Собствениците и ръководителите на строежа са длъжни да вземат мерки за запазване на откритата находка и да уведомят незабавно народния съвет или най-близкия музей. Паметниците на културата – движими и недвижими – в зависимост от тяхното научно-историческо, архитектурно-градоустройствено и художествено значение се степенуват като: паметници от световно значение; паметници от национално значение; паметници от местно значение; паметници за сведение. I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 52 Проучването, проектирането и извършването на укрепителни, възстановителни, консервационни и други работи по недвижимите паметници на културата стават под ръководството на НИПК. Неговите органи имат право при ново строителство и ремонт, които засягат паметниците на културата, да спират всеки строеж. Недвижими паметници на културата, собственост на граждани, ако имат голяма историческа и културна стойност, могат да бъдат отчуждавани за държавна и обществена нужда. Изнасянето на паметници на културата в чужбина се забранява. В изключителни случаи изнасянето на отделни движими паметници на културата се разрешава от председателя на Комитета за изкуство и култура (Държавен вестник № 29 от 11 април 1969 г.). В закона понятието „паметници на културата“ е по-тясно по обхват в сравнение с дадено в ПМС № 165 от 1958 г. Изключени са историческите места, които са причислени към резерватите (Недков, 2006, с. 255–256). Още при обсъждането на ЗПКМ се отбелязват някои негови недостатъци. Приетите по-късно наредби и други поднормативни документи не променят нещата. Години наред музейната колегия предлага различни поправки, част от които се приема (Пак там, с. 261). В средата на 80-те години се дискутира цялостно допълване на ЗПКМ или разработването на изцяло нов закон, който да отговаря на новите изисквания, но това така и не се случва (Кисьов, 2000, с. 219). Наредба, вероятно приета през 1973 г., определя реда за издирване, събиране и опазване, както и научно описание и отчитане на движимите паметници на културата. Тя е задължителна за всички музеи, художествени галерии, музейни сбирки, държавни, обществени организации и граждани на Народна република България. Член 2 определя като движими паметници на културата произведенията на човешката дейност, които илюстрират и документират материалната и духовната култура, както и образците от мъртвата и живата природа. Комитетът за култура упражнява методическо ръководство и контрол по издирване, регистриране, изучаване, отчитане, опазване и популяризиране на движимите паметници на културата, а надзорът по тази дейност по места се осъществява от народните съвети чрез съветите за култура и музеите (чл. 5). Комитетът за култура създава и закрива музейните сбирки в държавните и обществените учреждения и организации по предложение на окръжните съвети за култура (чл. 7). Държавните учреждения, обществените организации и частните лица, които притежават, съхраняват и събират движими паметници на културата, са длъжни да осигуряват достъп до тях на служебните лица за тяхното регистриране, проучване, опазване, реставриране, инвентиране и ползване (чл. 8). Лицата, които са открили или намерили движими паметници ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 53 на културата, са длъжни в едноседмичен срок да съобщят за това на съвета за култура или на най-близкия музей. Граждани, които са открили ценни паметници на културата и са ги предали на съответните музеи или са предотвратили разрушаването и повредата на такива, получават възнаграждение. Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, експедиции и др., са собственост на държавата. Движимите паметници на културата в музеите, държавните учреждения, обществените организации и частни лица представляват по съвкупност музейният фонд на Народна република България (чл. 11). Консервацията и реставрацията на движимите паметници на културата се извършват само от компетентни лица. Лица с практика, но без университетска подготовка могат да извършват консервационна работа само с писмена атестация на експертния съвет към Централната консервационна лаборатория (чл. 97). Член 101 забранява консервация и реставрация на музейни материали от неквалифицирани лица и от музейни работници неконсерватори (Спасов, Ганев & Банкова, 1981, с. 154–171). Постановление № 93 на МС от 13 декември 1976 г. утвърждава Правилник за устройството и задачите на Националния институт за паметниците на културата. Според него НИПК е орган на Комитета за изкуство и култура „за осъществяване на партийната и държавната политика по издирване, изучаване, опазване и популяризиране на недвижимите паметници на културата. Той е самостоятелна юридическа личност на стопанска сметка със седалище в гр. София“. Дейността си той извършва съвместно с Министерството на строежите и архитектурата. Всички институции и организации, които притежават или използват недвижими паметници на културата, са длъжни да възлагат на НИПК проучването, проектирането и изпълнението на консервационните и реставрационните работи (чл. 3). НИПК разработва принципите по издирване, изучаване, опазване и популяризиране на недвижимите паметници на културата, регистрира и обявява в Държавен вестник недвижимите паметници на културата, изработва плановете за консервационни и реставрационни работи, участва в изработването на общи и подробни градоустройствени планове за резервати, ансамбли и части от населени места с паметници на културата, както и архитектурни проекти за обекти в тях, укрепва, консервира, реставрира, адаптира и експонира недвижимите паметници на културата, извършва изследователска дейност, грижи се за популяризиране на недвижимите паметници на културата, упражнява надзор по издирване, опазване и стопанисване на недвижимите паметници на културата (чл. 11) (Държавен вестник № 102 от 24 декември 1976 г.). I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 54 За подпомагане на дейността на НИПК в Комитета за култура се създава Държавна организация „Пластични изкуства, културно наследство и библиотечно дело“ (Недков, 2006, с. 256). Указ № 1367 от 1976 г. задължава държавни учреждения, стопански и други организации, които създават в страната или чужбина печатни произведения, фотоиздания, пощенски марки, звукозаписи, филми, ордени, медали, монети, банкноти, гербове, значки и плакати, предназначени за разпространение, да предават определен брой от тях безплатно на посочените в този указ учреждения: печатни произведения, фотоиздания, звукозаписи, дисертационни и хабилитационни трудове – на Народната библиотека „Кирил и Методий“, филмите – на Българската национална филмотека, пощенските марки – на Министерството на съобщенията, а ордените, медалите, монетите, банкнотите и значките – на НИМ (Спасов, Ганев & Банкова, 1981, с. 175–176). Наредба № 5 от 1979 г. на Комитета за култура постановява, че недвижими имущества – единични или групови (комплекси, ансамбли и резервати), които са забележителни произведения на архитектурата, строителството, изобразителните и приложните изкуства, се обявяват за паметници на културата (чл. 1). Държавата полага грижи за издирване и изучаване на недвижимите паметници на културата на територията на страната посредством НИПК, окръжните съвети за култура, институтите на БАН и др. Регистрираните паметници на културата се обявяват в Държавен вестник. НИПК трябва периодично да издава каталози на обявените паметници на културата. Предложения до Министерския съвет за обявяване на резервати се правят от Комитета за култура и Комитета по архитектура и благоустройство при МС. Регистрите, личните досиета и други документи, свързани с недвижимите паметници на културата, образуват Националния документален архив на паметниците на културата (Държавен вестник № 6, 19 януари 1979 г.). Наредба № 6 на Комитета за култура от 1979 г. урежда използването, стопанисването и представянето на посетителите на недвижимите паметници на културата. Собствениците на недвижими имоти, паметници на културата, са задължени при писмено нареждане от компетентните органи да допускат извършването на археологически разкопки и архитектурни сондажи. За претърпените щети те имат право на обезщетение. Собствениците и ползвателите на недвижими паметници на културата могат да извършват реставрационни работи само с разрешение на НИПК и под негов контрол. Те са задължени да осигуряват достъп за тяхното разглеждане, както и достъп на специалистите за тяхното изучаване и популяризиране (Държавен вестник № 30 от 13 април 1979 г.). През същата година е приета Наредба № 12 на Комитета за култура и Министерство на строителството и архитектурата, регламентираща ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 55 запазване на възрожденската архитектура в Котленската селищна система. Разпоредбата урежда проучването, проектирането и изпълнението на консервационно-реставрационните работи, благоустрояването и новото строителство в селищата с цел да се запази възрожденската архитектура в този район. Всякакви ремонти, свързани с текущото поддържане на недвижимите паметници на културата, се извършват от собствениците само с разрешение и под методическото ръководство на НИПК. Разпорежданията на института в тези случаи са задължителни за собствениците (чл. 11), а ново строителство се извършва по проекти, изработени от НИПК или съгласувани с него и под негов контрол (чл. 13) (Държавен вестник № 101 от 24 декември 1982 г.). Наредба № 11 на Комитета за култура от 1983 г. определя реда, по който се извършват консервационни и реставрационни работи по недвижими паметници на културата от НИПК (Държавен вестник № 25 от 29 март 1983 г.). През 70-те години става ясно, че Буюк джамия, в която се помещава Археологическият музей, като пространство и като архитектура вече е неподходяща да представя „величието“ на България и да възхвалява нейното минало пред света. Затова е замислено изграждането на нова институция – Национален исторически музей (НИМ) (Николов, 2005, с. 84). Първите документи се разработват през 1971 г. като част от подготовката на всенародните чествания на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Официалният правителствен документ, оповестил началото на НИМ, е Разпореждане №90 от 5 май 1973 г. на Министерския съвет. Идеята среща много трудности, но е реализирана благодарение на Людмира Живкова (Кисьов, 2000, с.221). Разпореждане № 90 предвижда изграждането на музеен комплекс в София към Комитета за изкуство и култура. Националният исторически музей е самостоятелна юридическа единица, на бюджетна издръжка, със задача да издирва, събира, съхранява, проучва, обнародва и показва веществени и документални паметници, свързани с цялостната история на българските земи. Неговите музейни фондове се комплектуват по пътя на самостоятелната научноизследователска и събирателска дейност на територията на цялата страна и от фондовете на музеите в страната, без да се нарушава съдържанието на техните експозиции. Към НИМ трябва да се изградят Републикански научно-методически център по музеезнание със задача да разработва научно-теоретичните проблеми на музейното дело у нас и Централна лаборатория за консервация и реставрация на движимите паметници на културата, която трябва да ръководи и оказва практическа помощ на консерваторите и реставраторите при музеите в страната (Държавен вестник № 41 от 25 май 1973г.). Реалното създаване на музея започва през лятото на 1974 г. Заложената в разпореждането формулировка за попълване на музейния фонд на НИМ впоI. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 56 следствие довежда до многобройни конфликти с музеите в страната, особено след 10 ноември 1989 г. (Недков, 2006, с. 263–264). По този начин продължава тенденцията от края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век да бъдат изграждани национални музеи в България. През 1969 г. Политехническият музей получава статут на национален, а през 1970 г. – и Селскостопанският музей. Съгласно Решение № 401 от 5 юли 1973 г. на МС се създава Националният музей на образованието в Габрово, с Разпореждане № 254 от 19 юни 1975 г. на Министерския съвет – Националният музей на българската литература със задача „да издирва, събира, съхранява, проучва и показва веществените и документалните паметници, свързани с цялостната история на българската литература, от основаването на българската държава до наши дни и в бъдеще“. По силата на нормативния акт към музея се организират литературен архив и научноизследователска група. Намиращите се на територията на София литературни къщи-музеи се трансформират във филиали на Националния музей на българската литература, а тези в провинцията преминават под негово методическо ръководство. Един от поредните музеи с национално значение е създаденият през 1976 г. Национален музей за декоративно-приложно изкуства, по-късно наречен „галерия“. Той е самостоятелна юридическа единица на бюджетна издръжка със задача да издирва, събира, съхранява, проучва, публикува и показва произведения на приложните и декоративните изкуства, свързани с цялостното развитие на българската изобразителна култура. Друг новоучреден национален музей, който е замислен да бъде едновременно музей и архив, е Националният музей на българската архитектура със седалище във Велико Търново. Той се създава на основание на Разпореждане №10 на Министерския съвет от 9 март 1978 г. със задача да събира, систематизира, съхранява, проучва и популяризира документални и веществени паметници, свързани с развитието на българската архитектура. През май 1982 г. с Решение № 507 на Секретариата на ЦК на БКП се създава Галерията за чуждестранно изкуство „Людмила Живкова“ с основна цел „да събира и показва произведения на живописта, графиката, скулптурата и приложните изкуства от цял свят“ (Държавен вестник № 50 от 1 юли 1975 г.; № 39 от 14 май 1976 г.; Недков, 2006, с. 265, 267; Кочанкова, 2013, с. 233; Игнатова, 2013, с. 147–149). България има и свой военен музей зад граница – създаден през втората половина на 60-те години в Унгария, прославящ Първа българска армия, взела участието в боевете при Драва (Недков, 2006, с. 267). Различни институции се намесват и в търсенето на материали за българската история, намиращи се извън страната. През 1972 г. при Първо управление на Държавна сигурност е основан нов отдел, ХIV, „Културно-историческото разузнаване“. А през 1977 г. в структурата на МВнР е създадена служба ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 57 „Културно наследство“, която координира задграничната дейност по издирване, придобиване и популяризиране на историческото наследство на България (Кочанкова, 2013, с. 224). Пак към МВнР започват да се създават български научноизследователски институти в чужбина (Пак там, с. 225). През 1977 г. се провежда Третият конгрес на културата, като на него Комитетът за изкуство и култура е преименуван на Комитет за култура с ранг на министерство и негов пръв председател става Людмила Живкова (Денчев & Василева, 2006, с. 163). Финансират се мащабни археологически проучвания, реставрационни и консервационни дейности. Големи средства се отделят за честванията на бележити дати и годишнини, особено по повод на 1300-годишнината от основаването на българската държава през 1981 г. Четири години по-късно тържествено са чествани 100 години от Съединението и 800 години от въстанието на Асен и Петър (Денчев & Василева, 2006, с. 166). Ако през 1939 г. в България има 83 музеи и музейни сбирки, през 1956г. те са 98, през 1966 г. – 136, през 1972 г. – 181, през 1981 г. – 215, през 1990г.– 233, като в тези цифри са включени и художествени галерии. Ръстът се дължи на обособяването в самостоятелни музеи на художествените отдели към историческите музеи, както и на създаването на национални музеи. Мемориалните музеи са най-много, общоисторическите и специализираните исторически са на второ и трето място, следват етнографските, а най-малко са природонаучните (Кисьов, 2000, с. 221–222; Денчев & Василева, 2006, с. 168). Към 1981 г. музеите в България притежават около 3 милиона експоната (Райчев, 1981, с. 5). Освен тях има и 580 музейни сбирки към читалища, училища, предприятия, ТКЗС и др., някои от които са на съвсем прилично ниво. Полагат се грижи за строеж на нови музейни сгради, за ателиета за консервация и реставрация (Кисьов, 2000, с. 223–224). През 1961 г. в музеите работят 674 души, а през 1985 г. те са 3500, за този период са построени 39 нови сгради и 13 изложбени зали (Пак там, с. 232). Научната работа се подобрява. До края на 80-те години към музеите са създадени 22 научни групи с около 110 научни сътрудници. За това помагат и създадените към някои от тях научни издания – известия и годишници. През 1975 г. с решение на Секретариата на ЦК на БКП са създадени 6 регионални научни издания (Пак там, с. 230–231). Идеологизацията на цялото българско общество между 1944 и 1989 г. оказва своето влияние и в сферата на културното наследство. До 1989 г. се осъществява централизирана културна политика по съветски модел. Управляващата партия и държавата се стремят чрез културно-историческото наследство да бъдат пропагандирани в чужбина постиженията на социалистическа България (Денчев & Василева, 2006, с. 168). За сметка на това се създава система от държавни архиви и се полагат по-големи грижи към паметниците, създадени след Освобождението на България. I. ИСТОРИЧЕСКА РЕКОНСТРУКЦИЯ 64 ходима за практиката на съответната дейност. Нейното качествено осъществяване налага използването на нови знания, умения и компетентности, за да се отговори на предизвикателствата на непрекъснато променящата се външна среда чрез професионално образование и обучение. То е особено необходимо в областта на културното наследство поради това, че без неговото качествено управление, опазване и социализация изгубваме не само достигналите до нас културни ценности, които са носители на памет, но и възможността да се идентифицираме или да се разграничим от тях в търсене на културна осъзнатост, идентичност и основания за смислено човешко съществуване. 1. КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО: ОБЕКТИ И ЦЕННОСТИ Културното наследство обхваща нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност (чл. 2, ал. 1 от Закона за културното наследство, обн., ДВ., бр. 19 от 13 март 2009 г.). Това определение за културно наследство е извървяло дълъг път от „старини“ (Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия“, обн., ДВ, бр. 13 от 17 януари 1890 г., и впоследствие Закон за старините от 1911 г.), през „културно-историческо наследство“ (Закон за паметниците на културата и музеите, обн., ДВ, бр. 29 от 11 април 1969 г.) до „културно наследство“ (Закон за културното наследство, обн., ДВ, бр. 19 от 13 март 2009 г.), което непрекъснато разширява своя обхват и съдържание, включвайки в предлаганата правна защита както нови наследства и носители на памет, така и нови категории и понятия, като най-показателният пример в това отношение е нематериалното културно наследство. То трябва отново да включи фолклора като „художествено-изпълнителско изкуство“, но да не се ограничава с него в опитите си да идентифицира нови форми на изразяване и носители на памет, обхванати и от ново наименование на коментираната област. Нематериално културно наследство съгласно чл. 2 (1) от Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство (обн., ДВ, бр. 61 от 28 юли 2006 г.) са „обичаите, формите на представяне и изразяване, знанията и уменията, а така също и свързаните с тях инструменти, предмети артефакти и културни пространства, признати от общностите, групите, а в някои случаи отделните лица като част от тяхното културно наследство. Това нематериално културно наследство, предавано от поколение на поколение, се пресъздава постоянно от общностите и групите в зависимост от тяхЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 65 ната обкръжаваща среда, тяхното взаимодействие с природата и тяхната история и формира чувството им за самобитност (в смисъла на уникалност, по отношение на която се установява съответствие/идентичност – б.а.) и приемственост, като по този начин способства за насърчаване на уважението към културното многообразие и творчество на човечеството“. Правната инфраструктура обаче не предлага обща дефиниция за материално културно наследство, като се ограничава с изброяването на конкретни обекти и наследства в чл. 6, т. 1–18 от ЗКН, както и с дефинирането на някои от тях, например археологическите обекти, каквито са „всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания“ (чл. 146, ал. 1 от ЗКН, изм. ДВ, бр. 54, 2011 г.). Прави впечатление използването на термина „обект“ за разграничаването на този вид от всички останали, включени в обхвата на общото и родово понятие „културни ценности“. Необходимо е да се посочат също така и терминологичните разминавания в правната система, които наименуват едни и същи обекти с различни термини. Типичен пример е Законът за туризма (обн., ДВ, бр. 30 от 26 март 2013 г.). В него се използва терминът „туристически обекти“ за културни ценности, които са носители на памет (чл. 3, ал. 2, т. 10, 11 и 21 от ЗТ), чиято безспорна атрактивност не само за туризма, но и за обществото е правно уредена обаче в Закона за културното наследство. В това отношение трябва да се акцентира и на използването в коментирания нормативен акт на различни като характер, предназначение и вид обекти от областта на културата и в частност на културното наследство, каквито са недвижимите и движимите културни ценности, разграничени от културните институти, които ги опазват, съхраняват и представят, както и от тяхната сградна инфраструктура, която понякога също е културна ценност на архитектурното наследство. „Изграждането и поддържането на туристическите атракции, базирани на културните ценности“, което е по-коректното дефиниране на взаимодействието „култура–туризъм“, трябва да бъде финансово подпомагано съгласно чл. 59, ал. 1, т. 10 от ЗТ1, както и по Оперативната програма „Региони в растеж“2. То обаче би могло да има и много други форми на изразя1 Нека да припомним само, че съгласно пар. 1, т. 15 от допълнителните разпоредби на Закона за туризма (обн., ДВ, бр. 30, 26 март 2013) туристическа атракция е „природен, културен или целенасочено създаден обект от туристически интерес, най-често свързан с природно, материално или нематериално културно наследство и/или историческо събитие, или изкуствено създаден обект с развлекателна цел, предоставящ услуги с познавателна или образователна цел и/или възможности за отдих или забавление“. 2 Конкретните основания на тази възможност за финансово подпомагане са приоритетна ос 6 – „Регионален туризъм“, към която има тематична цел 6 и по-конкретно 6с – „СъхII. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 66 ване, каквито са например културните маршрути с тематична насоченост (чл. 47, т. 9 от ЗКН)3, традиционните фестивали и празненства, музеите на открито, които демонстрират знания и умения в областта на традиционните занаяти, или възстановките на исторически събития или обичаи с участието на реинактори от местната общност. Много често обаче се забравя, че културното наследство е „ценност само по себе си“ (ОВ C 196, 8.6.2018: 20), чието основно достойнство е автентичността на културните ценности, носители на памет, изключваща каквото и да е било разрушаване или увреждане на физическата им цялост независимо от количеството привличани от тях туристи. Културните ценности са обществено достояние и са определени в чл. 7, ал. 1 от ЗКН като „нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност“. Те се ползват със закрила от държавните и общинските органи в интерес на гражданите на Република България. Основното разграничение на културните ценности е свързано с тяхното класифициране като нематериално или материално наследство, последното от които включва недвижимо и движимо наследство в зависимост от трайното им закрепване за земната повърхност, което изключва тяхното преместване. Това е отличителна характеристика на движимите културни ценности и съответно на движимото културно наследство. Направените разграничения и класификации са раняване, опазване, популяризиране и развитие на природното и културното наследство във връзка с подцел 1: Повишаване на туристическото предлагане на паметници на културата от национално и световно значение. (Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014–2020 [онлайн]. – В: Министерство на регионалното развитие и благоустройството [прегледан на 25 юли 2015]. Достъпно от https:// www.eufunds.bg/archive/documents/1434963186.pdf). 3 Културният маршрут е „съвкупност от историческо трасе на традиционен път с включените към него обекти на недвижимото културно наследство и ландшафти“ (чл. 47, т. 9 ЗКН, нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Необходимо е обаче културните маршрути да бъдат разграничени от туристическите маршрути, които използват фоново културното наследство при предлагането на приятни преживявания като част от туристическите пакети. За разлика от тях културните маршрути, които са преди всичко с образователна насоченост, предполагат коректно представяне на местни традиции, култури и наследства, чрез което се формира културна компетентност, която е с ранг на приятно преживяване за специфични групи от много добре подготвени и образовани туристи при посещаването на обекти от траекторията на маршрута. Повече по темата в Кабаков, И. Тематични културни маршрути. – В: Културно наследство и културен туризъм: музейни перспективи. Сборник с доклади от Международна научна конференция, посветена на 110-годишнината на РИМ – Шумен, 25–27 юни 2014 г., Шумен, с. 687–701. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 67 обоб щени като културно наследство в чл. 6, т. 1–18 от ЗКН, което включва различни обекти, ценности и наследства, представени по следния начин: Културно наследство (чл. 6, т. 1–18 от ЗКН) 1. наземни, подземни и подводни археологически обекти и резервати; 2. исторически обекти и комплекси; 3. архитектурни обекти и комплекси; 4. етнографски обекти и комплекси; 5. образци на парковото изкуство и ландшафтната архитектура; 6. природни ценности (образци), включително антропологични останки, открити при теренни проучвания, и останки на палеозоологията и култивирани растения; 7. индустриално наследство; 8. произведения на изящни и приложни изкуства; 9. народни занаяти; 10. документално наследство; 11. аудио-визуално наследство; 12. устна традиция и език; 13. книжовни и литературни ценности; 14. обичаи, обреди, празненства, ритуали и вярвания; 15. музика, песни и танци; 16. народна медицина; 17. кулинарни и еноложки традиции; 18. народни игри и спортове. Необходимо е да се посочи обаче, че има сериозно разминаване в използваната терминология в областта на нематериалното културно наследство и по-конкретно в цитираната част и тази в чл. 42, ал. 1 от ЗКН, която всъщност е заимствана от Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство. Така например „народните занаяти“ (чл. 6, т. 9 от ЗКН), които могат да бъдат мислени и като материално наследство в частта на изработените предмети, стават „знания и умения, свързани с традиционните занаяти“, т.е. нематериално културно наследство в чл. 42, ал. 1, т. 5 от ЗКН, при положение че става въпрос на практика за едни и същи занаяти. Независимо от това обстоятелство опазването и социализацията на произведение на „народните занаяти“ като материално наследство са качествено различни от предаването „от поколение на поколение“ на „знания и умения, свързани с традиционните занаяти“ чрез неформално обучение и като част от нематериалното културно наследство. За разлика от традиционните занаяти „музиката, песните и танците“ (чл. 6, т. 15 от ЗКН) с техния преобладаващо нематериален характер се превръщат в „художествено-изпълнителско изкуство“ при представянето на формите на изразяване на нематериалното културно наследство (чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗКН), „изгубвайки“ поради своя нематериален характер и оправдаII. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 68 нието за използването на различни термини при определянето на различни носители на памет – предмети и хора (носители на знания и умения) в различните видове културно наследство, материално и нематериално наследство, какъвто е случаят с „народните занаяти“ и „традиционните занаяти“. Подобни терминологични разминавания могат и да намерят своето оправдание при по-внимателно вглеждане в особеностите на различните форми на изразяване и носители на памет4, но те създават и немалко проблеми, свързани както с тяхната правна защита, така и с опазването, социализацията и управлението им като част от различни видове културно наследство. 2. ОСНОВНИ ДЕЙНОСТИ Основната дейност в областта на културното наследство е съвкупност от взаимносвързани и допълващи се дейности, подчинени на нейното осъществяване. Така например опазването в Закона за културното наследство е представено като „системен процес на издирване, изучаване, идентификация, документиране, регистрация, консервация, реставрация и адаптация“ (чл. 8, ал. 1 от ЗКН, изм. ДВ, бр. 54 от 2011 г.) за разлика от социализацията и управлението като основни дейности, за които няма изричен общ текст. Независимо от това в чл. 3, ал. 1 от ЗКН се посочват като основни цели както (1) създаването на условия за опазване и закрила на културното наследство, така и (2) устойчивото развитие на политиката в тази област, която трябва да гарантира (3) равен достъп на гражданите до културните ценности при спазване на следните принципи: 1. Равнопоставеност на различните видове културно наследство при осъществяване на неговата закрила 2. Децентрализация на управлението и финансирането на дейностите по опазване на културното наследство 3. Публичност и прозрачност при управлението на дейностите по опазване на културното наследство. 2.1. ОПАЗВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Опазването на културното наследство като „системен процес на издирване, изучаване, идентификация, документиране, регистрация, консервация, реставрация и адаптация“ (чл. 8, ал. 1 от ЗКН, изм. ДВ, бр. 54 от 2011 г.) най-добре би 4 Така например в областта на нематериалното културно наследство хората са (активни) носители на памет, която има различни форми на изразяване, представени като „елементи“, които биха могли да бъдат третирани и като пасивни (неспособни сами да се променят) носители на памет в областта на материалното културно наследство. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 69 могло да бъде разбрано и осъществено чрез създаването на Национална система по опазване на културното наследство, която включва „държавните и общинските органи за управление и контрол на дейностите по опазване на културното наследство, музеите, културните организации по смисъла на Закона за закрила и развитие на културата, както и Светия синод на Българската православна църква и централните ръководства на другите регистрирани вероизповедания“ (чл. 11, ал. 1 от ЗКН). В осъществяването на тази дейност участват и висши училища, творчески съюзи, професионални сдружения и други неправителствени организации (чл. 11, ал. 2 от ЗКН), които заедно с държавните и общинските органи трябва да изпълняват национална стратегия за културното наследство (чл. 11, ал. 3 от ЗКН), каквато до момента няма приета от Министерския съвет. Превръщането на тази стратегия в няколко стратегически цели с оглед на прехвърлянето им в Националната стратегия за развитието на културата съгласно чл. 2а, ал. 2 от Закона за закрила и развитие на културата (обн., ДВ, бр. 50 от 1 юни 1999 г., нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) не решава проблемите на опазването на културното наследство, а само ги отсрочва за неопределено време поради това, че и тази стратегия засега не е приета от Министерския съвет, но дори и това да стане впоследствие, не би могла да промени необходимостта от стратегическо управление и планиране не само в областта на културата, но и в сектора на културното наследство. Освен опазването, което е най-осъществяваната дейност според 35% от респондентите на проведеното в рамките на научната задача изследване, в ЗКН консервацията и реставрацията също се представят като „системен процес от дейности“, които трябва да предотвратят разрушаването, да стабилизират състоянието на културните ценности, както и да улеснят „тяхното възприемане и оценка при максимално запазване на автентичността им“ (чл. 163 от ЗКН, доп., ДВ, бр. 54 от 2011 г.). По своята същност консервацията и реставрацията са хоризонтална дейност, която пресича почти всички видове наследство, но има и своите особености в съответния вид. Нейното значение за опазването би могло да бъде разбрано не само с включването є в съвкупността от дейности, осигуряващи осъществяването на основната дейност, но и от отговорите на 44,9% от респондентите на проведеното през 2019 г. изследване. Те считат, че е необходимо допълнително професионално обучение по консервация и реставрация, което е показателно за значението на тази дейност, независимо че само от 4% е посочена като осъществявана дейност в тяхната организация. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 70 2.1.1. Нематериално културно наследство Нематериалното културно наследство е „втъкано“ в активните носители на памет – хората и формираните от тях общности. Това ги превръща в „живи човешки съкровища“, които предават своите знания и умения от поколение на поколение с оглед на опазването на този вид наследство, отвъд тяхното записване и превръщане в дигитализирано наследство като различен начин за съхраняване на памет, разграничено от дигиталното наследство с неговия оригинерен характер спрямо производната и вторично записана памет на цифровизираното наследство. Дигитализацията на културно наследство за разлика от дигиталното наследство е правно уредена в чл. 14, ал. 1, т. 12, буква „д“ от ЗКН (нова – ДВ, бр. 89 от 2018 г.), както и има легална дефиниция в пар. 4, т. 21 от допълнителните разпоредби, където е представена като „процес на създаване на метаданни и дигитално съдържание за културна ценност съобразно утвърдени стандарти и формати, с подходящи електронни устройства, с цел тяхната обработка, съхранение и разпространение“ (пар. 4, т. 21 от ДР на ЗКН, нова – ДВ, бр. 89 от 2018 г.). Остава обаче отворен въпросът за използването на различни стандарти и формати, които, макар и утвърдени, невинаги са съвместими с оглед на осигуряването на неограничен и безплатен достъп до метаданни и дигитално съдържание (поне) за културни ценности с национално значение. Правната уредба на нематериалното културно наследство в Закона за културното наследство е изключително пестелива и се изчерпва с 4 разпоредби (чл. 42, 43, 43а и 44 от ЗКН), едната от които повтаря неизчерпателното изброяване на различни форми на изразяване в чл. 2, пар. 2 от Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство (обн., ДВ, бр. 61 от 28 юли 2006 г.) и би могла да представена по следния начин: Нематериално културно наследство (чл. 42, ал. 1, т. 1–5 от ЗКН) 1. устни традиции и форми на изразяване, включително и езикът като носител на нематериално културно наследство; 2. художествено-изпълнителско изкуство; 3. социални обичаи, обреди и празненства; 4. знания и обичаи, които се отнасят до природата и вселената; 5. знания и умения, свързани с традиционните занаяти. Ако не се коментират разпоредбите, които уговарят воденето на регистър (чл. 42, ал. 2 от ЗКН), подпомагането на министъра с експертни становища (чл. 43, ал. 1, т. 1–5 от ЗКН) и получаването на субсидии от организации за опазване на нематериалното културно наследство, придобили статут на центрове на ЮНЕСКО (чл. 44 от ЗКН), остава единствената ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 71 разпоредба (чл. 43а от ЗКН), която предлага правна уредба на дейност в този вид наследство. Идентификацията на нематериалното културно наследство е научноизследователска дейност, чрез която се определя дали дадено нематериално свидетелство съответства на критериите за културна ценност, като за неговата класификация и категоризация се прилага съответно глава шеста, раздел II (чл. 43а от ЗКН, нов – ДВ, бр. 1 от 2019 г.). Едва ли е добро решение обаче единствената разпоредба (чл. 43а от ЗКН), която предлага правна уредба на дейност в областта на нематериалното културно наследство, да препраща към съответни за осъществяването є разпоредби в материалното културно наследство и по-конкретно към глава шеста, раздел II ЗКН. На практика не се отчитат особеностите на нематериалните културни ценности и носители на памет, включително и на тяхното опазване. Паметта невинаги се опазва чрез съхраняването на физическата цялост на материалния обект поради това, че преобладаващо се намира в социалната „тъкан“ и много трудно се поддава на идентифициране и опазване само по стандартите на материалното културно наследство. Тази особеност предполага „общностите с наследство“ (чл. 2b от Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство) да бъдат идентифицирани и легитимирани на много по-широка основа и в многообразието от правни форми на техните организации5, за да могат активно да участват в опазването, социализацията и управлението на нематериалното културно наследство. В това отношение интересна перспектива предлагат училищата по изкуства, които с минимални усилия и допълнително финансиране биха могли да работят и като своеобразни центрове за професионално развитие в областта на традиционните занаяти и на музикалния фолклор6. Те биха могли да предават „от поколение на поколение“ знания и умения за традиционни занаяти или за изпълнението на фолклорни творби, формирайки професионална компетентност и същевременно опазвайки нематериално културно наследство като израз на интегриран подход на изкуства и наследства. Тази визия за разширяване на обхвата, включително и на осъществяваните дейности в коментирания вид наследство, не би могла да се осъществи 5 Повече по темата в Кабаков, И. 2018. Съвременна правна рамка на нематериалното културно наследство: проблемът за персонификацията на общността [онлайн]. 10 октомври 2018 [прегледан на 17 декември 2019]. http://www.unesco-centerbg.org/wp-new/wp-content/ uploads/2018/10/КABAКOV-ICH_2018_bg.pdf. 6 Повече по темата в Кабаков, И. 2019. Училищата по изкуства и нематериалното културно наследство: поглед в бъдещето. – В: Форум „Художествено образование и култура“. Габрово: Етнографски музей на открито „Етър“ [онлайн]. 10 юни 2019, с. 24–29 [прегледан на 30 юни 2019]. http://alos.bg/site/wp-content/uploads/2019/06/sborniк_doкladi.pdf . II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 72 само от музеите и читалищата. Те обаче биха могли да придобият координационни и консултативни функции на регионално равнище по отношение на активността на „общностите с наследство“, особено ако им се предоставят правомощия да номинират елементи за вписване в Регистъра на нематериалното културно наследство. Най-вероятно ще е необходим и национален регистър на специалистите в областта на нематериалното културно наследство, което ще повиши диверсификацията и качеството на експертните оценки в частта на различните елементи. Това означава нова правна уредба на коментираните обществени отношения, което ще промени и количественото съотношение на разпоредбите в областта на нематериалното и материалното културно наследство. Преди да се предприемат подобни действия обаче, трябва да се постигне обща позиция по отношение на особеностите на нематериалното културно наследство, които го отличават от материалното културно наследство чрез нематериалния, процесуален и динамичен характер на неговите ценности, свързани с предаването на знания и умения от поколение на поколение във времето и пространството преди всичко като събития, които променят и основополагащата представа за автентичността на културната ценност в материалното културно наследство и най-вече в археологическото наследство. Това най-вероятно ще промени и статичното разбиране за опазването, социализацията и управлението на културно наследство, което сега е организирано само около автентичността на материалната културна ценност. 2.1.2. Материално културно наследство Повечето от дейностите в частта на опазването засега са относими към материалното културно наследство, разграничено на недвижимо и движимо наследство. Тяхната правна уредба в Закона за културното наследство е съответно в глава четвърта за материалното културно наследство, глава пета и шеста за недвижимото и движимото наследство, както и в глава седма, когато става въпрос за археологическо наследство. Прави впечатление несъответствието на правна уредба на нематериалното културно наследство (4 разпоредби) спрямо четирите глави на материалното културно наследство с общо 117 разпоредби при наличието на принципа на равнопоставеност на различните видове културно наследство в чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗКН. Това актуално състояние поражда сериозни проблеми за опазването на различните носители на памет с оглед на значителните диспропорции не само в тяхната правна уредба, но и в дейности, чрез които се осъществява този процес. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 73 2.1.2.1. Дейности в областта на недвижимото културно наследство Типичен пример в това отношение е недвижимото културно наследство, включващо трайно закрепени за земната повърхност културни ценности, които са носители на памет, на чието опазване са посветени няколко разпоредби, свързани с тяхното идентифициране, издирване, изучаване и предварителна оценка (чл. 55 и 56, т. 1–3 от ЗКН). Необходимо е към тях да бъдат добавени и консервацията и реставрацията като хоризонтални дейности, пресичащи различни видове културно наследство, заедно с адаптацията на недвижими културни ценности, чрез която се осигурява съвременното им използване (т. 19 от ДР на ЗКН, нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Процесът на идентифициране обхваща дейностите по издирване, изучаване и предварителна оценка на изследвания обект (чл. 55 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 54 от 2011 г.) и на практика приключва с установяване на наличието или отсъствието на признаци на недвижима културна ценност (чл. 56, т. 3 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Извършваните дейности в рамките на коментирания процес включват локализиране и установяване на вида на обекта, осъществявано чрез обхождане и оглед на място или изследване на архивни и материални свидетелства, проучване и разкриване на неговата научна и културна характеристика, както и документиране на постигнатите резултати. Адаптацията е друг начин за „опазване на недвижимите културни ценности чрез осигуряване на тяхното съвременно използване“, което обаче не бива да застрашава физическата им цялост и е „съобразено с консервационната и реставрационната методика“ (т. 19. от ДР на ЗКН, нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.). В това отношение обаче предстои много работа, особено с оглед на отговорите на респондентите на проведеното проучване, от които само 7,7% смятат, че за тази дейност е необходимо допълнително професионално обучение, независимо че повечето от тях работят в областта на движимото културно наследство и по-конкретно в музеи, библиотеки и архиви. Прави впечатление и отсъствието на правна уредба в Закона за културното наследство на оценка на въздействието както при осъществяването на адаптация на недвижимите културни ценности, така и при реализацията на инвестиционни инициативи и намеси в охранителните зони и защитените територии, предназначени за опазване на недвижимо културно наследство. Независимо от това в Наредба № 4 от 21 декември 2016 г. за обхвата и съдържанието на документации за извършване на консервационно-реставрационни дейности на недвижими културни ценности (обн., ДВ, бр. 105 от 30 декември 2016 г.) биха могли да се открият разпоредби, които индиректно предполагат действия по оценка на въздействието. Такъв пример е чл. 4, ал. 1 от коментирания подзаконов нормативен акт, в който се изисква „документациите за II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 80 форми, оставяйки на практика без специалисти културните ценности от метал, керамика, стъкло, дърво или хартия, ако изключим специализацията по консервация и реставрация към специалност „Архитектура“ в областта на недвижимото културно наследство. Това актуално състояние не би могло да се поправи от чл. 166, ал. 1 от ЗКН, който позволява в музеите, висшите училища, научните и културните организации „да се извършват дейности по консервация и реставрация на движими културни ценности само под ръководството на лице, вписано в регистъра по чл. 165“ от Закона за културното наследство. Необходимо е също така да се посочи, че се акцентира преди всичко на формалните изисквания, на които трябва да отговарят лицата, които упражняват коментираните дейности, като не са включени в правна уредба основните принципи на консервацията и реставрацията, с които трябва да се съобразяват в своята практика. Тяхното представяне е в Международната харта за консервация и реставрация на паметниците и забележителните места, известна и като Венецианската харта заради нейното приемане на Втория международен конгрес на архитектите и специалистите в областта на паметниците на културата, проведен във Венеция от 25 до 31 май 1964 г. Така например в чл. 9 от този документ изрично е посочено принципното положение, което ни се налага да преоткриваме своевременно, че „реставрацията е дейност, която трябва да се предприема в изключителни случаи. Тя има за цел да запази и разкрие естетическите и историческите стойности на паметника и се основава на респекта към оригиналния материал и към автентичните документи. Тя свършва там, където започва хипотезата: всяка допълнителна, възстановителна работа, считана за необходима по естетически или технически причини, се определя от архитектурната композиция на паметника и трябва да носи белега на съвременността. Реставрацията винаги трябва да бъде предшествана и придружена от археологическо и историческо проучване на паметника“ (Международноправна защита на културното наследство, 2008, с. 234–235). 2.2. СОЦИАЛИЗАЦИЯ НА КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО Социализацията е процес на усвояване на ценности, норми и модели на поведение, които определят в зависимост от степента на идентифициране с тях статуса и позицията на индивида в обществото. Това позволява на индивидите и общностите активно да участват в обществените процеси и отношения, както и да предават своя социален опит от поколение на поколение чрез образование, обучение и възпитание. Необходимо е обаче да се разграничи социализацията от процеса на валоризация при който имаме: (1) придаване на ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 81 ценност (оценностяване) на носената в културната ценност памет9, която впоследствие би могла да има и обществена значимост като резултат от нейното усвояване (социализация), разграничено и от (2) остойностяването като последваща дейност и втори семантичен пласт на валоризацията, при който се прави преценка на пазарната стойност на културната ценност, която е носител на памет, с оглед на непрекъснато променящата се пазарна конюнктура (Кабаков, 2015, с. 134–135). Коментираните значения обикновено се използват като синоними при превода на английското value, поставяйки знак за равенство между „ценност“ и „стойност“, но тези категории могат да бъдат разгледани и като различни и взаимно определящи се дейности в процеса на валоризация (Кабаков, 2017, с. 27). Социализацията като основна дейност няма легална дефиниция и конкретна употреба, макар че в първоначалния вариант на Закона за културното наследство от 2009 г. бе прикрепена в чл. 8, ал. 1 като последна дейност от съвкупността от дейности, чрез които се осъществява опазването на културното наследство. На практика тази основна дейност включва съвкупността от дейности по осигуряването на достъп (чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗКН), възпроизвеждането, разпространението и представянето на културни ценности (глави 9 и 10 от от ЗКН и съответно чл. 172–180 от ЗКН), както и търговската дейност, рекламата и дори брандирането с носители на памет, чрез които се изгражда разпознаеваемият образ/марка на конкретно населено място. 2.2.1. Достъп до културно наследство Осигуряването на достъп до културното наследство е предпоставка и „вход“ към социализацията на културните ценности, носители на памет. Осъществяването на тази основна дейност предполага различни видове достъп, от които в Закона за културното наследство са представени само (1) физическият и интелектуалният достъп. Освен тях биха могли да се посочат (2) платеният и безплатният (субсидиран) достъп, (3) ограниченият и неограниченият достъп, (4) активният и пасивният достъп, (5) фактическият и законовият (правно гарантиран) достъп. Особено внимание изисква общественият достъп, който в повечето случаи е комбинация от неограничен и без9 Повторението на термина „ценност“ като качество и отличителна характеристика и същевременно като наименование на предметите или формите на изразяване, които са носители на памет, е показателно за значението на ценността в областта на културното наследство. То изисква разграничаване на процеса по разкриване и разбиране на действителния смисъл на носената памет (представяне и оценностяване) и нейното значение за обществото (социализация) от предоставянето на правен статут на предмети или форми на изразяване при наличието на качества и признаци на културна ценност. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 82 платен за крайния потребител достъп с претенция и за равно третиране на всяко лице при неговото гарантиране от държавата, общините и частните лица. Значението на обществения достъп е добре осъзнато от изследователите и политиците в Европа, които в доклада The New Renaissance посочват, че „когато става дума за нашето общо културно наследство, не съществува по-голямо предизвикателство, няма по-належащ въпрос от това да се подсигури достъпът на настоящите и идните поколения до това наследство: достъп за възможно най-голям брой хора – както за европейците, така и за хората извън Европа, и достъп също така до едно от най-богатите културни наследства в света, до едно универсално обществено благо“ (The New Renaissance, 2011, с. 12). Това на практика предполага овластяване на гражданите чрез субективни права (rights), част от които са културните права и по-конкретно правото на (достъп до) културно наследство. В действащото законодателство на Република България е дефинирано и правото на равен достъп до културното наследство, който трябва да се гарантира на всяко лице от държавата, общините и частните лица (чл. 3, ал. 3 от ЗКН). Правото на достъп до културното наследство е възможност да се ползват културните ценности, като се осигури физически или интелектуален достъп до тях, без да се увреждат или подлагат на риск (чл. 3, ал. 2 от ЗКН). По този начин се следва и дори развива разпоредбата на чл. 4а от Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото, в която се посочва, че „всеки, сам или колективно, има правото да се ползва от културното наследство и да допринася за неговото обогатяване“ (Международноправна защита на културното наследство, 2008, с. 67). Правото на достъп до културното наследство в Закона за културното наследство обаче е представено само с легална дефиниция, която не е осигурена с механизъм за правна защита в действащото законодателство на Република България и по тази причина не би могло да овласти гражданите или поне заинтересованата част от тях за участие в опазването, социализацията и управлението на културното наследство. 2.2.2. Възпроизводство, разпространение и представяне на културни ценности Възпроизводството и разпространението на културни ценности са дейности, които са правно уредени в глава 9 от ЗКН и по-конкретно в чл. 172–179 от ЗКН. Те трябва да осигурят достъпност до културните ценности в обем и форми, при които би могло да се гарантира (относително) равен достъп ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 83 не само на гражданите на Република България, но и на „всеки“ (чл. 54, ал. 1 от КРБ), който законно пребивава на нейната територия. По тази причина „културните ценности могат да бъдат възпроизвеждани в копия, реплики и предмети с търговско предназначение“, като това трябва да се извършва при условия, които гарантират тяхното физическо запазване и защита от посегателства (чл. 172, ал. 1 и 2 от ЗКН). Копието е новосъздадена вещ, която възпроизвежда максимално точно визуалните и размерни характеристики на културната ценност (чл. 173, ал. 1 от ЗКН). Необходимо е да се посочи, че копията задължително се маркират със знак и се „изработват само за музейни цели“ (чл. 174, ал. 1 от ЗКН). Максимално точното възпроизвеждане на визуалните и размерните характеристики на културната ценност обаче би могло да се използва и за превръщането на копието във фалшификат, който се представя не като новосъздадена вещ, а като оригинал. В отговор на този риск в Закона за културното наследство са предвидени ограничения в броя на изработваните копия, които се изработват само с разрешение на министъра на културата, когато са копия и реплики на културни ценности със световно и национално значение или национално богатство (чл. 177, ал. 2 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 1 от 2019 г.). Репликата е новосъздадена вещ, която възпроизвежда визуално характеристиките на културната ценност, но задължително се различава от нея по размер най-малко с една десета (чл. 175, ал. 1 от ЗКН). Когато възпроизводството и разпространението на културни ценности са за представителни и образователни цели, се изработва реплика, която също е маркирана и със знак (чл. 175, ал. 2 от ЗКН ), освен че се различава по размер най-малко с една десета от оригинала. Основната цел е да се отграничи репликата чрез различен размер от съответната културна ценност, за да се предотвратят опитите новосъздадените предмети за представителни и образователни цели да се представят за оригинали. Ако причините за това са свързани с пазарната конюнктура и реализирането на печалба, законодателят ни насочва към предметите с търговско предназначение, които са известни също така и като сувенири. Предмет с търговско предназначение е този, който се отличава от културната ценност по размер не по-малко от една десета и детайли, които могат да съдържат и нови елементи (чл. 176, ал. 1 от ЗКН). Специално внимание изисква чл. 179, ал. 2 от ЗКН. Той предлага (макар и пестелива) правна уредба на рекламата и брандирането като дейности, които използват културни ценности, които са носители на памет, за оразличаване II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 84 и по-добра разпознаваемост на конкретни стоки в условията на пазарна икономика. Става въпрос за „създаването, разпространението и използването на изображение на културна ценност или на елементи от нея във фотографско, компютърно, видеои друго изображение с търговска цел, включително използването на изображението или на части от него при производство на стоки, етикети и дизайнерски решения или за реклама“ (чл. 179, ал. 2 от ЗКН), които се извършват след сключване на договор със собственика на културната ценност или с директора на съответния музей. Прави впечатление, че 43,6%, или 34 от отговорилите респонденти, посочват необходимостта от допълнително професионално обучение в областта на рекламата и брандирането, което е своеобразна оценка за значението на тези дейности не само за социализацията на културното наследство, но и за разпознаваемостта и обществената полезност на тяхната организация. Представянето на културните ценности е дейност по разкриване и популяризиране на културната и научната им стойност пред обществото (чл. 180, ал. 1 от ЗКН). В своята цялост коментираните дейности, макар и в различна степен, подпомагат представянето на културни ценности, като трябва да се има предвид, че тази дейност е с широк обхват и процесуален характер, които изискват постоянно „общуване с наследството“ (Ненов, 2016). Поради тези свои „особености“ дейността по представяне на културни ценности се интегрира добре в обществото и способства неговото развитие. В това отношение трябва да се посочи, че „битката“ за идентичност в условия на глобализация и културно многообразие е наистина безмилостна и много често образите, които припознават местните общности, за да бъдат разпознаваеми, са основани или провокирани от културни ценности в областта на културното наследство. Рекламата и брандирането са дейностите, които предлагат оразличаване и по-добра разпознаваемост чрез конкретни стоки с търговско предназначение. Те биха могли да осигурят както икономическа стойност, така и символен капитал на общности и общества в търсене на местна, регионална и/или национална идентичност. 2.2.3. Търговска дейност с културни ценности Независимо че към момента в България не биха могли да се коментират много правни сделки с културни ценности, търговската дейност с тях е посочена от 23,1% (18) от респондентите като дейност, за която е необходимо допълнително професионално обучение, въпреки че тази дейност не е осъществявана в неговата организация, ако се доверим на отговорите на съответния въпрос в проведеното през 2019 г. изследване. Условието да се извършват възЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 85 мездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности е те да бъдат идентифицирани и регистрирани съгласно чл. 113, ал. 1 от ЗКН, като тези от тях, които са с категорията „национално богатство“, се извършват след писмено уведомяване на министъра на културата. Смисълът на тази разпоредба е, че „държавата има право да ги придобие като първи купувач чрез министъра на културата при същите условия“ (чл. 113, ал. 2 от ЗКН) в 7-дневен срок, след който коментираните културни ценности стават „свободни“ за правни сделки с други заинтересовани лица. Значимостта на правните сделки с културни ценности е потвърдена от разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от ЗКН, която изисква Министерството на културата да създаде и води регистър на лицата, извършващи търговска дейност, както и от следния текст: Националните, регионалните, общинските музеи и музеите със смесено участие могат да извършват правни сделки с културни ценности само от обменния си фонд след разрешение на министъра на културата или от ръководителя на ведомството, към което са създадени, съответно от кмета на общината (чл. 114, ал. 2 от ЗКН). Това ограничение е отпаднало за частните музеи, които „могат да извършват правни сделки с културни ценности от основния и обменния си фонд по реда на чл. 113, ал. 2“ (чл. 114, ал. 3 от ЗКН), въпреки че се запазва изиск ването приходите по ал. 2 и 3 да остават в бюджета на съответния музей и да се разходват „само за придобиване, консервация и реставрация на културни ценности“ (чл. 114, ал. 3 от ЗКН). Тази разпоредба препраща към чл. 2, ал. 2 от ЗКН, в който изрично се посочва, че „културните ценности са обществено достояние и се ползват със закрила от държавни и общински органи в интерес на гражданите на Република България“. Това е добър финал, който показва значението на социализацията на културното наследство за общественото развитие, включително и когато става въпрос за частноправни сделки. Извън него (засега) остава дигитализацията на културното наследство като „процес на създаване на метаданни и дигитално съдържание за културна ценност съобразно утвърдени стандарти и формати, с подходящи електронни устройства, с цел тяхната обработка, съхранение и разпространение“ (пар. 4, т. 21 от ЗКН, нова – ДВ, бр. 89 от 2018 г.). Остават също така недостатъчно разработени в правната инфраструктура професионалното образование и обучение в областта на социализацията на културното наследство, както и проблемите, свързани с неговата валоризация, които присъстват само като изисквания за образователно-квалификационна степен и професионален опит. Идентифицирането на дефицити в областта на културното наследство обаче е част от работата на изследователския екип и първа стъпка от процеса по изработване на управленски решения. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 86 2.3. УПРАВЛЕНИЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Управлението е най-малко разработената основна дейност в Закона за културното наследство. Тази констатация е потвърдена и от факта, че само 16,7% (13) от респондентите считат, че е необходимо допълнително професионално обучение за нея, спрямо 23,1% (18) от тях, които искат да бъдат обучени да извършват правни сделки с културни ценности. Работата по изработване на стратегически документи през последните години и проектното финансиране в България очевидно са оставили трайни „следи“ в предпочитанията на респондентите, като 38,5% (30) от тях искат допълнителна професионална подготовка в областта на стратегическото планиране и финансирането. Това обаче не променя общата нагласа, предимно в публичната администрация, че дейностите в областта на културното наследство имат постоянен и непрекъснат характер, който не зависи от приоритети и стратегически цели. В това отношение трябва да се посочи, че дейностите по стратегическо планиране и финансиране, за които се иска допълнителна професионална подготовка, значително надхвърлят „рейтинга“ на управлението като основна дейност, независимо че са част от него, оставяйки го в непривлекателната позиция на подценена и неразбрана дейност. Това актуално състояние обяснява и част от проблемите в областта на културното наследство, включително и пестеливата правна уредба на управлението като основна дейност, по отношение на която трябва също да се осъществяват професионално образование и обучение. Държавната политика в областта на културното наследство се ръководи и осъществява от Министерския съвет (чл. 12, ал. 1 от ЗКН). Тази кратка разпоредба е илюстрация на вече написаното и е във връзка с чл. 14, т. 16, чл. 15, ал. 3, чл. 19, т. 5, 6 и 7, чл. 22, т. 2 и 4, чл. 28, ал. 4, чл. 32, 35, 37, ал. 1, чл. 68, ал. 1, чл. 116 и 120 (търговска дейност с културни ценности), чл. 147–150 (теренните проучвания на археологически ценности), чл. 164–165 (консервация и реставрация), чл. 188–191 (документиране) и чл. 192–195 (контрол) от Закона за културното наследство. Стратегическите цели за управление и опазване на културното наследство се включват в стратегията по чл. 2а от Закона за закрила и развитие на културата след широко обществено обсъждане с участието на заинтересовани научни и културни организации, юридически лица с нестопанска цел и регистрирани вероизповедания (чл. 12, ал. 2 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 54 от 2011 г.). В тази част, която следва вече цитираната разпоредба, се прави опит да се отсрочи за неопределено време изработването на стратегически цели ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 87 за управление и опазване на културното наследство, поне докато не бъде изработена Национална стратегия за развитие на културата съгласно чл. 2а от Закона за закрила и развитие на културата. Отчита се обаче променената външна среда, която изисква „обществено обсъждане с участието на заинтересовани научни и културни организации, юридически лица с нестопанска цел и регистрирани вероизповедания“ (чл. 12, ал. 2 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Посоченото „обществено обсъждане“ с участието на заинтересовани страни обаче чувствително се разминава със съвременните тенденции в управлението на културата и в частност на културното наследство, чиито акценти се изместват от обсъждане и контрол към участие, от опазване на културното наследство от посегателства от страна на недобросъвестни лица в обществото към включване на заинтересовани страни (staкeholders) и „общности с наследство“ в неговото опазване, социализиране и управление, каквито са различните професионални общности на археолози, архитекти, консерватори и реставратори, специалисти в областта на правото, икономиката, маркетинга на културата и туризма, както и местни общности, органи на държавна и общинска власт, физически и юридически лица, от защита на културни права, включително на правото на достъп до културно наследство (чл. 3, ал. 2 от ЗКН) към основано на участие управление на културата (participatory governance)10. Освен коментираните дейности контролът е управленската дейност, която също има правна уредба в Закона за културното наследство. Тази дейност има характеристиките на хоризонтална и пресичаща всички останали дейности, която трябва да отстранява отклоненията на различни организации и лица от предписаното поведение в различни правни норми. По тази причина контрола на дейности в областта на културното наследство изисква специално внимание. С разпоредбата на чл. 15 от ЗКН се създава Инспекторат за опазване на културното наследство и се регламентират неговите правомощия и обхват на действие, които ще бъдат анализирани в частта на органите и организациите на културното наследство. 10 Повече по темата в Кабаков, И. Основано на участие управление на културата: management и/или governance. – В: Накъде сме тръгнали? Юбилеен сборник в чест на проф. дпн Тодор Танев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 105–114, както и в Кабаков, И. Институциите на културното наследство и основаното на участие управление. – В: Библиотека, 2018, бр. 3, с. 98–104. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 88 3. ПРОФЕСИИ И ДЛЪЖНОСТИ, СВЪРЗАНИ С КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Независимо че професиите и длъжностите, свързани с културното наследство11, са представени в самостоятелна статия, необходимо е в този текст да се установи степента на съотносимост на използваните понятия в правната инфраструктура (законите и подзаконовите нормативни актове) с всички останали документи, които са свързани с професионалното образование и обучение. В това отношение трябва да се посочи, че опазването, социализацията и управлението на културното наследство изискват различни по характер и насоченост специалисти, които осъществяват конкретна професия, мислена като „вид трудова дейност, за която се организира професионално образование и професионално обучение“ (пар. 1, т. 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за професионалното образование и обучение, обн., ДВ, бр. 68 от 30 юли 1999 г.). Акцентът в цитирания текст разбираемо е поставен върху професионалното образование и професионалното обучение като предпоставка за осъществяването на конкретна професия или на обособени части от нея, представени като специалности в рамките на съответния „вид трудова дейност“. Освен определението от пар. 1, т. 2 от ДР на ЗПОО професията е дефинирана в Националната класификация на професиите и длъжностите и като „съвкупност от длъжности, чиито основни функции и задачи се характеризират с висока степен на сходство“12. Специалността вече не е само „самостоятелно обособена трудова дейност в рамките на дадена професия“, както е в ДР на ЗПОО, а преди всичко „съвкупност от знания и умения за конкретен вид трудова дейност, включена в една професия и придобивана в резултат на формално професионално образование или обучение“. От 1999 до 2011 г. са настъпили промени и в понятието „професионална квалификация“, като „съвкупността от професионални компетенции и необходимите за тяхното формиране общообразователни знания и умения“ постепенно започва да се превръща в „мярка за степента на владеене на знания, умения и професионал11 Използваният израз „професиите и длъжностите, свързани с културното наследство“ предлага по-широк обхват и перспектива от „професии и длъжности в областта на културното наследство“. Типичен пример в това отношение е „екскурзоводът“ като „лице, вписано в Националния туристически регистър за упражняване на професията „екскурзовод“, което при реализиране на програмата на туристи ги запознава с природно-географските особености, обществено-икономическото развитие и културното наследство на страната“ (пар. 1, т. 73 от Закона за туризма, обн., ДВ, бр. 30, 26 майрт 2013), но не е част от областта на културата и в частност на културното наследство, а професия от областта на туризма, вписана в Националния туристически регистър. 12 Повече информация би могла да бъде открита в Националната класификация на професиите и длъжностите. София, Труд и право, 2011. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 89 но значими качества, придобити чрез обучение или трудов опит (Национална класификация на професиите и длъжностите, 2011, с. 17). Прави впечатление изместването от повече или по-малко абстрактно дефинирана „съвкупност“ към „мярка за степента на владеене на знания, умения и професионално значими качества“, от описателно представяне към оперативна измеримост, както и от „формално професионално образование или обучение“ към „знания, умения и професионално значими качества, придобити чрез обучение или трудов опит“ в конкретна практика, за да се стигне до валидиране на знания, умения и компетентности, постигнати чрез неформално обучение и информално учене. Направените изводи са валидни и за професиите, свързани с културното наследство, но сред тях не могат да бъдат открити: (1) регулирани професии, чиято практика изисква придобиването на определена правоспособност и специфична професионална квалификация, (2) защитени специалности от професии, или (3) специалности от професии, по които е налице очакван недостиг от специалисти. Добре е обаче да се познават техните особености, за да се прецени съответствието им на определени професии, свързани с културното наследство. „Регулирана професия“ е професионална дейност или съвкупност от професионални дейности, включена в Списъка на регулираните професии в Република България, която е от обществена значимост и/или е от съществено значение за живота и здравето на хората и достъпът до която е подчинен на законови, подзаконови или административни разпоредби относно: а) притежаването на специфична професионална квалификация, или б) правоспособност, или в) членство в професионална организация, работеща за поддържане на високо равнище в съответната професионална област, за осъществяването на което е получила специфично признаване от държавата. (пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закон за признаване на професионални квалификации, обн., ДВ, бр. 13 от 8 февруари 2008 г., в сила от 8 февруари 2008 г.) Интересна информация за размисъл предлага в това отношение независимият оценител като „лице, което въз основа на регистрация в регистъра на независимите оценители има право да изготвя и подписва доклад за оценка на обекти, подлежащи на оценяване, като прилага необходимите стандарти“ за саморегулираща се професия съгласно чл. 5 във връзка с чл. 6, т. 2 (в частта недвижими културни ценности) и чл. 7 (придобиване на правоспособност след успешно полагане на изпит пред Камарата на независимите оценители) от Закона за независимите оценители (обн., ДВ, бр. 98 от 14 ноември 2008 г.). Мислимо ли е обаче коментираната дейност с оглед на „обществената є значимост“ и „същественото є значение за живота на хората“ да се превърне в регулирана професия, което най-вероятно ще засегне независимостта на оценителите? Нещо повече, необходими ли са за подготовката на такива специалисти „регулирано образование и обучение“ по смисъла на пар. 1, т. 7 от II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 96 4.2. ПРОГРАМИ ЗА НЕФОРМАЛНО ОБУЧЕНИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО „Неформално обучение“ е обучение, което е организирано от институции извън системата на професионалното образование и обучение (пар. 1а, т. 7 от Допълнителните разпоредби на Закона за професионалното образование и обучение). Погледнато от позиция на предучилищното и училищното образование, запазвайки в известна степен дихотомията „общообразователна подготовка – професионалното образование и обучение“, неформалното обучение би могло да бъде представено по следния начин: „Неформално обучение“ е обучение, което се извършва като организирана дейност извън системата на предучилищното и училищното образование, но не води до завършване на клас, етап и степен на образование и/или до придобиване на професионална квалификация (чл. 166, ал. 2 от ЗПУО). Общото в цитираните разпоредби позволява да се обособи спецификата на неформалното обучение, което не е извънинституционално образование, а само такова извън институциите от системата на формалното професионално образование и обучение (пар. 1а, т. 7 от Допълнителните разпоредби на ЗПОО) и тези от системата на предучилищното и училищното образование, като за постигнатите резултати не се издава „държавно признат документ“, ако трябва отново да го разграничим от формалното образование. За разлика от неформалното обучение информалното учене наистина е „неинституционализирано и несистематизирано натрупване на знания, умения и компетентности“ (пар. 1а, т. 8 от Допълнителните разпоредби на ЗПОО, като в същия смисъл е и определението в ЗПУО). Ако отново си припомним направената констатация, че най-вероятно професионалната подготовка и развитие на специалистите в областта на културното наследство е отговорност преди всичко на т.нар. институции на паметта – музеи, библиотеки и архиви, ще трябва да отбележим, че тя е относително слабо потвърдена, като само 14,6% от респондентите посочват своята организация като инициатор на програми за неформалното обучение спрямо 62,2% от тях, които разчитат за допълнителната професионална подготовка за своите специалисти на Министерството на културата. Очевидно е, че засега повечето от музеите, библиотеките и архивите не разполагат капацитет да организират неформално обучение за своите специалисти. Независимо от тази констатация частта на този вид обучение е значима – 76,8% от консолидираните отговори на респондентите, като се има ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 97 предвид, че строго погледнато, Министерството на културата също е „извън системата на предучилищното и училищното образование“ и само частично предлага професионално образование и обучение в (някои от) училищата по изкуства. В отговорите на респондентите от институции, които предлагат допълнителна професионална подготовка, преобладават обучения, семинари, конференции, но има и онлайн курсове, срещи за обмяна на опит, както и „следдипломни или магистърски програми, семинари и обучения в страната и чужбина“. Необходимо е да се посочи обаче недостатъчно използваният потенциал на неформално обучение, което заедно с информалното учене е основният източник на знания, умения и компетентности „извън системата на предучилищното и училищното образование“ и професионалното образование и обучение. Изградените знания, умения и компетентности чрез неформално обучение и информално учене биха могли да се валидират, за да се гарантират сигурност и качество на осъществяваните дейности в областта на културното наследство. 4.3. ВАЛИДИРАНЕ НА ЗНАНИЯ, УМЕНИЯ И КОМПЕТЕНТНОСТИ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Валидирането е оценяване и признаване на съответствието между компетентности, придобити чрез неформално обучение и информално учене, и изискванията за завършване на клас, етап или степен на образование и/или за придобиване на професионална квалификация и издаване на съответния официален документ с цел: 1. достъп до образование в училищата от системата на предучилищното и училищното образование; 2. достъп до обучение за придобиване на професионална квалификация; 3. улесняване на достъпа до пазара на труда. (чл. 166, ал. 1 от ЗПУО, обн., ДВ, бр. 79 от 13 октомври 2015 г.) Валидирането е относително нова категория за Република България, макар да има своите предшественици в миналото, които обаче не са били изправени пред качествено новата ситуация през XXI век, свързана с „недостиг от специалисти на пазара на труда“. В своите опити да отговори на очакванията на различни „господари“, валидирането трябва да осигури: (1) достъп до образование в училищата от системата на предучилищното и училищното образование, (2) достъп до обучение за придобиване на професионална квалификация, (3) улесняване на достъпа до пазара на труда съгласно чл. 166, ал. 1, т. 1–3 от ЗПУО (обн., ДВ, бр. 79 от 13 октомври 2015 г.), като последната цел е повторена и в чл. 5, ал. 5 от ЗПОО (нова – ДВ, бр. 61 от 2014 г., изм., ДВ, бр. 79 от 2015 г., в сила от 1 август 2016 г.), макар че основна цел на този правнонормативен акт остава „признаване на професионални знания, умения и комII. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 98 петентности, придобити чрез неформално обучение или информално учене“ с акцент върху „съответствието им с държавните образователни изиск вания за придобиване на квалификация по професии“ (чл. 40. ал. 1 от ЗПОО, изм., ДВ, бр. 79 от 2015 г., в сила от 1 август 2016 г.). Валидирането на професионални знания, умения и компетентности е признаване на придобити знания, умения и компетентности по професия или част от нея, получени чрез неформално обучение или информално учене, с цел достъп до обучение за придобиване на професионална квалификация и улесняване на достъпа до пазара на труда (чл.5, ал.5 от ЗПОО, нова – ДВ, бр. 61 от 2014 г., изм., ДВ, бр. 79 от 2015 г., в сила от 1 август 2016 г.). Валидирането на професионални знания, умения и компетентности е установяване и признаване на професионални знания, умения и компетентности, придобити чрез неформално обучение или информално учене, и на съответствието им с държавните образователни изисквания за придобиване на квалификация по професии (чл. 40, ал. 1 от ЗПОО, изм., ДВ, бр. 79 от 2015 г., в сила от 1 август 2016 г.). Ако приемем, че потенциалът на неформалното обучение в областта на културното наследство е „недостатъчно използван“, ще трябва да определим този на валидирането на професионални знания, умения и компетентности като „неизползван“ при наличието на традиции и практики от времето на Българското възраждане, осъществявани в близкото минало например от Зад ругата на майсторите на народни и художествени занаяти. Необходимо е обаче да се посочи качествено новата ситуация на пазара на труда, свързана с търсенето на максимална сигурност и качество на осъществяваните дейности при недостиг на специалисти и при минимален разход на време и финансови средства, необходими за последващо обучение. Това обаче изисква прецизни процедури на информиране, предоставяне на доказателства или доказателствени средства и оценяване, както и в някои от случаите полагане на изпит във връзка с чл. 5, ал. 5 от ЗПОО, за да се гарантира качеството на професионалните знания, умения и компетентности. Излишно е да се посочват ползите и значението на валидирането за опазването, социализацията и управлението на културното наследство, което предполага самостоятелно изследване в рамките на разработваната научна задача. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 99 5. ПОТРЕБНОСТИТЕ НА ПРАКТИКАТА: АНАЛИЗ НА ПРАВНАТА И ИНСТИТУЦИОНАЛНАТА ИНФРАСТРУКТУРА ВЪВ ВРЪЗКА С РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ПРОВЕДЕНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ Институционалната инфраструктура на професионалното развитие в област та на културното наследство е съвкупност от органи и организации, които осигуряват професионалното образование и обучение с административен и образователен капацитет. Те имат своите правни измерения, свързани с дейността на културни институции – органи на държавна и общинска власт и организации, които трябва да бъдат изследвани не само като предназначение, представено в правната инфраструктура, но и като правомощия и очаквания на техните представители по отношение на своето професионално развитие в областта на културното наследство, изразени в проведеното теренно изследване. Културните институции, органи на държавна и общинска власт, са овластени от избирателите на парламентарни или местни избори формални институции, които трябва да провеждат културна политика в рамките на своята компетентност и правомощия. Така например Министерството на културата като орган на централната изпълнителна власт трябва да осъществява културна политика съгласно чл. 14, ал. 1 и 2 от Закона за закрила и развитие на културата (ЗЗРК), чрез правомощия като „осигуряване на условия за професионална подготовка и обучение на творци и специалисти в областта на културата и ръководството на средните училища по изкуство и култура“ (чл. 14, ал. 2, т. 3 от ЗЗРК, изм., ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм., ДВ, бр. 93 от 2005 г.) или „подпомагане дейността на организационни структури, създадени с цел осигуряване на заетост, професионална квалификация и насърчаване на самостоятелната дейност на работещите в областта на културата“ (чл. 14, ал. 1, т. 6 от ЗЗРК, изм., ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм., ДВ, бр. 93 от 2005 г.). Културните организации – културни институти (чл. 5–9 от ЗЗРК) и частни културни организации (чл. 10 от ЗЗРК) – са всъщност реалните изпълнители на осъществяваната културна политика, които засега са мислени като нейни „обекти“ с консултативни функции, а не като равнопоставени участници и партньори в основано на участие управление на културата (participatory governance of culture). Този модел обаче се налага не само от политическите документи на ЕС14, но и от процесите на децентрализация на управле14 Такива политически документи на ЕС в областта на културното наследство са Заключения на Съвета относно управлението на културата (ОВ C 393, 26 ноември 2012 г.), Заключения на Съвета относно основано на участието управление на културното наследство (ОВ С 463, 23 декември 2014 г.), както и изработените в рамките на българското председателство на Съвета на ЕС Заключения на Съвета относно извеждането на преден план на културното наследство в политиките на ЕС (ОВ C 196, 8 юни 2018 г.). II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 100 нието вследствие на демократизацията на обществата и по-конкретно на овластяването на гражданите и техните организации със субективни права за достъп и участие в управлението на културата и културното наследство в качеството им на заинтересовани страни (staкeholders), както и от дисперсията (разпръскването) на знанието и експертизата в различни лица и организации с оглед на навлизането на новите технологии в обществените отношения и публичните политики и в областта на културата и културното наследство. 5.1. МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА Освен вече посочените правомощия, които бяха цитирани поради релевантността им към професионалното развитие в областта на културното наследство, Министерството на културата „провежда политика за закрила и развитие на културата в съответствие с функциите и правомощията си“ (чл. 14, ал. 1 от ЗЗРК), като спазва следните основни принципи: • Демократизъм на културната политика, свобода на художественото творчество и недопускане на цензура • Децентрализация в управлението и финансирането на културните дейности • Равнопоставеност на творците и на културните организации • Опазване и обогатяване на културно-историческото наследство, съхраняване на българския книжовен език, традиции и обичаи • Закрила на националната културна идентичност и културата на българските общности в чужбина • Насърчаване на културното многообразие при съхраняване на единството на националната култура • Поощряване на културната индустрия и пазара на произведенията на изкуството и стимулиране на продуцентството в областта на културата • Откриване, подпомагане и обучение на млади таланти в областта на културата • Поощряване на дарителството, меценатството и спонсорството в областта на културата • Развитие и усъвършенстване на образованието в областта на изкуствата и културата. Необходимо е да се посочи, че представените основни принципи в чл. 2, т. 1–10 от ЗЗРК са от времето на неговото приемане през 1999 г. като общ и устройствен правен нормативен акт в областта на културата. Те само частично засягат професионалното развитие в областта на културното насЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 101 ледство в т. 4, 5, 8 и 10 за разлика от вече цитираните и значително по-късни изменения и допълнения на ЗЗРК, които се отнасят до „професионалната подготовка и обучение на творци и специалисти в областта на културата“ (чл. 14, ал. 2, т. 3 от ЗЗРК, изм., ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм., ДВ, бр. 93 от 2005 г.) и „подпомагане дейността на организационни структури, създадени с цел осигуряване на заетост, професионална квалификация и насърчаване на самостоятелната дейност на работещите в областта на културата“ (чл. 14, ал. 1, т. 6 от ЗЗРК, изм., ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм., ДВ, бр. 93 от 2005 г.). Коментираните правомощия на Министерството на културата обаче са показателни за промяната на нагласите и мисленето по отношение на ролята и значението на професионалното развитие в областта на културното наследство. 5.2. ИНСПЕКТОРАТ ЗА ОПАЗВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Инспекторатът за опазване на културното наследство като част от органа на централната изпълнителна власт – Министерството на културата – осъществява контрол за спазването на изискванията по Закона за културното наследство (ЗКН) съгласно чл. 15, ал. 1 и 2 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 92 от 2009 г., в сила от 20 ноември 2009 г. В Министерството на културата се създава Инспекторат за опазване на културното наследство. Инспекторатът осъществява контрол за спазването на изискванията на този закон и на издадените въз основа на него актове, свързани със: 1. извършване на теренни и подводни археологически проучвания; 2. териториално-устройствена защита на недвижимите културни ценности; 3. опазване на движимите и недвижимите културни ценности в музеите; 4. извършване на консервация и реставрация на движимите и недвижимите културни ценности; 5. изпълнение на сключените концесионни договори; 6. опазване на книжовни и литературни културни ценности, съхранявани в библиотечните и архивните колекции – ръкописи, архивни документи и старопечатни издания; 7. извършване на сделките с движимите културни ценности. (чл. 15, ал. 1 и 2 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 92 от 2009 г., в сила от 20 ноември 2009 г.) Осъществяваният контрол се разпростира върху много и различни по характер и предназначение дейности, които изискват професионална подготовка на специалисти с интердисциплинарен профил, преди всичко в областта на културното наследство и в области като право, културология и публична администрация. Те осигуряват със специфични знания, умения и компетентности различните видове наследство. Приблизително такива са и очакванията на респондентите, представители на органите на държавна и общинска II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 102 власт, като прави впечатление, че освен конкретно посочените „история, археология, архитектура и право“ се търси по-широкото определяне, което предлага професионалното направление (например) „Социология, антропология и науки за културата“. Проблемът е в това, че конкретните специалности не предлагат толкова специализирана професионална подготовка, а професионалното направление не би могло да покрие „изискванията“ за интердисциплинарност на практиката. „Винаги е полезно да има допълнително обучение“ според повечето от респондентите, представители на органите на държавна и общинска власт, но едва 26,7% от тях посочват организацията, в която работят, като организатор на подобни обучения. Иначе казано, 73,3% остават непокрити и свободни за предлагане на обучителни форми, като погледите са насочени предимно към учебните заведения и културните организации работодатели, включително когато става въпрос за валидиране (признаване) на придобити знания, умения и компетентности в областта на културното наследство, при което 66,7% от респондентите смятат, че учебните заведения трябва да осъществяват тази дейност, а други 20% от тях приемат, че с подобна практика трябва да се занимават културните организации работодатели. 5.3. ОБЩИНИ И ОБЩИНСКИ СЪВЕТИ Общините и общинските съвети като органи на местната власт, които стоят най-близко до проблемите на гражданите и са призвани да отговарят в максимална степен на техните очаквания, са натоварени и с отговорността да „организират и координират осъществяването на политиката по опазване на културното наследство“, както и да приемат стратегия за неговото опазване в съответствие с Националната стратегия за опазване на културното наследство по чл. 12, ал. 2 от ЗКН. Освен това те трябва да опосредстват дейността по опазване на културни ценности с национално и световно значение, които са публична държавна собственост, при това с относително малкото специалисти, с които разполагат вследствие на ограниченото финансиране и вече коментирания проблем с недостига на специалисти в определени области и професии. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 103 Кметовете на общини организират и координират осъществяването на политиката по опазване на културното наследство на територията на съответната община, като: 1. (доп., ДВ, бр. 52 от 2016 г.) оказват съдействие при извършването на дейности по издирване, изучаване, опазване и популяризиране на културните ценности съобразно правомощията си, както и извършват други дейности, определени в този закон; 2. създават обществен съвет за закрила на културното наследство като съвещателен орган към общината; 3. (нова – ДВ, бр. 96 от 2017 г., в сила от 2 януари 2018 г.) изпълняват правомощията на концедент при възлагане на концесии за недвижими културни ценности – общинска собственост. Общинските съвети: 1. приемат стратегия за опазване на културното наследство на територията на съответната община в съответствие с националната стратегия по чл. 12, ал. 2; 2. (отм. – ДВ, бр. 96 от 2017 г., в сила от 2 януари 2018 г.) 3. създават общински фонд „Култура“ при условията и по реда на Закона за закрила и развитие на културата; 4. приемат правилници за устройството и дейността на общинските музеи след съгласуване с министъра на културата; 5. осигуряват финансиране чрез целеви средства в общинския бюджет на дейностите по ал. 1, т. 1. (чл. 17, ал. 1 и 2 от ЗКН). 5.4. НАЦИОНАЛЕН ИНСТИТУТ ЗА НЕДВИЖИМО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) е държавен културен институт с национално значение и извършва дейност в областта на опазване на недвижимото културно наследство, включително и научноизследователска дейност по издирване и изучаване на недвижимото културно наследство (чл. 18, ал. 1 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 92 от 2009 г., в сила от 20 ноември 2009 г., изм., ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Констатацията, че „винаги е полезно да има допълнително обучение“, споделена от повечето респонденти, които са представители на органите на държавна и общинска власт, е валидна в най-голяма степен и относима най-вече към работата на специализирани културни институти като Националния институт за недвижимо културно наследство. Проблемите на общините и общинските съвети, свързани с ограниченото финансиране и недостига на добре подготвени специалисти, са пренесени и на национално равнище в „тясна“ като предназначение и експертност област. Необходимо е обаче към тях да бъдат добавени увеличаването на мащаба (респективно количеството информация) II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 104 и бавната дигитализация на архивния фонд на НИНКН, както и проблематичното „изнасяне“ на неговата дейност на регионално равнище с оглед на вече коментираните проблеми. Поради специализирания характер на работата в коментирания държавен културен институт с национално значение, свързана преди всичко с опазване на архитектурно и археологическо наследство, което е трайно закрепено за земната повърхност и поради тази си особеност е непреместваемо (например в централни и по-охранявани пространства и организации), особено отчетливо се налага констатацията, че ограниченият брой специалисти, работещи в тази област, е проблем, който би могъл да бъде решен само когато тяхното увеличаване е съпроводено с качествена професионална подготовка, за да има ефект „изнасянето“ на тяхната дейност в регионални структури на НИНКН. Нещо повече, знанията, уменията и компетентностите на специалистите в опазването на недвижимото културно наследство не са непроменлива величина. Те изискват непрекъснато обновяване в крак с времето, което предполага не само „допълнително обучение“, но и добре изградена система за професионалното развитие в областта на културното наследство. В аналогична ситуация, но с по-малка видимост и популярност се намира и Центърът за подводна археология като „държавен културен институт в областта на опазване на подводното археологическо наследство на Република България“ (чл. 21, ал. 1 от ЗКН), който: (1) подпомага министъра на културата при упражняването на неговите правомощия по провеждане на държавната политика в областта на опазването на културното наследство под вода, (2) издирва, изучава, идентифицира, опазва и представя културни ценности, открити под вода, с познавателна, образователна и естетическа цел, (3) координира дейностите, свързани с управлението и изследването на подводното археологическо наследство, и (4) поддържа регистър на подводните културни ценности съгласно чл. 22, т. 1–4 от ЗКН. 5.5. МУЗЕИ Музеят е културна и научна организация, която издирва, изучава, опазва и представя културни ценности, природни образци и антропологични останки с познавателна, образователна и естетическа цел (чл. 24 от ЗКН, изм., ДВ, бр. 54 от 2011 г.). В цитираното определение прави впечатление поставеният акцент върху издирването и изучаването на културни ценности, природни образци и антропологични останки, като се има предвид, че „основната дейност на музея е опазването и представянето на движими и недвижими културни ценности“ съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗКН. Това не е случайно, ако правилно се разчитат ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 105 изрично посочените термини „издирване“ – 33, „изучаване“ – 9, + 4 „изследователска дейност“ спрямо „опазване“ – 44, от 79 отговора на респонденти на въпроса „Кои са осъществяваните от Вашата организация дейности в областта на културното наследство?“. Тази „картина“ се повтаря и дори засилва при въпроса „Извършвате ли изследователска дейност във Вашата организация?“. Отговорите на 85,4% от 82-ама респонденти са положителни, като остава проблематично тяхното разбиране за изследователска дейност. Необходимо е да се отчита също така, че в резултатите от проучването участват и представители на библиотеките и архивите. Независимо от посочените допълнителни обстоятелства не би могло да се оспори значението на дейностите по издирване и изучаване на културни ценности не само в музеите, но и библиотеките и архивите, включително когато се поставят на „фона“ основна дейност, каквато е опазването на културно наследство. Това наблюдение с особена сила е валидно и при научната група като „специализирано звено в музея, което се състои от специалисти с научна степен и осъществява научноизследователска дейност съобразно тематичния обхват на музея“ (чл. 2, ал. 1). Тя се ръководи от хабилитирано лице или по изключение от главен асистент съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № Н-5 от 11 декември 2009 г. за реда за създаване на научни групи към музеите (обн., ДВ, бр. 2 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 32 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 5 от 2012 г.). Научните групи в музеите „(1) извършват теренни проучвания, експедиции, наблюдения, събирателска и експозиционна дейност, и (2) научна обработка на музейните фондове, (3) изготвят тематико-експозиционни документи за постоянни и временни експозиции, (4) подготвят и представят научноизследователски публикации и трудове, (5) организират и участват в научни форуми с доклади и съобщения, свързани с различните области на знанието и изкуството, (6) дават консултации на музейните специалисти за повишаване на професионалната им квалификация, и (7) извършват проучване и популяризират добрите практики в сферата на музейното дело“ съгласно чл. 9 от коментирания подзаконов нормативен акт. Проблемът е в това, че много трудно вече се конституират научни групи, особено след влезлите в сила промени и нови изисквания с измененията и допълненията от 2018 г. в Закона за развитието на академичния състав в Република България (обн., ДВ, бр. 38 от 21 май 2010 г., изм., ДВ, бр. 81 от 15 октомври 2010 г., изм., ДВ, бр. 101 от 28 декември 2010 г., изм., ДВ, бр. 68 от 2 август 2013 г., изм. и доп., ДВ, бр. 30 от 3 април 2018 г., изм., ДВ, бр. 17 от 26 февруари 2019 г.). Освен коментираните дейности специалистите в националните и регионалните музеи, както и в общинските и частните музеи, определени със заповед на министъра на културата, могат да извършват и идентификация на културни ценности съгласно чл. 96, ал. 2 от ЗКН. Качественото изпълнеII. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 112 на професионалната им подготовка от изкуства към културно наследство е приложимо и обучението чрез работа (т.нар. дуално обучение) като специфична форма, при която професионалната квалификация се придобива чрез практическо обучение в реална работна среда и обучение в училище, при положение че се „организира във втория гимназиален етап за ученици, които са навършили 16 години“ (чл. 115, ал. 1–3 от ЗПУО). Камарата на независимите оценители като професионална организация, която „осигурява и регулира упражняването на професията на независим оценител в интерес на обществото“, също предлага интересна перспектива за професионално развитие в областта на културното наследство, преди всичко в областта на оценителската дейност. Тя е орган по признаване на професионална квалификация за професията „независим оценител“ по смисъла на чл. 4, т. 5 от Закона за признаване на професионални квалификации (чл. 22, ал. 2 от Закона за независимите оценители). В заключение трябва да се посочи, че професионалното развитие в областта на културното наследство е своеобразен отговор на предизвикателствата на XXI век, свързани с опазването, социализацията и управлението на културни ценности, които са носители на памет. Необходимо е обаче да се избягва производството на „професионален пролетариат“, за който ни предупреждава министърът на народното просвещение през периода 1903–1907 г. проф. Иван Шишманов (Радева, 2002, с. 173), чрез формирането и развитието на ключови компетентности и най-вече на културната компетентност като израз на осъзната културна идентичност и способност за творческо изразяване. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 113 БИБЛИОГРАФИЯ Димитрова, Д. Бони Петрунова и загадката с 2700 антики на Васил Божков. – В: Площад Славейков [онлайн]. 4 февруари 2020 г. [прегледан на 10 февруари 2020 г.] https://www.ploshtadslaveiкov.com/boni-petrunova-i-zagadкata-s-legitimnostta-na-2700antiкi-na-vasil-bozhкov/. Кабаков, И. Задължителното депозиране: комплектуване на фонда и/или опазване на културното наследство. – В: Библиотека, 2013, кн. 2–3, с. 109–115. Кабаков, И. Тематични културни маршрути. – В: Културно наследство и културен туризъм: музейни перспективи. Сборник с доклади от Международна научна конференция, посветена на 110-годишнината на РИМ – Шумен, 25–27 юни 2014 г., Шумен, 2014, с. 687–701. Кабаков, И. Институциите на културното наследство и основаното на участие управление. – В: Библиотека, бр. 3, 2018, с. 98–104. Кабаков, И. 2018. Съвременна правна рамка на нематериалното културно наследство: проблемът за персонификацията на общността [онлайн]. 10 октомври 2018 г. [прегледан на 17 декември 2019 г.] <http://www.unesco-centerbg.org/wp-new/ wp-content/uploads/2018/10/КABAКOV-ICH_2018_bg.pdf>. Кабаков, И. Основано на участие управление на културата: management и/или governance. – В: Накъде сме тръгнали? Юбилеен сборник в чест на проф. дпн Тодор Танев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 105–114. Кабаков, И. Училищата по изкуства и нематериалното културно наследство: поглед в бъдещето. – В: Форум „Художествено образование и култура“. Габрово: Етнографски музей на открито „Етър“ [онлайн]. 10 юни 2019 г., с. 24–29 [прегледан на 30 юни 2019 г.]; <http://alos.bg/site/wp-content/uploads/2019/06/sborniк_doкladi.pdf>. Ландри, Ч. Културната политика в България. София: Министерство на културата, 1998. Международноправна защита на културното наследство (съст. Иван Кабаков, Кристиан Русев). София: Министерство на културата, 2008. Ненов, Н. Общуване с наследството. В търсене на музейни траектории. София: Импресарско-изд. къща РОД, 2016. Паунова, П. Кой отвори законовите вратички за антиките на Божков. – В: Дневник [онлайн], 10 февруари 2020 г. [прегледан на 10 февруари 2020 г.] https://www. dnevniк.bg/analizi/2020/02/10/4027652_кoi_otvori_zaкonovite_vratichкi_za_antiкite_ na_bojкov/. Радева, М. Културната политика на българската държава (1885–1908). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 114 ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ И НОРМАТИВНИ АКТОВЕ Заключения на Съвета относно извеждането на преден план на културното наследство в политиките на ЕС (ОВ C 196, 8 юни 2018 г.). Заключения на Съвета относно основано на участието управление на културното наследство (ОВ С 463, 23 декември 2014 г.). Заключения на Съвета относно управлението на културата (ОВ C 393, 26 ноември 2012 г.). Закон за закрила и развитие на културата (обн., ДВ, бр. 50 от 1 юни 1999 г.). Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия“ (обн., ДВ, бр. 13 от 17 януари 1890 г.). Закон за паметниците на културата и музеите (обн., ДВ, бр. 29 от 11 април 1969 г.). Закон за културното наследство (обн., ДВ, бр. 19 от 13 март 2009 г.). Закон за народните читалища (обн., ДВ, бр. 89 от 22 октомври 1996 г.). Закон за Националния архивен фонд (обн., ДВ, бр. 57 от 13 юни 2007 г.). Закон за независимите оценители (обн., ДВ, бр. 98 от 14 ноември 2008 г.). Закон за признаване на професионални квалификации (обн., ДВ, бр.13 от 8 февруари 2008 г., в сила от 8 февруари 2008 г.). Закон за професионалното образование и обучение (обн., ДВ, бр. 68 от 30 юли 1999 г.). Закон за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13 октомври 2015 г.). Закон за обществените библиотеки (обн., ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г.). Закон за развитието на академичния състав в Република България (обн., ДВ, бр. 38 от 21 май 2010 г.). Закон за туризма (обн., ДВ., бр. 30 от 26 март 2013 г.). Конвенция за опазване на нематериалното културно наследство (обн., ДВ, бр. 61 от 28 юли 2006 г.). Международна харта за консервация и реставрация на паметниците и забележителните места. – В: Международноправна защита на културното наследство (съст. Иван Кабаков, Кристиан Русев). София: Министерство на културата, 2008, с. 234–236. Национална класификация на професиите и длъжностите. София: Труд и право, 2011. Наредба № Н-4 от 14 юни 2007 г. за провеждане на конкурсите на държавни културни институти (ДВ, бр. 50 от 20 юни 2007 г.). Наредба № Н-3 от 3 декември 2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движимите културни ценности (обн., ДВ, бр. 101 от 18 декември 2009 г.). Наредба № 4 от 21 декември 2016 г. за обхвата и съдържанието на документации за извършване на консервационно-реставрационни дейности на недвижими културни ценности (обн., ДВ, бр. 105 от 30 декември 2016 г.). Наредба за изменение и допълнение на Наредба № Н-5 от 11 декември 2009 г. за реда за създаване на научни групи към музеите (обн., ДВ, бр. 2 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 32 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 5 от 2012 г.). ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 115 Наредба № Н-6 от 11 декември 2009 г. за формиране и управление на музейните фондове (обн., ДВ, бр. 2 от 8 януари 2010 г.). Наредба № Н-00-0005 от 8 юни 2010 г. за условията и реда за възпроизвеждане на културни ценности в копия реплики и предмети с търговско предназначение (обн., ДВ. бр. 46 от 18 юни 2010 г.). Наредбата № Н-9 от 27 април 2012 г. за реда за създаването и управлението на обществените колекции (обн., ДВ, бр. 39 от 22 май 2012 г.). Наредба № Н-4 от 8 октомври 2013 г. за условията и реда за представяне на културните ценности (обн., ДВ, бр. 28 от 28 март 2014 г.). Наредба № 4 от 12 юни 2015 г. за условията и реда за осъществяване на дейностите по консервация и реставрация на движими културни ценности (обн., ДВ, бр. 46 от 23 юни 2015 г.). Постановление на Министерски съвет № 352 от 31 декември 2018 г. за приемане на актуализиран Списък със защитените от държавата специалности от професии за учебната 2019/2020 г. и на актуализиран Списък със специалности от професии, по които е налице очакван недостиг от специалисти на пазара на труда, за учебната 2019/2020 г. (обн., ДВ, бр. 3 от 8 януари 2019 г.). Рамкова конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото. – В: Международноправна защита на културното наследство (съст. Иван Кабаков, Кристиан Русев). София: Министерство на културата, 2008, с. 66–74. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 116 ПРОФЕСИИ И ДЛЪЖНОСТИ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО Милена Колева-Звънчарова Културното наследство все по-често се разглежда като специфична област от дейности от обществена значимост и с растящо икономическо значение. Изтъква се потенциалът му да играе приобщаваща и обединяваща роля и се очаква възможностите да генерира приходи и да създава работни места да допринесат съществено за икономически растеж и устойчиво развитие. Съвсем естествено тези проекции са най-видими и обясними във връзка с туризма, за който културното наследство е източник на „културни продукти“, както и по отношение на малки (локални) общности, носители на своеобразен културен капитал – съхранени традиционни знания или умения. За да бъде постигнат обаче желаният мащаб на обществено въздействие, потенциалът на културното наследство и в икономическа перспектива следва да се разгръща най-вече от институциите на паметта (музеи, галерии, библиотеки), които съхраняват най-богатото и ценно разнообразие от културни ценности, обхващащо в синхронен и диахронен план в най-голяма степен българското културно наследство. В тези институции е застъпен широк спектър от дейности, необходими за опазването, социализацията и управлението на културното наследство. В качеството си на работодатели тези институции прилагат нормативно предписания подбор на професии (описани в Националния класификатор на професиите и длъжностите – НКПД), както и изискванията за заемане на съответните длъжности. Прегледът на структурата на професиите и длъжностните характеристики, чрез които се изпълняват дейностите по опазване на културното наследство, показва дали има основания то да се мисли като обособен професионален сектор. От друга страна, нарасналите очаквания към опазването на културното наследство като стожер на идентичност и едновременно с това източник на икономически дейности налага актуализиране на професиите, пряко ангажирани с неговото опазване. Основание за това са и повишените стандарти в Европа по отношение на качеството на дейностите и резултатите от тях, както и променените очаквания на публиките по отношение на начините на представяне и взаймодействие с културните ценности (които принадлежат на всички, а не само на специалистите и това изцяло променя ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 117 концепцията за достъп до музейните експонати например). За постигането и поддържането на тези стандарти често пъти са необходими високоспециализирани знания и умения, за които обаче не съществува достатъчно адекватна професионална подготовка и се набавят най-вече от професионалната практика. Прегледът на професиите в Списъка на професиите за професионално обучение и подготовка (СППОО) показва къде е мястото на културното наследство и докъде се простира нивото на професионалното обучение (след което се предполага, че подготовката се извършва в рамките на висшето образование). Фактическото положение на професионалното развитие в областта на културното наследство поражда няколко въпроса, които са основополагащи за настоящото изследване: 1. Кои от регламентираните понастоящем професии са обвързани с културното наследство? 2. Обособени ли са, така че да се откроява тяхната специфика и да позволява планирането на секторни политики и мерки? 3. Обезпечени ли са с професии всички основни дейности по опазването, социализацията и управлението на културното наследство? 4. Съществува ли обвързаност между реалните потребности и нивото на професионално обучение и подготовка в областта на културното наследство? 5. Съществуват ли предпоставки за справедливо остойностяване и оценяване на труда на професионалистите в областта на културното наследство? За да се намери отговорът на част от тези въпроси, е необходим преглед на споменатите нормативни списъци, които представят структурата на професиите и длъжностите, както и на професионалното обучение в Република България, съобразено с европейските изисквания. НКПД: същност и предназначение. Професионалната и длъжностната структура в Република България се определя от Националната класификация на професиите и длъжностите, която осигурява изпълнението на изискванията на Регламент (ЕО) № 1022/2009 (OB, L 283, 30 октомври 2009 г.) и на Препоръка 2009/824/EO на Комисията от 29 октомври 2009 г. относно използването на Международната стандартна класификация на професиите (ISCO-08) в държавите, членки на Европейския съюз. Структурата на НКПД-2011 следва точно структурата на ISCO-08, като в допълнение обхватът на единичната група професии е дефиниран и чрез изчерпателен списък на длъжностите, които се съдържат в нея. При дефинирането на обхвата на позициите са отразени изискванията на европейското и националното законодателство, както и специфични национални особености, свързани с образователната система II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 118 и системата за обучение на възрастни, организацията на производството, труда и управлението, заплащането на труда, социалното осигуряване и др. Националната класификация на професиите и длъжностите се прилага от: • Предприятията – при разработване на разписанията на длъжностите и при изготвяне на длъжностните характеристики, доколкото общите функции и задачи на длъжностите в единичната група професии могат да се приемат като международен и европейски стандарт • Националната агенция за приходите – при регистриране на трудовите договори • Националния осигурителен институт – при регистриране на осигурените лица в системите за статистика на трудовите злополуки и на професионалните болести • Националния статистически институт – при статистическите изследвания и преброяването на населението и жилищния фонд • Изследователски, социологически и нетърговски организации, изучаващи професионалната и длъжностната структура на работната сила и населението. НКПД се използва основно за: изучаване, анализиране и прогнозиране на професионалната структура на заетите и безработните; извършване на международни сравнения и анализи в областта на пазара на труда; управление на човешките ресурси; осигуряване на информация за целите на социалното осигуряване, политиката на пазара на труда, политиката по доходите и др.; статистически изследвания и преброяване на населението1. Практиката по въвеждането на международни стандарти на труда се свързва с дейността на Международната организация на труда (МОТ), която е една от специализираните агенции на ООН2. Тя е създадена през 1919 г. със седалище в Женева, като основната є мисия е постигането на социална справедливост и защита на правата на трудещите се. България се присъединява към организацията през 1920 г. В дейността на МОТ се очертават три основни насоки: нормотворческа дейност – за приемане на международни трудови конвенции и препоръки, чието предназначение е да установяват международни норми за регулиране на труда и да насърчат развитието на националните трудови законодателства и социалната политика на държавите; техническо сътрудничество по оказване на помощ и съдействие на държавите членки при решаване на практически въпроси, свързани с труда и положението на трудещите се; изследователска, проучвателна и информационна дейност – подготвя материалите по различни въпроси, включени в дневния ред на МКТ 1 https://www.mlsp.government.bg/nкpd/index.php?section=HOME&S=280 (видян на 19 ноември 2019 г.). 2 www.ilo.org (видян на 20 ноември 2019 г.). ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 119 и на Административния съвет, предоставя съвети, експертни заключения и мнения по законопроекти и други проекти в областта на труда, общественото осигуряване, извършва и публикува научни изследвания, в които обобщава международния опит в решаването на трудовите и социалните проблеми3. За целите на НКПД се използват следните определения4: • Професия – съвкупност от длъжности, чиито основни функции и задачи се характеризират с висока степен на сходство • Специалност – съвкупност от знания и умения за конкретен вид трудова дейност, включена в една професия и придобивана в резултат на формално професионално образование или обучение • Професионална квалификация – мярка за степента на владеене на знания, умения и професионално значими качества, придобити чрез обучение или трудов опит. В сборниците с примерни трудови характеристики определението за „професия“ е допълнено като „съвкупност от специални знания, конкретни умения и опит, придобити в резултат на обучение и които се реализират в определен вид труд“, а „длъжност“ конкретизира вида и съдържанието на трудовата дейност на лицето, изразяваща се в система от функции, задачи и други изисквания към него, изпълнявани на дадено работно място, които са описани в длъжностната характеристика и са отразени в разписанието на длъжностите. Практическата полезност на НКПД е свързана и с това, че за всяка длъжност са посочени минималното образователно и квалификационно ниво, необходими за нейното заемане, като образователните и квалификационните нива от 1 до 4 са формулирани в съответствие със Закона за професионалното образование и обучение, а образователните и квалификационните нива от 5 до 7 – в съответствие със Закона за висшето образование. Професии в областта на културното наследство и техните характеристики, включени в НКПД. НКПД се състои от списък от професии и примерни длъжности, като към всяка група са представени обяснителни бележки, в които се описва нейният обхват, както и общите функции и задачи, характерни за професиите в нея. На този етап структурата на НКПД не съдържа обособена група от професии, свързани през обща характеристика „културно наследство“. Група 26 обхваща „Юристи и специалисти по обществени науки и култура“ и в нея се включват професиите на библиотекари, архивисти и уредници, както и археолог, етнолог, специалист по културен туризъм и консерватор/реставратор, които имат пряка връзка с културното наследство. Единични професии, чиито функции и задачи също биха могли (но не е задължително) да се отнасят до културното наследство, се откриват 3 https://www.mlsp.government.bg/index.php?section=CONTENT&I=430. 4 НКПД, с. 17. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 120 и в други групи –например „екскурзовод“ (5113, група „Персонал, зает с услуги за населението, търговията и охраната“), „майстор-занаятчия“ (7313, група „Занаятчии и печатари“) или „фолклорист“ (2652, група „Музиканти, певци и изпълнители“). Описанието на изброените професии включва много дейности, пряко свързани с опазването, проучването, социализирането на културни ценности. Например библиотекарите, архивистите и уредниците „оценяват, подреждат и организират съдържанието на архиви и артефакти от исторически, културен и художествен интерес и гарантират тяхното съхранение и опазване; организират колекции и изложби в музеи, художествени галерии и подобни; подреждат и поддържат систематична колекция от записан и публикуван материал и го предоставят на потребители в библиотеки или сродни институции; провеждат научни изследвания“5. Друг пример от подклас „Юристи и специалисти по обществени науки и култура“ е група 2632 „Социолози, антрополози и сродни на тях“. Известно е, че специалистите от тези направления на практика са подготвени да разпознават, проучват, интерпретират, представят културни ценности, но въпреки това в изброяването на основните им професионални задачи номинално и експлицитно не се говори за „културно наследство“ (макар и в много от описанията да се подразбира). От тях се очаква: • Да провеждат проучвания за произхода, развитието, структурата, социалния модел, организациите и взаимоотношенията между човешките общности • Да проследяват произхода и еволюцията на човечеството чрез изучаване на променящите се характеристики и културните и социалните институции • Да проследяват произхода на човечеството по предмети, даващи информация за миналото, като селища, храмове, инструменти, керамични съдове, монети, оръжия и скулптури • Да изучават физични и климатични аспекти на области и региони и свързват констатациите с икономически, социални и културни дейности • Да разработват теории, модели и методи за интерпретиране и описание на социални явления • Да оценяват резултати от политически решения, които засягат социалната политика • Да анализират и оценяват социална информация • Да консултират относно практическото приложение на констатациите при формулиране на икономически и социални политики за групи от население и региони, както и за развитието на пазара 5 Обяснителни бележки - клас 2, НКПД, с. 171. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 121 • Да изготвят научни доклади и отчети. Примерни длъжности в единичната група са антрополог, археолог, криминолог, етнолог, географ, социолог. Очертаната картина недвусмислено показва, че специфичните дейности по опазване, проучване и социализация на културното наследство все още нямат директно и конкретно отражение в основните задачи на професионалистите, които де факто работят за тяхното изпълнение, т.е. все още са извън стандартизацията, която предлага националната, а оттам – и международната класификация на длъжностите и професиите. Съответно не може да се очаква примерните длъжностни характеристики да описват формални изисквания за определено (специфично) образование за заемане на длъжностите, изпълняващи дейности от областта на културното наследство. От тази обективна връзка между двете системи – на професионалната подготовка на кадри (обучение и образование) и на професионалната реализация (пазар на труда) – става ясно, че промяната в отношението към културното наследство като към съвкупност от дейности с икономически потенциал все още не е усетена. СППОО: същност и предназначение. Списъкът на професиите за професионално образование и обучение (СППОО) се разработва от Националната агенция за професионално обучение и образование на основание чл. 42, т. 5 (а) на Закона за професионално образование и обучение (ЗПОО) във връзка с чл. 6, ал. 1 на същия закон и се съгласува с отрасловите министерства и с представителните организации на национално равнище на работодателите и работниците и служителите. Списъкът на професиите представлява систематизирана структура (матрица) от наименования на професии и специалности, класифицирани в професионални направления, съобразно областите на образованието по Международната стандартна класификация International Standard Classification of Education ISCED – 97 (чл. 8, ал. 1 и § 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПОО) и в съответствие с Класификация на областите на образование и обучение (КОО-2008) на Националния статистически институт. Като основен документ за организацията на професионалното ориентиране, професионалното обучение и професионалното образование списъкът има задължителен характер за всички институции, в които ще се извършва професионално обучение за придобиване на професионална квалификация: професионални гимназии, професионални училища, професионални колежи и центрове за професионално обучение. Във връзка с приобщаването на системата на професионалното образование към стандартите на европейските страни с цел покриване на критериите за международно признаване на професионалните квалификации и за по-пълното съответствие на професионалната подготовка с потребностите на пазара на труда при разработването на списъка II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 128 ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО ЧРЕЗ ФОРМАЛНОТО ОБРАЗОВАНИЕ, ОСЪЩЕСТВЯВАНО В СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ Георги Вълчев, Ани Истаткова-Иванова В цялото му разнообразие и форми културното наследство е ценност само по себе си, наследство от нашето минало и стратегически ресурс за устойчивото бъдеще на Европа. То способства за посрещане на социалните, икономическите и екологичните предизвикателства на различни нива – от местно, национално и регионално до европейско и даже световно (Заключения на Съвета относно извеждането на преден план на културното наследство в политиките на ЕС – ОВ C 196, 8 юни 2018 г.). В контекста на глобализацията все повече се осъзнава необходимостта от целенасочена работа за съхранение, поддържане и разпространение на българското културно наследство, за запазване на националното самосъзнание и историческата памет на българите. Търси се общото европейско културно наследство, но се създават и предпоставки за съхраняване на многообразието от локални култури. В този смисъл едно от основните предизвикателства пред съвременните общества е насочено към непрекъснатото обновяване и разширяване на знанията в областта на културното наследство (език, литература, история, археология, изкуство, етнография и фолклор) и към необходимостта от предаване на тези знания с цел изграждане на общество на знанието. Културните ценности са послания от миналите към бъдещите поколения1 и в този смисъл знанието за тях формира колективна памет и национално съзнание, изгражда регионалната идентичност и самочувствие. Образованието е медиаторът между потребителя на културни ценности и самото културно наследство. То има основната роля да формира кадри, способни да участват активно и компетентно във всички дейности в тази сфера (издирване, идентифициране, описване, опазване, представяне, социализиране, управление) и във всички негови аспекти (материален, нематериален, движим, недвижим и т.н.). 1 Думите са на проф. Пейо Бербенлиев, създателя на Националния институт за паметници на културата (НИПК). Основател и първи председател на Българския национален комитет на ИКОМОС. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 129 Ето защо целта на настоящото изследване е да се проследи до каква степен към настоящия момент Софийският университет „Св. Климент Охридски“ откликва на предизвикателствата, свързани с професионалното развитие в областта на културното наследство. Подобно усилие е провокирано от желанието за идентифициране на основополагащите сегменти на образователната система в областта на културното наследство, установяване на съществуващите образователни дефицити и очертаване на възможните посоки за тяхното преодоляване, така че тя да отговоря както на заложеното в Националната програма „Културноисторическо наследство, национална памет и прогрес на обществото“, така и на водещите съвременни европейски и световни практики. Изследването бе осъществено чрез два основни метода: (1) събиране и анализ на съществуваща учебна документация, свързана с културното наследство в различните факултети на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, и (2) чрез анкетно проучване в институциите, ползватели на специалисти с професионална подготовка в областта на културното наследство. В Софийския университет съществуват 7 бакалавърски и 21 магистърски програми, в чието изследователско и обучително поле е културното наследство. Компетентности в сферата на КН се придобиват с обучението на студенти в 7 бакалавърски програми („История“ – редовно обучение (р.о.) и задочно обучение (з.о.), „Археология“, „Етнология и културна антропология“, „Архивистика и документалистика“ – р.о. и з.о., „Регионално развитие и политика“, „Културология“ и „Библиотечно-информационни науки“ в 4 научни направления, а именно 2.2. История и археология, 3.1. Социология, Антропология и науки за културата, 3.7. Администрация и управление и 3.5. Обществени комуникации и информационни науки). От съществуващите планове се вижда, че в областта на културното наследство се ползват компетенциите на преподаватели от различни факултети – Историческия (ИФ), Философския (ФФ), Факултета по славянски филологии (ФСФ), Геолого-географския (ГГФ), – както и външни за СУ преподаватели. Видно е също така, че макар тези 7 специалности да се администрират в 3 факултета, в учебните програми участие вземат специалисти от почти всички хуманитарни факултети на СУ, както и специалисти от други университети и институти, т.е. в търсенето на интердисциплинарност факултетите и Университетът са отворени за сътрудничество2. 2 Хоноруваните преподаватели в програмите са от следните образователни и културни организации: Институт по етнография и фолклористика с етнографски музей; Югозападен университет „Неофит Рилски“, Благоевград, Нов български университет; НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, Национална художествена академия, Национална музикална академия, Университет II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 130 От споменатите програми завършилите студенти получават професионална квалификация3, както следва: историк; бакалавър по етнология и културна антропология; архивист и документалист; бакалавър по археология; бакалавър по регионално развитие и политика; културолог; бакалавър по библиотечно-информационни науки. Някои от бакалавърските програми, като „История“4, „Археология“5, „Етнология“6, „Архивистика и документалистика“7, „Културология“8, „Библиотечно-информационни науки“9, „Регионално развитие и политика“10, са сред утвърдените специалности на Университета. Те са регулярно актуализирани и въпреки това, в търсенето на съвкупността от професионални компетенции11 за културното наследство и необходимите за тяхното формиране професионални знания12 и умения13, може да се стигне до извода, че в тях се разчита по-скоро на широка базисна подготовка, въз основа на която в професионалната квалификация се описва като възможност за професионална реализация и работа в институциите, занимаващи се с КН14. Факт е действително, че завършилите споменатите бакалавърски специалности получават подобна реализация и без да са строго профилирани в областта на културното наследство, т.е. те изпълняват своята начертана в учебните планове цел и подготвят специалисти основно за нуждите на тези институции. по архитектура, строителство и геодезия, Национален археологически институт с музей при БАН, Институт по балканистика с център по тракология, БАН, Национален политехнически музей, Национален исторически музей, Регионален център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО, Министерство на културата, Българска национална телевизия, Софийска градска художествена галерия. 3 „Професионална квалификация“ е квалификация по професия или по част от професия, която включва съвкупността от професионални компетенции и необходимите за тяхното формиране общообразователни знания и умения. 4 Създадена е като самостоятелна специалност през 1972 г. 5 Създадена е през 1992 г. 6 Създадена е през 1995 г. От 2019 г. – „Етнология и културна антропология“. 7 Създадена е през 2003 г. 8 Създадена е през 1992 г. 9 Създадена е през 1993 г. 10 Създадена е през 2005 г. 11 „Професионалната компетентност“ е доказана способност за използване на професионални знания, професионални умения и личностни качества, необходими за упражняване на професия, в съответствие с Националната квалификационна рамка. 12 „Професионални знания“ са съвкупност от теории и практики, свързани с определена сфера на работа, които са усвоени в процеса на обучение или учене. 13 „Професионални умения“ са способностите за прилагане на усвоените професионални знания при изпълнение на задачи и решаване на проблеми. 14 Вж. Приложение 3 табл. 1. Специалности в бакалавърска степен в областта на КН – професионална квалификация, професионални компетентности, професионална реализация. Информацията се основава на данните от учебна документация. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 131 Всяка от бакалавърските програми на Софийския университет, която има отношение към изследваната тема, предлага обучение в някой от аспектите на изследователското и практическото поле на културното наследство (издирване, идентифициране, описване, опазване, социализиране, управление), но рядко се наблюдава стремеж към всеобхватност. Макар в Университета да съществуват отделни курсове15, които дават знания и умения за придобиване на професионална компетентност в цялото поле на културното наследство, в повечето случаи те са разпилени в различни програми и не предполагат свързаност помежду си. Ето защо може да се положат усилия за тяхното консолидиране в единна образователна програма или да се разработи една нова цялостна бакалавърска програма, в която да продължават професионалното си развитие предимно хората с изявен интерес и стремеж към специализирано образование в областта, каквито са например завършилите училищата по изкуствата. С оглед на очаквания малък брой кандидати подобна програма трябва да бъде „защитена“ (чл. 6а от ЗПОО) или да бъде включена в специалностите „от професии, по които е налице очакван недостиг от специалисти на пазара на труда“16 (нова – ДВ, бр. 92 от 2018 г., нар. 1а, т. 11 от Допълнителните разпоредби на ЗПОО; пар. 1а, т. 10 и 11 от Допълнителните разпоредби на ЗПОО, изм., ДВ, бр. 59 от 2016 г., в сила от 1 август 2016 г., изм., ДВ, бр. 92 от 2018 г., нова – ДВ, бр. 92 от 2018 г.; Кабаков, 2019, с. 24–29), като в нея да се обединяват усилията на преподаватели и изследователи от различни институции и модулно да бъдат обхванати всички аспекти на културната компетентност, мислена като ключова компетентност. По-реалистичен е обаче вариантът, в който възможностите за разширяване на специализираната професионална подготовка в областта на КН могат да бъдат увеличени посредством включването в учебните планове на вече съществуващите бакалавърски програми на повече лекционни курсове под формата на избираеми дисциплини. В магистърската степен към настоящия момент в Софийския университет съществуват 21 магистърски програми по 9 научни направления (2.2. 15 Данните са представени в база данни за професионалното развитие в областта на КН, която може да бъде видяна на следния адрес: <https://кinbg.net/%D1%82%D0%B0%D0%B1%D0 %BB%D0%B8%D1%86%D0%B8.> [прегледан на 18 януари 2020 г.]. 16 „Защитена специалност от професия“ е специалност, която е уникална по своето съдържание, за обучението по която има заявена потребност от министерства и работодателски организации, но липсва заявен интерес от ученици за обучение или заявеният интерес е нисък, но на национално и/или областно ниво съществува необходимост от подготвени квалифицирани специалисти по тази специалност. „Специалност от професия, по която е налице очакван недостиг от специалисти на пазара на труда“ е специалност, която е от значение за икономическото развитие на страната и/или на областта и за която може да се прогнозира бъдещ недостиг на квалифицирани кадри на пазара на труда в сравнение с броя на обучаващите се в системата на професионалното образование и обучение. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 132 История и археология, 3.1. Социология, Антропология и науки за културата, 3.9. Туризъм, 4.4. Науки за земята, 3.7. Администрация и управление, 2.4. Религия и теология, 2.1. Филология, 3.3. Политически науки, Теория и управление на образованието, 3.5. Обществени комуникации и информационни науки), в чието изследователско и образователно поле е културното наследство. В тяхното създаване са вложени усилията на преподаватели от 8 факултета (Историческия, Философския, Геолого-географския, Факултета по славянски филологии, Факултета по педагогика, Факултета по класически и нови филологии, Богословския, Стопанския факултет). Тези магистърски програми, чрез които се предлага цялостна професионалната подготовка за работа с културните ценности или е обхванат само някой отделен аспект, са: „Археология“, „Археометрия“, „Възраждане и памет“, „Етнология и културна антропология“, „Музеология“, „Културен туризъм“, „Управление на туристически дестинации“, „Регионално развитие и управление“, „Културна и политическа география“, „Дигитален мениджмънт в туризма“, „Християнско поклонничество“, „Опазване на българското културно наследство“, „Литература, кино и визуална култура“, „Език и културно пространство (приложна лингвистика – български език като чужд)“, „Културни връзки и геополитика на Европейския съюз (на английски език)“, „Мениджмънт на услуги и организации за неформално образование (дистанционна)“, „Мениджмънт и социализация на културното наследство“, „Културна антропология“, „История на книгата и четенето“, „Медии, комуникация, култура“. От 2020 г. стартира нова МП „Дигитална хуманитаристика“ към Историческия факултет. Пет от изброени програми са в Историческия факултет, четири – във Философския факултет, три – във ФслФ, три – в ГГФ, една – във ФП, една – във ФКНФ, една в Богословски факултет, една в Стопански факултет. Само 2 магистърски програми са междуфакултетни – „Археометрия“ (ИФ, ГГФ, ХФ) и „Културен туризъм“ (ИФ, ГГФ). Всички изброени програми са в редовна форма на обучение, на български език с изключение на една дистанционна програма („Мениджмънт на услуги и организации за неформално образование“) и две на английски език („Културни връзки и геополитика на Европейския съюз“ и „Дигитална хуманитаристика“). В търсенето на съвкупността от професионални компетенции за културното наследство и необходимите за тяхното формиране знания и умения може да бъде направен изводът, че в магистърските програми е обхванато цялото изследователско и практическо поле на културното наследство17. В 17 Вж. Приложение 3, табл. 2. Специалности в магистърска степен в областта на КН – професионална квалификация, професионални компетентности, професионална реализация. Информацията се основава на данните от учебна документация. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 133 този смисъл евентуалните опити за създаване на една нова универсална програма, обхващаща всички аспекти на изследователското поле на КН само в един факултет, биха били напълно безрезултатни. Акцент върху професионална подготовка в областта на КН си поставят конкретно 4 магистърски програми: „Опазване на българското културно наследство“ във ФСлФ, „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ във ФФ и „Музеология“ и „Дигитална хуманитаристика“ в ИФ (първата – в частта опазване, като става въпрос изолирано само за книжовното наследство, втората – в частта мениджмънт и социализация, третата формира знания за културните ценности като носителите на памет чрез курсове за материалното и нематериалното културно наследство и дейности като опазване и отчасти социализация; четвъртата програма има за фокус употребата на дигитални изследователски материали за целите на преподаването, както и обработката на хуманитарно и културно съдържание в дигитален вид). Тези програми са сравнително нови („Дигитална хуманитаристика“ е най-новата, създадена е през 2019 г. и все още не е реално стартирала, предстои това да се случи през 2020 г.18), откликват на европейските нагласи и целят попълване на професионални дефицити в областта на културното наследство. Реализацията на завършилите магистърските програми според учебната документация е в държавния, общинския и неправителствения сектор; в музеите, в читалищата, в архивите, галериите, медиите, фирмите, в туризма, в образованието, в администрацията и в управлението. Прави впечатление, че много често има припокриване в частта професионална реализация за завършилите специалностите, имащи в обучителното си поле аспекти на културното наследство, както в бакалавърска, така и в магистърска степен19. *** Когато се оформят стратегическите цели за развитие на културата, е добре да се има предвид не само какво и как ще се прави, но и кой ще го прави – какви специалисти са необходими, за да осъществят набелязаното20. Ето 18 Като се има предвид, че тя предвижда обучение на английски, най-вероятно нейната цел е различна от поставената пред нас изследователска задача, а именно преодоляване на дефицитите в образованието за културните ценности като носители на памет и удовлетворяване на изискванията на практиката в работата с културното на наследство на България. 19 По-подробно вж. Приложение 3, табл. 2. Специалности в магистърска степен в областта на КН – професионална квалификация, професионални компетентности, професионална реализация. Информацията се основава на данните от учебна документация. 20 Повече по темата би могло да се намери на следния адрес: <https://www.dnevniк.bg/ bulgaria/2019/04/17/3421135_eкsperti_lipsvat_restavratori_obshtinite_niamat/> от 17 април 2019 г. [прегледан на 18 януари 2020 г.]. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 134 защо изследователският проект „Професионално развитие в областта на културното наследство“ цели да установи кои са основните професии, свързани с него, и да идентифицира чрез кои курсове и програми се добиват знания и умения за тях, както и да открои в кои дейности има недостиг на обучение и осъзнат от практиката дефицит21. За целта първо са разгледани детайлно видовете културно наследство, различните аспекти на дейностите в тази област и курсовете, свързани с него в бакалавърските и магистърските програми на Софийския университет. След това са систематизирани професиите, за които се добива професионална подготовка чрез конкретни курсове или чрез цялостни програми в бакалавърска и магистърска степен. Краткосрочни или дългосрочни следдипломни обучения за културните ценности до момента не са предлагани. ФОРМАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ ЗА ВИДОВЕТЕ КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО Материално културно наследство. В бакалавърската програма „Архивистика и документалистика“ са предвидени курсове за архивни колекции в библиотеки и архиви, фотографски колекции. Българската ръкописна книга, за нейната украса, за апокрифните книги, славянските кирилски печатни книги в балканското пространство са обект на обучение в магистърската програма (МП) „История на книгата и четенето“, църковната археология и манастири – в МП „Християнско поклонничество“, народната култура, светите места и материалната култура – в МП „Културен туризъм“. В бакалавърската програма по история голямата част от курсовете, макар да не са по същество за културното наследство, дават една базисна, широкопрофилна подготовка, която позволява свободното интерпретиране и представяне – както материалното, така и нематериалното културно наследство. В МП „Възраждане и памет“ се отделя внимание на приписките и изобщо на възрожденската историопис. Редица специализирани курсове има в отделните модули на МП „Музеология“: модул „История“ – история, език, книжнина, свети места, памет, личности, култура, църкви, градове; в модул „Археология“ – за култура, градове, ювелирство, текстил, металургия, погребални обреди, художествени занаяти, архитектура; в модул „История на изкуството“ – художествена обработка на метали, изкуство в различните исторически периоди, ръкописна украса, монументална живопис, архитектура, традиционно народно изкуство. В МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ се дават знания за 21 По-подробно вж. база данни – <https://кinbg.net/%D1%82%D0%B0%D0%B1%D0%BB%D 0%B8%D1%86%D0%B8.> [прегледан на 10 януари 2020 г.]. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 135 недвижими и движими паметници на културата; археологически резервати; както и за изкуствата и идеологическия дискурс през епохата на комунизма в България. В МП „Опазване на българското културно наследство“ фокусът на обучението са славянската палеография и кодикология, старопечатните книги и изкуство. Нематериалното културно наследство на България е основен акцент на обучението в БП „Етнология“ (от 2019 г. – „Етнология и културна антропология“), в която са обхванати всички аспекти на неговото проучване: традициите, фолклорът, обредите, междуконфесионалните отношения. Конкретни курсове за нематериалното културно наследство има в следните програми: „Традиционна култура” – БП „Археология“, както и в МП „Етнология и културна антропология“, в БП „История“ и в МП „Музеология“; „Нематериално културно наследство”, „Митология и обреди” в МП „Културен туризъм“; „Поклоннически райони в България” в МП „Християнско поклонничество“; „Фонетично разнообразие на българските диалекти” и „Културен шок, мултикултурност, интеркултурна комуникация” в МП „Език и културно пространство“; „Културен пейзаж” и „Културен календар, културни събития – проектиране, лансиране, реализация; маркетинг на културното наследство” в МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“; „Културни реалии и език”, „Празничният календар на българина”, „Глаголическото културно наследство на Балканите – минало и настояще” в МП „Опазване на българското културно наследство“. Археологическото културно наследство е обект на обучение в множество курсове в БП „Археология“, свързани със селищната структура, архитектурата, стенната живопис, нумизматиката, въоръжението, занаятите, оръдията на труда, накитите, артефакти от различни материали – от керамика, от метал, от дърво, от кост, текстил. В МП „Археология“ е предвидено многообразие от курсове за материалното КН, чиято цел е надграждане на наученото за материалното наследство в бакалавърската програма. В МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ е предвиден курс „Археологически резервати“. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 136 ДЕЙНОСТИ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО КУРСОВЕ В БАКАЛАВЪРСКИ И МАГИСТЪРСКИ ПРОГРАМИ Липсват курсове за издирване и идентифициране на културни ценности. Документиране. Водене на археологическа документация (в БП „Археология“ и МП „Археология“); автоматизирани системи за деловодство (БП „Архивистика и документалистика“, както и в МП „Дигитален и архивен мениджмънт“ и МП „Документални и архивни ресурси“), класификация и комплектуване (в МП „Дигитален и архивен мениджмънт“ и МП „Документални и архивни ресурси“); информационни технологии в музеите (в МП „Музеология“). Интерпретация. Възможности за точно датиране (отделни курсове в БП „Археология“, МП „Археология“, МП „Археометрия“). Търси се интердисциплинарен подход – предлагат се курсове като ГИС, дендрохронология, остеоархеология, геофизика, археоботаника, подводна археология и т.н. (МП „Археология“, МП „Археометрия“). Опазване. МП „Опазване на българското културно наследство“ – макар да предполага комплексно обучение за КН във всичките му форми, програмата е с фокус книжовното наследство. В търсене на синергия между обучение и практическо използване на придобитото знание в нея е предвидена практика – реставрация, консервация и иконопис. Отделни курсове са предвидени в БП „Археология“: консервация и реставрация на археологически артефакти (от керамика, дърво, камък, кост, метал и т.н.), консервация и реставрация на архитектурни паметници, полева консервация и лабораторна в МП „Археология“ и МП „Археометрия“. Обучението в споменатите програми се базира на задълбоченото познаване на историческото развитие на културата, занаятите, традициите и умението за вписване в по-широка среда на взаимодействие във всекидневието: опазване на културното наследство (в МП „Културен туризъм“); публични политики за опазване и социализация на КН (в МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“); консервация, реставрация и социализация на архитектурни паметници в МП „Музеология“, както и цял модул за консервация и реставрация на архитектурни обекти; консервация и реставрация на книжовното културно наследство (в МП „История на книгата и четенето“); съхранение на архивни документи, консервация и реставрация в БП „Архивистика и документалистика“. Социализация. От страницата към екрана: адаптиране на литературни модели в киното (в МП „Литература, кино и визуална култура“); визуализация на българското културно и историческо пространство (в МП „Език и кулЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 137 турно пространство“); визуализации на българското възраждане в българската историческа памет (в МП „Възраждане и памет“); информационни технологии в музеите (в МП „Музеология“); публични политики за опазване и социализация на културното наследство; виртуално представяне на културното наследство и производство и апробация на тематични културни маршрути в (МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“); 3D моделиране, електронно описание и издание на ръкописни извори, дигитални инструменти за изследване на българското културно наследство и представянето му в уеб среда; историко-географски информационни системи/цифрова картография; дигитална нумизматика, дигитални ресурси и социално-икономическа история (МП „Дигитална хуманитаристика“). Превръщането на културните ценности, носители на памет, в туристически атракции предполага използването им за целите на туризма, при което правилно „се разчита“ атрактивността на носената от културната ценност памет, за да се използва и популяризира както от туристите, така и от местната общност като част от културното є наследство, регионалната и/или националната културна идентичност (Кабаков, 2016, с. 299–307). Като оставим настрана финансирането от туристическите фирми, от държавата или чрез оперативни програми, в разглежданите бакалавърски и магистърски програми в Софийския университет са предвидени редица курсове, даващи знания и формиращи умения за изработване на туристически продукти и съответно връзката им с укрепване на връзката между регионите и тяхното развитие – маркетинг, разработване на туристически продукти, туристическа интерпретация и екскурзоводска дейност (в МП „Културен туризъм“), туристическа политика, планиране, райониране, функция и влияния на туризма в (МП „Управление на туристически дестинации“), териториален маркетинг в (МП „Регионално развитие и управление“). Дигитализацията е осъзната като необходимост за опазването и социализирането на културното наследство. Теоретични и практически знания и умения в тази насока се придобиват чрез конкретни курсове в една бакалавърска и две магистърски програми – дигитализация на културно-историческо наследство (в БП „Архивистика и документалистика“), дигитализация на културно-историческо наследство (в МП „Музеология“); дигитализация на културно-историческо наследство, електронна обработка на средновековни текстове и практика – дигитализация на културни артефакти в МП „Опазване на българското културно наследство“. От 2020 г. стартира цялостна програма „Дигитална хуманитаристика“ към Историческия факултет. Връзката на културното наследство с всички етапи на образованието „висше – училищно образование и предучилищно образование“ е слабо развита и е обект II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 144 ПРОФЕСИОНАЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ И ПРОФЕСИОНАЛНА РЕАЛИЗАЦИЯ Натрупаните знания позволяват на завършилите студенти да се реализират професионално на следните длъжности в областта на културното наследство25: археолог26 (НКПД – 2632, 6002), архивист, документалист27 (НКПД – 2621; 6007), библиотекар28 (НКПД – 262 Библиотекари, архивисти и уредници), екскурзовод, екскурзовод в музей, аниматор на КН29 (НКПД – 5113 Екскурзоводи; 5113 3001 Аниматор; 5113 3002 Водач, ловен туризъм; 5113 3003 Водач, парк за забавления; 5113 3004 Планински водач/гид; 5113 3005 Екскурзовод; 5113 6006 Екскурзовод, музей/художествена галерия), етнолог30 (НКПД – 2632, 6007); фолклорист31 (НКПД – 2652, 8028); специалист по културен туризъм32 (НКПД – 2632, 6016); историк33 (НКПД – 2633; 6002); културолог34; експерт по КН35 (няма НКПД); мениджър на културното наследство36 (няма НКПД); му25 Повече можете да видите в базата данни на следния адрес: <https://кinbg.net/%D1%82 %D0%B0%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B8>. 26 БП „Археология“, МП „Археология“. 27 БП „Архивистика и документалистика“, МП „ Документален и архивен мениджмънт“, МП „Документални и архивни ресурси“. 28 БП „Библиотечно-информационни науки“. 29 Екскурзовод – МП „Културен туризъм“, БП „Етнология и културна антропология“, МП „Етнология и културна антропология“. Екскурзовод в музей – БП „История“, БП „Археология“, МП „Археология“, МП „Музеология“, БП „Етнология и културна антропология“ и МП „Етнология и културна антропология“. Аниматор на КН – МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“. Някои от курсовете в МП „Културен туризъм“ дават специфични за професията етнолог знания и изграждат съответните умения; МП „Етнология и културна антропология“. 30 БП „ Етнология и културна антропология“. Някои от курсовете в МП „Културен туризъм“ дават специфични за професията етнолог знания и изграждат съответните умения; МП „Етнология и културна антропология“. 31 БП „Етнология и културна антропология“, МП „Етнология и културна антропология“. 32 МП „Културен туризъм“. 33 БП „История“, всички магистърски програми в направление 2.2. „История и археология“. 34 БП „Културология“. 35 Различни курсове от МП „ЕКА“, МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“, МП „Дигитален мениджмънт в туризма“, МП „Опазване на българското културно наследство“, МП „Управление на туристически дестинации“, МП „Музеология“, БП „Етнология и културна антропология“, БП „История“, БП „Археология“, МП „Археология“, МП „Етнология и културна антропология“, МП „Медии, комуникации, култура“, МП „Европейски проекти“, МП „Културен туризъм“. 36 МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“; отделни курсове в МП „Управление на туристически дестинации“; МП „Дигитален мениджмънт в туризма“, МП „Опазване на българското културно наследство, МП „Културни връзки и геополитика на Европейския съюз“. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 145 зеен педагог37 (няма НКПД); реставратор38 (НКПД – 2651, 7006 Консерватор/ реставратор, 3433, 3002 Помощник-реставратор, 581 Архитектура, урбанизъм и геодезия – реставратор-изпълнител, техник-реставратор); музеолог39 (няма НКПД и професионално направление – професии СППОО); оценител (НКПД); уредник (НКПД – 262 Библиотекари, архивисти и уредници); управител на туристическа фирма (браншова организация) (НКПД); ръководител на сектор за културното наследство в общините40 (НКПД). Проведеното в рамките на изследването анкетно проучване сред ръководители на бакалавърски и магистърски програми не получи желаната представителност поради ниския брой отзовали се на инициативата, но наличната учебна документация е достатъчна, за да бъде направено обобщението, че завършилите студенти най-често се реализират в следните организации: • Национални – Министерски съвет, Министерство на вътрешните работи, Министерство на външните работи, Министерство на образованието и науката, Министерство на културата, Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Нов български университет, Пловдивски университет, Институт по етнография и фолклористика с етнографски 37 Няма цялостна програма, която да подготвя специалисти за длъжността. По-скоро някои курсове изграждат необходимите за изпълнението на длъжността знания. От практиката е видно, че има дефицит в тази насока както за попълване на хиатуса в областта между обектите на КН и тяхното представяне не просто пред публика, а достигането им до учениците и осъществяване на синергия между музеите и галериите и образователната система. Курсове в МП „Мениджмънт на услуги и организации за неформално образование“ – социално-педагогическо проучване и оценяване на потребностите от обучение и квалификация, съвременни образователни среди и технологии, мениджмънт на учебни групи и среди. Редица курсове от МП „Музеология“, формиращи знания за музейна комуникация, музея и образованието. МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ – фигурата на медиатора в съвременната музеология. 38 Множество курсове в БП „Археология“; МП „Археология“; МП „Археометрия“, включително цял модул с дисциплини в МП „Музеология“. В МП „История на книгата и четенето“ е включен курс по консервация и реставрация на книжовното културно наследство. 39 Една цялостна програма МП „Музеология“, както и съвкупност от курсове или отделни такива в различните програми на Софийския университет, които дават подготовката, необходима за реализирането на завършилите на длъжности в областта на КН и по-конкретно за реализацията в музеите. Курсове от БП „История“, БП „Етнология и културна антропология“, БП „Археология“ и МП БП „Археология“, МП „Археометрия“, МП „Възраждане и памет“, МП „Мениджмънт и социализация на културното наследство“; МП „Опазване на българското културно наследство“. 40 Знания, формиращи умения и изграждащи професионална компетентност за работа с КН за длъжности като оценител, уредник, управител на туристическа фирма (браншова организация), ръководител на сектор за КН в общините се дават чрез редица курсове в различни бакалавърски и магистърски програми. По-подробно вж. база данни за професионалното развитие в областта на КН на следния адрес: <https://кinbg.net/%D1%82%D0%B0%D0%B1%D 0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B8>. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 146 музей, Държавна агенция „Архиви“, Национален исторически музей, Национален археологически институт с музей, Музей на София, Българско национално радио и Българска национална телевизия и др. • Регионални – регионални исторически музеи, регионални архиви и др. • Общински – общински съвети • Частни – различни фондации, туристически агенции, бизнес организации, частни медии, неправителствени организации и др. В тези културни институции завършилите студенти най-често работят като музеен уредник, ръководител на отдел, археолог, фондовик, експерт, специалист, изследовател, екскурзовод, архивист, библиотекар. 1. Резултатите от проведената анкета с директори на музеи/библиотеки/архиви/галерии дават представителна извадка за професиите и длъжностите, свързани с опазването, социализацията и управлението на културното наследство в ръководените от тях институции. В галериите се споменават всичките професии, свързани с работата с културните ценности – екскурзовод, уредник, фондохранител, оценител, куратор, реставратор, а в някои се среща и музеен педагог. В Националната художествена галерия освен вече посочените се споменават и библиотекар, музеолог, архивист, оценител. В националните музеи посочените длъжности са екскурзовод, музеен педагог, уредник, като към тях за НИМ се добавят археолог, библиотекар, етнолог, музеолог, архивист, куратор, реставратор, оценител. В регионалните исторически музеи професиите и длъжностите са, както следва: археолог, библиотекар, екскурзовод, уредник, етнолог, реставратор, в някои случаи етнолог, филолог, архивист, музеен педагог, куратор, реставратор. Срещат се също и длъжности като майстор-грънчар, художник, фондопазител, фондовик. В археологическите музеи неизменна част от професионалната картина е длъжността археолог наред с уредник. В специализираните музеи наред с екскурзовод, уредник, етнолог, археолог са описани и библиотекар, музеен педагог, куратор, реставратор, фотограф, художник, информатор, пиар, организатор на събития, музиковед, музеолог, архивист, фондохранител41. Съгласно Наредба за изменение и допълнение на Наредба № Н-5 от 11 декември 2009 г. за реда за създаване на научни групи към музеите (обн., ДВ, бр. 2 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 32 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 5 от 2012 г.). в длъжностното разписание на 1 от музеите (РИМ „Акад. Йордан Иванов“ – Кюстендил) са включени и следните длъжности: доцент, 41 Данните са от анкетно проучване сред директорите на музеи: Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство, Етнографски музей на открито „Етър“, ДКИ Къща музей „Панчо Владигеров“, Исторически музей „Искра“, Музей на хумора и сатирата – Габрово. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 147 главен асистент, реставратор, помощник-реставратор, фотограф. В националните и регионалните библиотеки, както и в архивите професиите са строго дефинирани: библиотекар, архивист. В закона изисквания за завършена специалност, степен и стаж има само за извършване на археологически теренни проучвания42, в областта консервация и реставрация43, както и за библиотекар44. 42 Закон за културното наследство, чл. 150 (1) (изм. – ДВ, бр. 16 от 2016 г., в сила от 26 февруари 2016 г.). Разрешение за извършване на теренно археологическо проучване се издава на лице, което: (1) притежава образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Археология“ или „магистър“ по специалност „Археометрия“, след придобита бакалавърска степен по „археология“, или (2) притежава научна степен по археология или заема академична длъжност по специалност „Археология“, (3) има най-малко две години професионален опит като заместник-ръководител на теренно археологическо проучване. 43 Закон за културното наследство, чл. 163 (доп. – ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Консервация и реставрация, както и адаптацията на културни ценности е системен процес от дейности, които целят предотвратяване на разрушаването, стабилизация на състоянието им, както и улесняване на тяхното възприемане и оценка при максимално запазване на автентичността им. Член 164 (1) (доп. – ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Дейностите по консервация и реставрация, както и по адаптацията на недвижими културни ценности се осъществяват от лица или под непосредственото ръководство на лица, вписани в регистъра по чл. 165 (2). В регистъра по ал. 1 се вписват лица, които притежават образователно-квалификационна степен „магистър“ по: 1. (изм. – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) специалност в областта на консервацията и реставрацията и имат три години професионален опит в тази област; 2. (нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) специалност „Архитектура“ със специализация по консервация и реставрация в областта на недвижимото културно наследство и три години професионален опит в тази област или специалност „Архитектура“ и 5 години професионален опит по консервация и реставрация в областта на недвижимото културно наследство; 3. (предишна т. 2, изм. – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) друга специалност със специализация в съответната област на консервация и реставрация или с приложение в процеса на консервация и реставрация и имат най-малко 5 години професионален опит в същата област. Член 165 (1) В Министерството на културата се създава и поддържа публичен регистър на лицата, които имат право да извършват дейности по консервация и реставрация в съответната област при условия и по ред, определени с наредба на министъра на културата. Член 166 (1) В музеите, висшите училища, научните и културните организации може да се извършват дейности по консервация и реставрация на движими културни ценности само под ръководството на лице, вписано в регистъра по чл. 165. 44 На длъжност библиотекар в Националната библиотека могат да бъдат назначени лица, които притежават: (1) висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ или „бакалавър“ в професионално направление „Обществени комуникации и информационни науки“; (2) професионална квалификация, придобита във висше училище, обучението по която включва най-малко 50 на сто дисциплини от библиотечно-информационния цикъл; (3) средно образование с професионална квалификация „библиотекар“ (чл. 21 от Закона за обществените библиотеки, обн., ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г. във връзка с чл. 29 и 34, 38 и 39). II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 148 ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО „ПРОФЕСИЯ/ДЛЪЖНОСТ – ОБРАЗОВАНИЕ“ Най-често в музеите работят завършилите Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ и Националната художествена академия. Трябва да се отчете, че анкетата в частта на този въпрос дава подвеждащи отговори поради факта, че получените отговори са предимно от северозападния регион, т.е. те са регионално обусловени. Също така труден и дискусионен е сравнителният анализ на нивото на професионалната подготовка, тъй като в този първи етап на проекта е проучено нивото на образованието за културното наследство в Софийския университет и няма налично съпоставимо ниво количество информация за останалите университети. Изглежда, че в коментираната област няма осъзнат критерии при търсенето на специалисти за предпочитание на някой университет. Това може да се очаква за институциите, занимаващи се с културно наследство в големите градове, където конкуренцията съществува. В регионалните институции по всяка вероятност се назначават специалисти, които след завършване на образованието си се завръщат по родните си места и търсят реализация. Поради това в много по-голяма степен в музеите в страната няма открояващ се отговор, от кой университет са служителите в анкетираните институции. Разнообразни отговори, с леко преобладаване на Велико Търново и София, и то от традиционните и по-стари специалности като „История“, „Археология“, „Етнология“45. Като специалности в анкетите се посочва, че работещите в архивите най-често са завършили специалност „Архивистика“, а в музеите – „История“, „Археология“, „Етнология“, споменават се също „Културология“ и „Балканистика“. За библиотеките преобладават завършилите Университета по библиотекознание и информационни технологии или „Библиотечно-информационни науки“ в Софийския университет. Според спецификата и профила на музея – археологически или исторически – предимство имат специалистите, завършили специалностите „История“ или „Археология“. За регионалните музеи се търсят специалисти от основните захранващи този сегмент специалности „История“, „Етнология“, „Археология“. В зависимост от потребностите на съответния отдел се търсят конкретни специалисти. Само в един отговор се споменава за завършили магистърска програма „Музеология“. За галериите търсенето на специалисти е сред завършилите Националната художествена академия. Има само две споменавания за завършили МП „Опазване на културното наследство“. 45 Вж. по-подробно Приложение 2. Резултати от проведено анкетно проучване, „В кой университет или висше училище най-често са завършили служителите във Вашата организация?“. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 149 Въпреки наличието на нови и фокусирани в обучение в различните аспекти на работата с културно наследство специалности в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, в практиката няма осъзната нужда при постъпване на работа от такова профилиране и това не е определящ критерий. За да се съхранят културните ценности и да се използват всички възможности на културната политика за изграждане на регионална и национална идентичност, е необходимо органично вписване в европейските и световните политики, следване на опита и добрите практики, отговаряне на високите изисквания на потребителите за модерно, интердисциплинарно образование при придобиване на културна компетентност. Изискват се идентифициране и анализиране на непрекъснато възникващите нови пазарни ниши за реализация. В Софийския университет няма обучение чрез специализирани курсове за следните съществуващи в практиката длъжности: куратор и майстор-занаятчия (НКПД 215 Приложни изкуства и занаяти – лютиер, бижутер, дърворезбар, керамик, каменоделец, художник – приложни изкуства). Дефицит на знания има също в областта на опазването. Експерти в областта на културното наследство алармират: липсват реставратори. Общините нямат капацитет да се грижат за паметници на културата46, на социализацията – за длъжността музеен педагог, както и в областта на дигитализацията. На управленско ниво са необходими кадри, които да са наясно с предизвикателства, които са поставени от възможностите за основаното на участие управление в културните институции – музеи, библиотеки, архиви47 (Кабаков, 2018а, с. 98–104; Кабаков, 2018б, с. 105–114). *** „Културната компетентност изисква познаване на местните, националните, европейските и световните култури и изяви, включително техните езици, наследство, традиции и продукти на културата, както и разбиране как тези изяви могат взаимно да си влияят и да влияят върху представите на 46 Повече по темата би могло да се намери на следния адрес: <https://www.dnevniк.bg/ bulgaria/2019/04/17/3421135_eкsperti_lipsvat_restavratori_obshtinite_niamat/> от 17 април 2019 г. [прегледан на 18 януари 2020]. 47 Основаното на участие управление е относително нова практика, която е закономерно следствие от процесите на демократизация и овластяване на хората и общностите, премествайки отговорността за управлението от т.нар. експерти към хората в обществото, организирани в „общности с наследство“ и подпомогнати от различни специалисти при неговото опазване и социализация. В тази перспектива за развитие на съвременните общества организациите на културното наследство могат да се впишат или да останат извън протичащите процеси. Изборът е на техните ръководители и е добре да бъде информиран поради обстоятелството, че залог са опазването и социализацията на културното наследство (Кабаков, 2018а, с. 98–104). II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 150 отделния човек. Тя включва разбиране на различните начини на предаване на идеи между творец, участник и публика посредством културните ценности и изисква разбиране на собствената развиваща се идентичност в един свят на културно многообразие“ (Кабаков, 2019, с. 24–29). Отговорното отношение към придобиването на тази компетентност в рамките на формалното образование и адекватното є използване в практиката е механизъм с неусвоен потенциал за поддържане на националната идентичност и за нейното открояване на общия европейски фон. В този смисъл в областта на КН се работи основно със средствата на образованието за превръщането му в значим фактор за устойчивото развитие на регионите. Изследвайки дефицитите в професионалната подготовка за работа с културното наследство чрез аналитично проучване на учебната документация в Софийския университет и чрез изследване на мнението на ръководителите на програми и на потребителите на специалисти (музеи, библиотеки, архиви, галерии, държавна власт), се стигна до следните основни изводи. Предлаганите програми или отделни курсове са релевантни на търсеното в практиката. Въпреки това са отчетени някои проблеми, които могат да бъдат преодолени с по-добро взаимодействие между отделните образователни програми, тяхното постоянно осъвременяване съобразно нуждите на културните институти. Необходимо е също така да се работи за изграждането на различни обучителни форми, които да направят ползотворна връзката образование за културно наследство – професии и длъжности в тази област: • Различни курсове, валидиращи знания и умения (с фокус към традиционните занаяти) • Следдипломни квалификации – тематични ad hoc краткосрочни обучения: дистанционни, индивидуални, задочни, редовни; • В перспектива – създаване на цялостно структурирана магистърска програма с модулно съдържание, ориентирана към подготовка на кадри за различните сектори в работата с културно наследство; • Евентуално създаване на бакалавърска програма, ориентирана към продължаващо образование за завършващите училищата по изкуствата. Необходимо е да се постави акцент на няколко основни задачи в рамките на тези обучения: – специализирано обучение за законодателството с оглед на спецификата на длъжностите; – фигурата на педагога и ролята и значението на неговите функции в работата на културните институции; – интердисциплинарен подход посредством разширяване на мрежата от специалисти, работещи съвместно в образованието за културно наследство; ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 151 – вписване в широката европейска рамка на културното наследство; – работа с културни ценности за достигане до по-широка целева група: предучилищно, начално, средно образование, българите в чужбина; – специализирана подготовка на кадри в сферата на дигитализацията като средство за опазване, но и за социализиране на културно наследство; – съвременни форми на визуализация. БИБЛИОГРАФИЯ Кабаков, И. Виновни ли са оперативните програми за състоянието на културата? – В: През призмата на информационната наука. Сборник, посветен на 70-годишния юбилей на доц. д-р Нина Шуманова. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016, с. 299–307. Кабаков, И. 2018а. Институциите на културното наследство и основаното на участие управление. – В: Библиотека, 2018, бр. 3, с. 98–104. Кабаков, И. 2018б. Основано на участие управление на културата: management и/ или governance. – В: Накъде сме тръгнали? Юбилеен сборник в чест на проф. дпн Тодор Танев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 105–114. Кабаков, И. Училищата по изкуства и нематериалното културно наследство: поглед в бъдещето. – В: Форум „Художествено образование и култура“. Габрово: Етно графски музей на открито „Етър“ [онлайн], 12 декември 2019 г., с. 24–29 [прегледан на 18 януари 2020 г.]. <http://alos.bg/site/wp-content/uploads/2019/06/ sborniк_doкladi.pdf>. ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ И НОРМАТИВНИ АКТОВЕ Заключения на Съвета относно извеждането на преден план на културното наследство в политиките на ЕС (ОВ C 196, 8 юни 2018 г.). Наредба за изменение и допълнение на Наредба № Н-5 от 11 декември 2009 г. за реда за създаване на научни групи към музеите (обн., ДВ, бр. 2 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 32 от 2010 г., изм., ДВ, бр. 5 от 2012 г.). Закон за обществените библиотеки (обн., ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г.). Закон за културното наследство (нов – ДВ, бр. 54 от 2011 г.). Закон за културното наследство (изм., ДВ, бр. 16 от 2016 г., в сила от 26 февруари 2016 г.). II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 152 ЕЛЕКТРОННИ РЕСУРСИ И ПРОГРАМИ ЗА НЕФОРМАЛНО ОБУЧЕНИЕ В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ И ПЕРСПЕКТИВИ Петър Миладинов, Виолета Коцева Целта на настоящото изследване е да проследи и анализира възможностите, които виртуалното пространство предлага под формата на неформално образование за повишаване на знанията, уменията и компетенциите на професионалистите в областта на културното наследство. За изходна база на изследването е взет Законът за културното наследство (ЗКН), като идеята е чрез откриването на ключови думи, маркиращи обхвата на културното наследство според законодателната рамка, да се идентифицират и откроят дефицитите в нея по отношение на използването на електронни ресурси и неформално обучение в областта на културното наследство. В по-дългосрочен план, като част от проекта Професионално развитие в областта на културното наследство, се цели промяна в законодателството за културното наследство с оглед на оптимизирането му. Анализът попада в пресечната точка на теми като културно наследство, неформално образование и професионално развитие. Последователно в текста се спираме на методологията на провеждане на изследването, на възможностите и перспективите на неформалното образование, на анализ на данните от анкетните карти. Изследването е съсредоточено основно върху интернет ресурсите и липсата и/или наличието на форми на неформално обучение в областта на културното наследство, като се търсят причините за получените резултати и се предлагат възможни решения за тяхното подобряване. Интернет се промени през последните години. Двигател на тези процеси е нарастващият брой потребители на Мрежата, които от ползватели на електронни ресурси се трансформираха в създатели на онлайн съдържание. Неслучайно в областта на хуманитарните науки вече се говори за дигитален гражданин, който участва активно в обществения живот чрез виртуалното пространство (Кръстева, 2013). Още през 80-те години на миналия век Мишел дьо Серто се опитва да избегне термина потребител и въвежда в употреба по-широкото социология на употребите, като целта е да се вникне в процеса на създаване на всекидневието (Серто, 2002, с. 95–116). Днес можем спокойно да твърдим, че интернет в аспекта на неговото социално употребяване присъства вече под формата на навици, които трайно са навлезли в ежедневието ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 153 и културната практика (Руе, 2013, с. 73). Това се доказва и от факта, че броят на интернет потребителите показва тенденция към трайно нарастване. Ако през 2001 г. 20% от интернет ползвателите са качвали и споделяли фотографии, то през 2005 г. хората, използващи подобни услуги, са 34% от потребителите на интернет. Тези процеси придобиха наименованието уеб 2.0, създадено от O’Reilly Media1 (O’Reilly, 2005) през 2004 г. Тим О’Райли, собственик на компанията и смятан за автор на термина уеб 2.0, определя седем основни принципа на новата глобална мрежа. Два от тях са от особено значение във връзка с темата на изследването, а именно: 1. Интернет се възприема като платформа, което означава, че компютърните програми се доставят и използват в уеб среда. 2. С термина „колективна интелигентност на масите“ О`Райли определя процесите по създаване на информация с многобройни автори. Примери за подобна масовост са уикиенциклопедиите и платформи като ebay. Седемте принципа на Тим О`Райли са в основата на уеб базирани услуги като сайтове, мрежи за социални контакти (социални мрежи), инструменти за комуникация, системи за управление на съдържание, за които онлайн сътрудничеството, съвместната работа и обмяната между потребителите са от голямо значение. Въпреки че терминът уеб 2.0 подсказва за една нова версия на Мрежата, явлението не се отнася до обновление на интернет или на техническите стандарти, а на промени в начините, по които тези стандарти се използват. Интернет се възприема като платформа и извеждането на успешни стратегии за използването є е от особено значение в контекста на неформалното образование. Колективното създаване на информация в световната Мрежа никога не е било толкова агресивно, както към момента, поради особеностите на обществото, в което живеем. В информационното общество основен ресурс са информацията и нейното монетизиране като основен двигател на интернет търговията. Уникалната информация, ако може да бъде защитена от пиратстване, е с изключително висока себестойност. Неслучайно в ранкинг системата на търсещите апарати подобни ресурси се подреждат първи в резултатите. Чрез тази препратка към уеб 2.0 ни се иска да отбележим защо изследването на неформалните източници в интернет в областта на културното наследство получи резултатите, с които ви запознаваме. В провеждането на проучването участваха 30 студенти от специалност „Публични информационни системи“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Постави им се задача да намерят по пет електронни ресурса на български език за 1 Компания, занимаваща се основно с издателска дейност. II. АКТУАЛНО СЪСТОЯНИЕ 256 Глобата се налага с заповед от Министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Глоба до 1000 лв. не подлежи на обжалване. [...] II. Изпълнението на настоящия указ възлагаме на Нашия Министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. София, 9 юни 1936 г. Председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията: Георги Кьосеиванов ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 257 2495-то ПОСТАНОВЛЕНИЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ, ВЗЕТО В ЗАСЕДАНИЕТО МУ ОТ 18 СЕПТЕМВРИ 1950 ГОДИНА12 За Комитета наука, изкуство и култура Към Комитета за наука, изкуство и култура – София, се създава Държавен библиотекарски институт за подготовка на библиотекари, архивисти и ориенталисти за наодните и масови библиотеки в страната, с двегодишен курс, включващ и производствената практика. Съществуващият при Държавната библиотека „Васил Коларов“ стажантски курс за библиотекари, библиографи и архивисти, се влива с досегашните си функции, задачи и бюджетни средства в Държавния библиотекарски институт. Институтът организира задочно и вечерно обучение за подготовка на библиотекарски кадри. За курсисти се приемат младежи и девойки със завършено средно образование. Завършилите с успех института получават диплом за завършено полувисше образование. Учебните програми и план се одобряват от председателя на КНИК. Преподавателският кадър се назначава от председателя на КНИК. Инсититутът се управлява от директор и преподавателски съвет, който се намира под непосредственото ръководство и контрол на КНИК. [...] Председател на Министерския съвет: Вълко Червенков 12 ДВ, бр. 229 от 28 септември 1950 г. Приложения 258 УКАЗ № 515 на Президиума на Народното събрание за Държавен архивен фонд в НРБ13 10 октомври 1951 г. I. Състав на Държавния архивен фонд 1. С цел да се централизират отчитането, регистрацията и съхраняването, а така също и научното и практическо използуване на документалните материали, принадлежащи на Народна република България, създава се ДЪРЖАВЕН АРХИВЕН ФОНД. 2. В състава на Държавния архивен фонд на Народна република България влизат всички документални материали, които имат политическо, научно и практическо значение независимо от тяхното времепроизхождение, съдържание, оформление, техника и начин на възпроизвеждане, които са се образували: А. След 9 септември 1944 г. в резултат от дейността на: а) висшите органи на държавната власт и управление, съдилища и прокуратура; а така също и учреждения, които се намират зад граница; б) местните органи на държавната власт и управление, съдилища и прокуратура; в) централните и местните органи на военното управление, войсковите части, военно-учебните заведения, военноморската флота, военновъздушната флота, учрежденията и предприятията в системата на министерствата на Народната отбрана и на Вътрешните работи; г) държавните, обществените и кооперативните учреждения, организации и предприятия (МТС, ДЗС, ТКЗС и др.); д) научните, учебните, културните и техническите учреждения, организации и предприятия (академии), университети, институти, школи, училища, музеи, библиотеки, театри, студии и пр., а така също на издателствата и редакциите, на органите на печата; е) професионалните съюзи и ръководените от тях учреждения, организации и предприятия; ж) държавните и обществените деятели, хората на науката, техниката, литературата и изкуствата, видни представители на социалистическия труд; Б. До 9 септември 1944 г. в резултат от дейността на: 13 Цит. по http://electronic-library.org/articles/Article_0016.html. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 259 а) централните и местните органи на държавната власт до падането на България под турско робство; б) централните и местните органи на държавната власт на Отоманската империя, които се отнасят до България за целия период на турското робство до Освободителната война 1877–1878 година; в) националреволюционните, културно-просветните, черковно-националните, стопанските и обществените организации, а така също на дейците за целия период на националноосвободителната борба; г) висшите и местните органи на държавната власт и управление, съдилищата и прокуратурата на буржоазно-монархическия режим, а така също дипломатическите представителства, агентствата и др. зад граница; д) централните и местните органи на военното управление, войсковите части, военно-учебните заведения, учреждения и предприятия на армията и военноморската флота; е) централните и местните органи на духовното управление и други учреждения от религиозен характер на всички вероизповедания (манастири, църкви, джамии, католически църкви, синагоги и др.) през целия период на тяхното съществуване до отделянето на църквата от държавата; ж) държавните, концесионните, частните, кооперативните и техническите учреждения, организации и предприятия (индустриални, транспортни, строителни, финансови, кредитни, застрахователни, търговски, общински, медицински и др.), които са функционирали в страната, а също така техните задгранични кантори, представителства и агентства; з) политическите, професионалните и корпоративните обществени организации, предприятия и учреждения; и) научните, учебните, културните, просветните, благотворителните дружества, учреждения, организации и предприятия (академии, университети, учебни заведения, школи, музеи, библиотеки, театри, студия, а така също старопиталища, сиропиталища и др.); к) членовете на монархическите фамилии, на техните приближени лица, на регентствата, представителите на фашизма, реакцията и контрареволюцията, на политическите и обществените дейци и на отделни лица във връзка с тяхната дейност в системата на държавното управление; л) представителите на науката, техниката, литературата и изкуствата; В. В състава на Държавния архивен фонд влизат също: а) стари писмени паметници за историята, правото, литературата, изкус твата и бита на българския народ; б) фото-фоно-кино документи: негативи и позитиви от кинофилми и фотографски снимки, грамофонни плочи и звукозаписи, които имат научно-историческа ценност; Приложения 260 в) плакати, ръкописи и други материали, издавани със специална цел за агитация и пропаганда (плакати, позиви, възвания, прокламации и т. н.); г) безстопанствени и конфискувани документални материали, които по преценка на архивното управление и неговите местни органи имат научно и практическо значение. Забележка: Документални материали се смятат: актове на държавната власт, официална и частна кореспонденция, планове, чертежи, рисунки, ръкописи, коректури на научни и художествени произведения, мемоари, дневници, плакати, възвания, прокламации, негативи и позитиви от фотоснимки и кинофилми, документални материали на звукозаписи и пр. II. Организация на Държавния архивен фонд 3. Държавният архивен фонд се намира под непосредственото ръководство на архивното управление при Министерството на вътрешните работи. 4. Документалните материали на Държавния архивен фонд се съхраняват в централните, софийските градски и окръжните държавни архиви. 5. Документалните материали, които са се образували в резултат от дейността на учрежденията и лицата, изброени в чл. 2. и 3. от настоящия указ и намиращи се сега на съхранение в ръкописните отдели, хранилища и архиви на библиотеките, музеите, институтите и други учреждения, влизат в състава на Държавния архивен фонд и подлежат на регистриране, събиране и запазване в държавните архиви. 6. Централните, софийските градски и окръжните държавни архиви действуват въз основа на правилници, наредби и други разпоредби на Министерството на вътрешните работи. 7. Редът на събирането, систематизацията, съхраняването и научно-техническата обработка на документалните материали на Държавния архивен фонд и държавните архиви се определят със заповеди и инструкции на архивното управление. 8. При държавните архиви се създават книгохранилища, в които се съсредоточават научни и справочни печатни материали и официални издания. 9. За временно съхраняване на излезлите от текущи нужди документални материали при всички учреждения, организации и предприятия се създават архиви, които имат правата на съответни служби, въз основа на специални наредби, утвърдени от ръководителите на учрежденията, организациите и предприятията, в съгласие с архивното управление, респективно неговите местни органи. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 261 10. Документалните материали, чието производство е завършено, се съхраняват в архивите на учрежденията, организациите и предприятията в продължение на следните срокове: а) за висшите органи на държавната власт и управление, окръжните учреждения, организации и предприятия – 10 години; б) за околийските, градските и селските учреждения, организации и предприятия, МТС, ДЗС и ТКЗС – 5 години; в) регистрите за гражданското и имотното състояние – 75 години; г) фото-фоно-кино материали – 3 години. 11. След изтичането на посочените в чл. 10. от настоящия указ срокове всички секретни, технически и други документални материали на учреждения, организации и предприятия подлежат на предаване на държавните архиви. 12. Министерският съвет по предложение на архивното управление в отделни случаи може да измени посочените в чл. 10. от настоящия указ срокове за съхраняване на документалните материали. Крайният срок за съхраняване на документалните материали в архивите на действуващите учреждения (освен регистрите за гражданското и имотното състояние) се установява на 25 години. 13. Архивното управление, респективно неговите местни органи осъществяват контрола за състоянието и съхраняването на документалните материали, за организирането на работата на архивите и за воденето документалната част на делопроизводството в учрежденията, организациите и предприятията, а така също в хранилищата на музеите, библиотеките и другите научни учреждения. Забележка: Документалните материали на Българската академия на науките, които се отнасят до дейността на академията и нейните членове, се предават в архивата на академията. III. Ред за определяне на материалите, които не подлежат на съхранение 14. Архивното управление и неговите местни органи имат изключително право да решават всички въпроси и за политическата, практическата и научната стойност на материалите на Държавния архивен фонд, както и въпросите за сроковете за съхраняване на документалните материали. Архивното управление, респективно неговите местни органи, решават тези въпроси въз основа на предложения от заинтересованите учреждения, организации и предприятия. 15. Забранява се унищожаването на каквито и да било материали (общи, секретни, технически и др.) на Държавния архивен фонд както в архивите, така също и в процеса на текущото делопроизводство на учрежденията, Приложения 262 организациите и предприятията без разрешение на архивното управление, респективно неговите местни органи. 16. Отделянето на материалите, които не подлежат на съхраняване в държавните архиви, става по инструкции и окръжни на архивното управление 17. Архивните служби на учрежденията, организациите и предприятията са длъжни да имат специални списъци на всички документални видове материали с указание за тяхното наименование и сроковете за съхраняването им. Специалните списъци се изработват от учрежденията, организациите и предприятията и се утвърждават от техните ръководители в съгласие с архивното управление, респективно неговите местни органи. 18. Отделянето на материалите, които не подлежат на съхраняване в архивите на учрежденията, организациите и предприятията, се извършва oт експертни комисии, назначени със заповеди от съответните ръководители. В състава на комисиите се включват отговорни работници при задължителното участие на завеждащия съответната архивна служба. Експертните комисии работят съгласно специални списъци и инструкции на архивното управление. 19. Експертните комисии извършват полистен преглед на всяко дело и разрешават въпроса за неговото съхраняване в съответствие със специалния списък и съгласно научната и практическата ценност на съдържащите се в делото документални материали. За материалите, които не подлежат на съхраняване, се съставя акт. 20. Съставените от експертните комисии актове и списъци на материали, които подлежат на унищожаване, се утвърждават от ръководителите на учрежденията, организациите и предприятията. 21. Унищожаването на архивните материали както в държавните архиви, така също и в архивите на учрежденията, организациите и предприятията може да бъде извършено само въз основа на писмено разрешение на архивното управление, респективно неговите местни органи, по доклада на експертно-проверочните комисии. 22. Редът и начинът за унищожаване на материалите се определят със специални инструкции и окръжни на архивното управление. 23. Лица, които съзнателно или поради небрежност са унищожили или повредили документални материали, се привличат към наказателна отговорност. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 263 IV. Редът за използване на документалните материали на Държавния архивен фонд 24. Документалните материали на Държавния архивен фонд могат да бъдат използувани за научно изследване, за публикация в печата, за масова културно-просветна работа, за справки и за снемане преписи и извлечения. 25. Редът за използуването, възпроизвеждането и разпространяването на документалните материали на Държавния архивен фонд се урежда от архивното управление. Правилникът за работата на архивното управление се утвърждава от Министерския съвет. 26. Учрежденията, организациите, предприятията и лицата, които са публикували научни или други печатни трудове въз основа на документалните материали на Държавния архивен фонд, се задължават да доставят безплатно по един екземпляр от своите трудове на съответния държавен архив и на архивното управление. 27. Справки, преписи и извлечения от документалните материали на Държавния архивен фонд, а също така и разрешения за ползуване на тези материали за научна и друга работа от чуждестранни учреждения и граждани-чужденци се дават само от архивното управление. Исканията се отправят чрез Министерството на външните работи на Народна република България. 28. Материали от Държавния архивен фонд могат да се предоставят за излагане в изложби и музеи, а също така и за временно или постоянно ползуване в ръкописните отдели на библиотеки, музеи и други научни учреждения само във вид на преписи или фотокопия. 29. Забранява се изнасянето на оригинални документални материали от Държавния архивен фонд, ако с това се нарушава исторически образувалият се комплекс от материали (архивен фонд). 30. Материалите на Държавния архивен фонд не могат да бъдат обект на покупко-продажба и други сделки от страна на учреждения, организации, предприятия и частни лица. Изпълнението на настоящия указ се възлага на министъра на вътрешните работи. За Председател на Президиума на НС: Пеко Таков Приложения 264 ПРАВИЛНИК ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ НА АРХИТЕКТУРНИТЕ ПАМЕТНИЦИ – НА МИНИСТЕРСТВО НА КОМУНАЛНОТО СТОПАНСТВО И БЛАГОУСТРОЙСТВОТО И КОМИТЕТА ЗА НАУКА, ИЗКУСТВО И КУЛТУРА14 I. Общи положения 1. Архитектурните паметници, обявени за паметници на културата, се използват по начин, определен от Съвета по опазване на паметниците на културата при Комитета за наука, изкуство и култура по предложение на Управление „Архитектура“ при Министерството на комуналното стопанство и благоустройството в съгласие с този правилник. 2. Във връзка с използването им архитектурните паметници се делят на: 1) Паметници, които имат само научно-историческо значение, като: стари сгради, паметници, мостове, чешми, древни стени и други от този род; 2) Паметници, които могат да се използват за научни и просветно-възпитателни цели, при запазване на художествено-историческия им облик, околната обстановка и вътрешната им уредба, като неизползвани за култови нужди църкви-музеи и храмове-паметници; къщи-музеи на революционери, заслужили дейци на науката, изкуството и културата и обществени дейци; сгради-паметници с архитектурна стойност и други от този род; 3) Паметници, които могат да се използват съобразно с основното им предназначение за битови, култови, стопански и други цели от учреждения, предприятия, организации и частни лица без да се накърнява целостта им и историческата и художествената им стойност; 4) Архитектурно-градоустройствени комплекси и градове-музеи. Архитектурните паметници, обявени за паметници на културата, се причисляват към групите по предходния параграф с решение на Съвета по опазване на паметниците на културата при КНИК по предложение на Управление „Архитектура“ при Министерството на комуналното стопанство и благоустройството. II. Използване на архитектурните паметници 2. Паметниците, посочени в ал. 2., т. 1., не могат да се използват за никакви други цели, освен като обекти на научно-изследователска работа. Паметниците, посочени в ал. 2., т. 2., могат да се използват само по предназначението им. При нужда към тях може да се построи или устрои 14 Известия на Президиума на Народното събрание, бр 34 от 28 април 1953 г. (За известно време под това име излиза „Държавен вестник“.) ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 265 жилище за пазач, снабдено с необходимите противопожарни съоръжения. В самата сграда може да се отдели помещение за работници, извършващи научно-изследователска работа. Сградите – паметници, посочени в ал. 2., т. 3., се използват от съответните учреждения, предприятия, организации и частни лица, които са длъжни да осигурят цялостното им запазване от пожар, разрушаване, повреди, външни и вътрешни изменения и др. Архитектурно-градоустройствените комплекси и градовете – музеи по ал. 2., т. 4., се използват при специален режим, установен по реда в ал. 1. […] 7. Учрежденията, предприятията и обществените организации, на които са предадени за използване сгради – архитектурни паметници – са длъжни да изработят вътрешни правилници за използване на сградите. Тези правилници се одобряват от Съвета по опазване на паметниците на културата при КНИК съгасувано с Управление „Архитектура“ при Министерството на комуналното стопанство и блгоустройството […] 8. В правилниците по предходния параграф се уреждат следните основни положения: 1) мерките за предпазване от пожар в съгласие с наредбите на противопожарните служби; 2) забрана в сградата и близост до нея да се държат каквито и да било лесно запалителни и избухливи вещества […] 3) надзор върху отоплителните и осветителните инсталации и тела; 4) режим на посещенията в паметника (брой на посетителите поединично или на групи, часове на посещенията и др.) […] 9. Учрежденията, предприятията и обществените организации, на които са предадени за използване сгради – архитектурни паметници, са длъжни да назначат с писмена заповед отговорник-пазач по опазването им. Отговорникът-пазач е длъжен да взема всички необходими мерки и да бди най-строго за опазването на сградата – архитектурен паметник, съгласно този правилник и вътрешния правилник на сградата. Същият е длъжен да придружава лицата, които посещават паметника; да следи непрекъснато за изправността на паметника в техническо, конструктивно и художествено отношение, като за всяка повреда донася своевременно на ръководните органи на учреждението, предприятието или обществената организация. 10. Частните архитектурни паметници се използват при условия съгласно правилник, съставен от службата „Просвета и култура“ при околийския или градския народен съвет [...] и одобрен от Съвета за опазване на паметниците на културата при КНИК съгласувано с Управление „Архитектура“ при Министерството на комуналното стопанство и благоустройството. Приложения 272 б) извършват научна обработка на музейните фондове; в) изготвят тематични документи за изграждане на постоянни и временни музейни експозиции; г) подготвят за издаване научноизследователски и научнопопулярни трудове и публикации; д) разработват отделни въпроси от методиката на музейното дело. Проучват и внедряват в музеите нашия и чуждестранния положителен опит; е) разрабоват на научна основа въпросите на консервацията и реставрацията на художествените и историческите паметници, като изхождат от най-новите достижения на световната практика; ж) организират лектории, изнасят доклади за популяризиране исторята и природата на съответния край и на паметниците на културата в музея и района; з) съдействуват за повишаване научната квалификация на сътрудниците в музея и на музейните работици от останалите музеи в района чрез указания и непосредствена помощ. [...] IV. Ръководство и състав 11. Научноизследователските групи в музеите към народните съвети и ведомствата се ръководят: а) в научноизследователската им дейност от съответния отраслов научноизследователски институт при БАН; б) в областта на музейно-методическата работа – от Комитета по културата и изкуството; в) в организационно отношение – от директора на музея, отдел Култура и изкуство при ОНС (ведомството, към което се числят) [...] Тази наредба отменя Наредбата за работата на научноизследователските групи при Археологическия музей – гр. Пловдив, и Народния общ музей – гр. Варна, от 1954 г. Председател: Павел Матев ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 273 ПРАВИЛНИК ЗА ИЗВАЖДАНЕ И ЗАПАЗВАНЕ НА НАМИРАЩИТЕ СЕ ПОД ВОДА ПАМЕТНИЦИ НА КУЛТУРАТА И ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ ОТ ВОДНАТА ФЛОРА И ФАУНА17 Чл. 1. Всички намерени паметници на културата – движими и недвижими, и природни забележителности […] с изключителна научна стойност и красота, намиращи се под вода (в Черно море, реките, язовирите и езерата на територията на НР България), са общонародно притежание и се намират под закрилата на държавата независимо дали са държавна или обществена собственост […] Чл. 2. (1) Райони под вода, в които се намират значителни количества паметници на културата, се обявяват за резервати с решение на Комитета за култура съвместно с Българската академия на науките, утвърдено от Министерския съвет. […] Чл. 3. Списъкът на резерватите се определя от специална комисия към Комитета за култура, в която участват представители на отдел „Музеи“ и Института за паметници на културата, Българската академия на науките, Министерството на народната отбрана, Организацията за военно-техническата подготовка на младежта, Министерството на горите и горската промишленост и специалисти – археолози, зоолози и ботаници. […] Чл. 5. Издирването, откриването, събирането (изваждането) на паметниците на културата и природните забележителности, намиращи се под вода, се извършва от Комитета за култура и Българската академия на науките. В тази дейност може да бъде използвана и помощта на обществените организации и поделенията на МНО. Чл. 6. (1) Археологически подводни проучвания и изваждане на паметници на културата под вода на територията на НР България се извършва от Археологическия институт с музей в страната, а на природни забележителности – от Зоологическия институт с музей при БАН и държавните музеи. (2) По смисъла на т. 18. от постановление № 165. на Министерския съвет от 5 август 1958 г. („Известия“, бр. 68 от 1958 г.) Археологическият институт при БАН разрешава на държавните музеи да извършват подводни археологически проучвания, като методически ръководи и контролира тази научноизследователска дейност. Чл. 7. (1) В подводните проучвания на паметници на културата и при17 ДВ, бр. 53 от 7 юли 1967 г. Цит. по Сборник от нормативни актове за управление на културата. София: Наука и изкуство, 1981, с. 149. Приложения 274 родни забележителности Археологическият институт с музей, Зоологическият институт с музей при БАН и държавните музеи използват помощта на леководолазите, членове на обществени организации, Организацията за военно-техническа подготовка на младежта, Българския туристически съюз, висшите учебни заведения и поделенията на Министерството на народната отбрана. (2) В курсовете (школите) за леководолази, които откриват и ръководят окръжните комитети и морските клубове на ОВТПМ, могат да бъдат включени и млади специалисти – археолози и зоолози, които след обучението ръководят подводните научни изследвания. Чл. 8. Лицата, които случайно са открили или извадили при провеждане на спасителни и благоустройствени мероприятия под водата паметници на културата и природни забележителности, са длъжни в 3-дневен срок да съобщят за това на съответните народни съвети или най-близките музеи. Чл. 9. (1) Намерените или открити и извадени по какъвто и да е начин движими и недвижими паметници на културата и природни забележителности под водата на територията на страната са собственост на държавата […] (2) Всички паметници на културата и природни забележителности, открити и извадени от водата – организирано или случайно, се предават за съхранение в съответните държавни музеи и научни институти. (3) На лицата, които случайно са открили и извадили или съобщили за намерени ценни паметници на културата и природни забележителности под водата или са ги предали в музеите, се дава възнаграждение. […] Чл. 11. На частни лица – българи или чужденци, обществени организации и ведомства се забранява да правят подводни археологически проучвания за каквато и да е цел и под каквато и да е форма. Чл. 12. (1) На чуждестранни научноизследователски институти може да се разреши съгласно договорите за научно сътрудничество да извършват подводни археологически проучвания и изследване на природните забележителности под вода на територията на страната само с разрешение на Министерския съвет по предложение на Българската академия на науките или Академията на селскостопанските науки. (2) Откритите паметници на културата и природни забележителности остават собственост на нашата страна. […] Чл. 14. (2) Право на покупко-продажба на движими паметници на културата, извадени от водата, имат само Комитетът за култура и държавните музеи при условия, определени от Министерския съвет. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 275 Чл. 15. Износът в чужбина на паметници на културата, издирени и извадени от водата, се забранява, независимо от това, дали лицето, което ги изнася, лично ги е открило и извадило, или е закупило тези паметници на културата. […] Приложения 276 ЗАКОН ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ НА КУЛТУРАТА И МУЗЕИТЕ18 УКАЗ № 324 на Президиума на НС 5 април 1969 г. Глава 1. Общи положения Чл. 1. Този закон урежда развитието на музейното дело, издирването, изучаването, опазването и популяризирането на паметниците на културата, които се намират на територията на НРБ, с цел да съдейства за възпитанието на гражданите в патриотичен и интернационален дух и за обогатяване на културното наследство. Чл. 2. Паметниците на културата са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата. Те могат да принадлежат на държавата, на кооперациите, на обществени организации и на гражданите. Глава 2. Паметници на културата Чл. 3. Паметници на културата са произведения на човешката дейност, които документират материалната и духовната култура и имат научно, художествено и историческо значение или са свързани с историческите и революционните борби и събития, с живота и дейността на видни обществени, културни и научни дейци като: а) селища, квартали, улици, сгради, крепости, кули, ровове, огради; б) манастири, църкви джамии, светилища, гробища, некрополи, могили, паметни плочи; в) паметници, скулптури, фонтани и чешми, картини, икони, резби, стенописи, мозайки, ценни ръкописи, редки книги, оръжия, накити, монети; г) оръдия на труда, съдове, други предмети, ръкописи и художествени произведения след включването им във фондовете на музеите. Чл. 4. Обявяването на паметниците на културата се извършва от компетентните централни и местни органи по опазване на паметниците на културата. Населени места, комплекси от паметници на културата и исторически места, които имат особено историческо, археологическо, етнографско, архитек турно и музейно значение, се обявяват за резервати от Министерския съвет по предложение на Комитета за изкуство и култура. Комитетът за изкуство и култура упражнява върховен надзор върху ре18 ДВ, бр. 29 от 11 април 1969 г. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 277 зерватите по предходната алинея. Всички задания за проектиране, конкурсни програми, градоустройствени планове, проекти за ново строителство и ремонти, даване на строителни разрешения и други в резерватите задължително се съгласуват или изработват от Националния институт за паметници на културата. За населени и исторически места и за други обекти по ал. 2., които имат изключително значение за страната, председателят на Комитета за изкуство и култура може да издава наредби, които са задължителни за държавните органи, за обществените организации и гражданите. Глава 3. Ръководство и надзор по издирване, изучаване и опазване на паметниците на културата Чл. 5. Комитетът за изкуство и култура упражнява ръководство и надзор по издирването, изучаването и опазването на паметниците на културата и по музейното дело. Неговите разпореждания по въпросите, които засягат паметниците на културата и музейното дело, са задължителни за всички учреждения, предприятия, организации и граждани. Комитетът за изкуство и култура осъществява тази дейност чрез своите органи, народните съвети и другите държавни и обществени органи, предвидени в този закон. Устройството и задачите на Националния институт за паметниците на културата се установяват с правилник, утвърден от Министерския съвет. Чл. 6. Местното държавно ръководство и надзорът по издирване, изучаване и опазване паметниците на културата се извършват от народните съвети чрез съветите за изкуство и култура и чрез държавните музеи. Чл. 7. Музеите в НРБ са културно-просветни институции, в които се пазят движими паметници на културата и предмети от живата и мъртвата природа с познавателно значение. По своето значение, задачи и териториален обхват те биват национални и местни. Местните музеи се създават и закриват от изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, съгласувано с Комитета за изкуство и култура или със съответното централно ведомство, а националните музеи – от Министерския съвет. Чл. 8. При националните музеи има научноизследователски групи, а при другите музеи такива групи могат да се създават по установения ред. Чл. 9. Музеите се ръководят: а) методически – от Комитета за изкуство и култура; б) в научноизследователската дейност – от Българската академия на науките и съответните ведомствени научноизследователски институти и учреждения; Приложения 278 в) в административно-организационно отношение – от народните съвети и ведомствата, към които се числят. Чл. 10. Музеите издирват, събират, закупуват, изучават, съхраняват и популяризират паметниците на културата. Дейността им се определя от правилници и наредби, утвърдени от Комитета за изкуство и култура. Българската академия на науките издава правилници и наредби за дейността на музеите към нея. Чл. 11. Музейните сбирки към учрежденията, предприятията и организациите се създават, ръководят и закриват по ред, установен в Комитета за изкуство и култура. Гражданите могат да създават сбирки от паметници на културата, които не са включени във фондовете на музеите. Глава 5. Издирване, регистриране и изучаване паметниците на културата Чл. 12. Паметниците на културата се декларират и регистрират по ред, установен от Комитета за изкуство и култура. С регистрацията им те се включват в културния фонд на страната. Учрежденията, предприятията и организациите, които притежават колекции или отделни движими паметници на културата, са длъжни в едногодишен срок от влизането на закона в сила да ги декларират в съответните държавни музеи. Притежателите и лицата, които ползват или стопанисват паметници на културата, са длъжни да осигурят достъп на служебните лица за регистрирането на паметниците. Чл. 13. Държавните и обществени предприятия предават на музеите първообрази или макети на произведенията си, които бележат нов етап в развитието на производството по ред, установен от Комитета за изкуство и култура и Държавния комитет за наука и технически прогрес. Чл. 14. Лицата, които са открили или намерили паметници на културата, са длъжни в седмичен срок да съобщят за това на съответните народни съвети или на най-близките музеи. На лицата, които са открили или съобщили за намерени ценни паметници на културата, или са ги предали на музеи, се дава възнаграждение по ред, установен от Комитета за изкуство и култура. Укритите паметници на културата се изземват в полза на държавата. Чл. 15. Археологическите разкопки, сондажи, подводни проучвания, геофизически и други изследвания на територията на НРБ за издирване на паметници на културата се извършват от Археологическия институт при Българската академия на науките, а укрепителни, възстановителни и консервационни работи по тях – от Националния институт за паметниците на културата при Комитета за изкуство и култура. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 279 С решение на Археологическия институт при Българската академия на науките археологически разкопки могат да се извършват от държавните музеи, Националния институт за паметниците на културата и специалности по археология при висшите учебни заведения. С разрешение на Министерския съвет археологически разкопки могат да се извършват в страната и от чуждестранни институти. Чл. 16. Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, са собственост на държавата. Чл. 17. Проучвания и разкопки за издирване паметници на културата могат да се извършват в имоти, собственост на обществена или кооперативна организация и граждани, без да бъдат отчуждени имотите. За нанесени щети на собствениците се заплаща обезщетение от органа, извършил разкопките. Чл. 18. Когато при извършване на строителни и благоустройствени или селскостопански работи се открият находки, които имат признаци на паметници на културата, работата временно се спира. Собствениците и ръководителите на строежа са длъжни да вземат мерки за запазване на откритата находка и да уведомят незабавно народния съвет или най-близкия музей. Органите по издирване, изучаване и опазване паметниците на културата най-късно в едномесечен срок са длъжни да уведомят собствениците на имотите и ръководителите на строежа дали находката представлява паметник на културата и дават указание за мерките, които трябва да бъдат взети за проучването и запазването му. Министерството на финансите осигурява кредити за проучване и запазване на паметници на културата, открити при извършване на строителство, когато са необходими повече средства, които не могат да се вземат от средствата за обекта. Ако собственикът на строителния обект е гражданин, средствата се осигуряват от изпълнителния комитет на съответния окръжен народен съвет. Чл. 19. Паметниците на културата – движими и недвижими – в зависимост от тяхното научно-историческо, архитектурно-градоустройствено и художествено значение се степенуват като: а) паметници от световно значение; б) паметници от национално значение; в) паметници от местно значение; г) паметници за сведение. Класификацията на паметниците на културата се извършва от централните органи по опазването им. Приложения 280 Глава 5. Опазване на паметниците на културата Чл. 20. Опазването на паметниците на културата е общонародна и високопатриотична задача. Всички граждани, ведомства, обществени и други организации са длъжни да ги поддържат в добро състояние и да съобщават на централните и местните органи по издирването и опазването на паметниците на културата за повредите, нанесени на паметниците, и за нарушенията на закона. Ремонти и изменения на недвижими паметници на културата могат да се извършват само с разрешение на съответния съвет за изкуство и култура или най-близкия държавен музей, след съгласуване с Националния институт за паметниците на културата. Когато се установи, че собствениците или други лица, които ползват недвижими паметници на културата, не полагат грижи за поддържането им, поддържането се поема от народните съвети за сметка на собствениците. Чл. 21. Проучването, проектирането и извършването на укрепителните, възстановителните, консервационните и други работи по недвижимите паметници на културата става под ръководството на Националния институт за паметниците на културата. Неговите органи имат право при ново строителство и ремонт, които засягат паметниците на културата и тяхната обстановка, да спират всеки строеж при нарушаване разпоредбите на закона. Построеното в нарушение на закона подлежи на събаряне. Средствата, изразходвани за издирване и изучаване, проектиране и извършване на укрепителни, възстановителни и консервационни работи по недвижимите паметници на културата, собственост на граждани, са за сметка на държавата. Държавата вписва в своя полза законна ипотека върху имота, за който тези средства са изразходвани, но не повече от увеличената стойност. Чл. 22. Който узнае за повреждане или разрушаване на паметник на културата е длъжен да съобщи в тридневен срок на съответния народен съвет или на най-близкия музей. На лицата, предотвратили повреда на ценни паметници на културата, се дава възнаграждение съгласно чл. 14. Чл. 23. Паметници на културата, които произхождат от българските земи или са свързани с националната ни история, култура и бит и се намират в чужбина, се водят по списък при централните органи за опазване паметниците на културата. Глава 6. Стопанисване и популяризиране на паметниците на културата Чл. 24. Недвижимите паметници на културата могат да се използват според предназначението си за практически нужди по ред и условия, определени от Националния институт за паметниците на културата. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 281 Чл. 25. Помещения в сгради – недвижими паметници на културата, могат да се дават под наем по ред и условия, определени от Комитета за изкуство и култура. Те се освобождават от действието на Закона за наемите и не се облагат с данък сгради. Чл. 26. Прехвърлянето и замяната на движими паметници на културата между музеи и музейни сбирки на ведомствата, обществените организации и кооперациите се извършва по взаимно съгласие. Комитетът за изкуство и култура може в изключителни случаи да нареди да се прехвърлят движими паметници на културата между музеите и музейните сбирки, като получателят е задължен да остави копие от тях за своя сметка. За разликата между стойността на копието и стойността на оригинала се заплаща обезщетение на музея или музейната сбирка, откъдето оригиналът се изземва, по реда, определен от председателя на Комитета за изкуство и култура. Прехвърляне и замяна на недвижими паметници на културата между ведомства, обществени организации и кооперации и музеи се извършва чрез уведомяване на Комитета за изкуство и култура. Чл. 27. Закупуването и продажбата на движими паметници на културата между граждани, кооперации, обществени организации и ведомства може да се извършва само със знанието на музея, където те са регистрирани. Чл. 28. Прехвърляне, замяна и дарение на недвижими паметници на културата между граждани се извършва със съгласие на Националния институт – за паметниците от световно и национално значение, и на изпълнителния комитет на съответния окръжен народен съвет – за останалите паметници. Делба на движими и недвижими паметници на културата се допуска, ако са поделяеми и това не вреди на опазването им като паметници на културата, с разрешение на Комитета за изкуство и култура. Чл. 29. Прехвърлянето на недвижими паметници от граждани на ведомства, музеи, държавни предприятия, обществени и други организации се извършва без заплащане на държавни и местни такси. Чл. 30. Недвижими паметници на културата, собственост на граждани, ако имат голяма стойност за нашето историческо и културно развитие, могат да бъдат отчуждавани за държавна и обществена нужда. Отчуждаването става по установения ред за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда. Чл. 31. Изнасянето на паметници на културата в чужбина се забранява. В изключителни случаи изнасянето на отделни движими паметници на културата се разрешава от председателя на Комитета за изкуство и култура. Чл. 32. Паметниците на културата имат познавателно и възпитателно значение. Приложения 288 РАЗПОРЕЖДАНЕ № 90 5 май 1973 година ЗА СЪЗДАВАНЕ НА НАЦИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ И ИЗГРАЖДАНЕТО НА МУЗЕЕН КОМПЛЕКС В СОФИЯ20 БЮРОТО НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ РАЗПОРЕДИ: 1. Да се създаде от 1 април 1973 г. към Комитета за изкуство и култура Национален исторически музей, като самостоятелна юридическа личност, на бюджетна издръжка, със задача да издирва, събира, съхранява, проучва, обнародва и показва веществени и документални паметници, свързани с цялостната история на българския народ от основаването на Българската държава до наши дни и в бъдеще и историята на племената и народите, населявали нашите земи в древността. Музейните фондове на Националния исторически музей да се комплектуват по пътя на самостоятелната научноизследователска и събирателска дейност на територията на цялата страна и от фондовете на музеите в страната, без да се нарушава съдържанието на техните експозиции. 2. Към Националния исторически музей да се изградят: а) Републикански научно-методически център по музеезнание със задача да разработва научно-теоретическите проблеми на музейното дело у нас и да проучва този опит в чужбина; б) Централна лаборатория за консервация и реставрация на движимите паметници на културата със задача да разработва научно-методическите проблеми на консервационната наука и практика, да ръководи и оказва практическа помощ на консерваторите и реставраторите при музеите в страната. За Председателя на Министерския съвет: Петър Танчев 20 ДВ, бр. 41 от 25 май 1973 г. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 289 ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ АРХИВЕН ФОНД21 УКАЗ НА ДЪРЖАВНИЯ СЪВЕТ № 1432 4 юли 1972 Глава 1. Общи положения Чл. 1. Този закон урежда организацията и дейността на Държавния архивен фонд по събирането, регистрирането, обработването, съхраняването и използването на архивните документи. Чл. 2. (1) Държавният архивен фонд е съвкупност от ценни явни и поверителни документи, които са създадени от дейността на учрежденията, научните, стопанските, обществените и други организации независимо от времето, мястото и начина на създаването им и които се съхраняват от органите за управление на Държавния архивен фонд или се водят на отчет при тях. (2) В Държавния архивен фонд могат да се включат и документи със стопански, научен, културен, политически, религиозен и друг характер, собственост на български граждани и техни организации. (3) Държавният архивен фонд се попълва и с документи или копия на документи, получени от чуждестранни архиви и институти Чл. 3. (1) В Държавния архивен фонд се съхраняват закони, укази, постановления, разпореждания, решения, правилници, наредби, инструкции, окръжни, доклади, заповеди, протоколи, отчети, бюджети, планове, договори, фотоснимки, чертежи, скици, печати, щемпели, официална и лична кореспонденция, ръкописи на художествени и научни произведения, мемоари, дневници, плакати, афиши, звукозаписи, кинои телевизионни филми и други видове документи в оригинал и копие. (2) Документите на Държавния архивен фонд, които са паметници на културата по смисъла на чл. 3. от Закона за паметниците на културата и музеите, се съхраняват по реда, установен в този закон. Чл. 4. (1) Документите на Държавния архивен фонд са държавна собственост […] Глава 2. Органи на управление на Държавния архивен фонд Чл. 5. Органи за управление на Държавния архивен фонд са Централното управление на архивите при Министерството на информацията и съобщенията и управленията на централните и местните държавни архиви и на ведомствените архиви, които постоянно съхраняват документите си. 21 ДВ, бр. 54 от 12 юли 1974 г. Приложения 290 Чл. 6. Централното управление на архивите ръководи в методическо отношение всички органи за управление на Държавния архивен фонд в страната независимо от ведомствената им подчиненост. […] Чл. 8. (1) Документите в Държавния архивен фонд се събират, обработват, регистрират, съхраняват и използват в профилирани централни и местни държавни архиви и във ведомствени архиви, които съхраняват документите си, както и в мемориалните музеи. Отделни документи, които не са част от цялостен архивен фонд, могат да се съхраняват и в музеи, които не са мемориални. (2) Учрежденията и организациите могат да създават сбирки от документи, които не са регистрирани като съставна част на Държавния архивен фонд, след разрешение от Централното управление на архивите. (3) Мрежата на органите за управление на Държавния архивен фонд се определя с правилника за прилагане на този закон. Глава 3. Съхраняване и използване на Държавния архивен фонд Чл. 9. Учрежденията и организациите не могат да унищожават документи без разрешение на органите на управление на Държавния архивен фонд. Чл. 10. (1) Приключените в деловодството документи се съхраняват в архивите на учрежденията и организациите в продължение на следните срокове: 1. За висшите органи на власт и управление, за централните и окръжните учреждения и организации – 10 години; 2. За градските и селските учреждения и организации – 5 години; 3. Регистрите за гражданско и имотно състояние – 100 години; […]; 5. Кино-, фото-, фонодокументи – 10 години. (2) Министърът на информацията и съобщенията съгласувано с Министерството на правосъдието, с Министерството на финансите и със съответното заинтересовано ведомство може да установява по-дълги или по-кратки срокове на съхранение на някои видове документи с оглед на техния характер или защита на интересите на държавата и гражданите. Чл. 11. След изтичане на сроковете по чл. 10. ръководителите на учрежденията и организациите назначават експертни комисии, които дават заключение кои от документите да се запазят за постоянно или за определен период от време и кои да се унищожат. (2) Заключенията на експертните комисии се утвърждават от съответните органи за управление на Държавния архивен фонд. (3) Експертните комисии в своята работа се ръководят от методическите указания на Централното управление на архивите. Чл. 12. (1) Документите, определени за постоянно съхраняване, се предават в съответните държавни и ведомствени архиви, които ги съхраняват по ред, установен от Министъра на информацията и съобщенията. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 291 (2) Останалите документи се унищожават, ако други законни разпоредби не предписват запазването им. […] Чл. 14. (1) Личните архиви и документи на гражданите се приемат в Държавния архивен фонд чрез дарение, завещание или покупка от техните създатели или от лицата, които са ги придобили. (2) Лични архиви и документи, които представляват ценности за държавата или за обществото и има опасност да бъдат унищожени или изнесени извън страната, могат след смъртта на техните създатели да се отчуждават по реда за отчуждаване на имоти за държавна или обществена нужда. (3) Придобиването на личните архиви и документи от Държавния архивен фонд по реда на предходните алинеи не засяга авторските права. Чл. 15. (1) Лицата, които придобият по наследство, дарение, завещание или друг начин ценни архивни документи, са длъжни да ги декларират пред органите за управление на Държавния архивен фонд в шестмесечен срок от придобиването им или узнаването за това. (2) Придобитите по предходната алинея архивни документи могат да се прехвърлят само на Държавния архивен фонд. […] Чл. 18. (1) Документите на Държавния архивен фонд могат да се използват от всички учреждения, организации и граждани на НРБ за нужди на социалното управление, за научни изследвания, за патриотично и нравствено възпитание, за изграждане на комунистически мироглед у трудещите се, за културно-просветни и практически цели, за уреждане на трудови и имуществени отношения на гражданите и други нужди. (2) Документите на Държавния архивен фонд могат да се използват от български и чуждестранни граждани по ред, установен с правилника за прилагане на този закон. Чл. 19. Учрежденията и организациите са длъжни да осигуряват достъп на служителите при органите за управление на Държавния архивен фонд за регистрирането на архивните документи и за контрола по работата с тях. […] Преходни и заключителни разпоредби 3. Този закон отменя Указа за Държавния архивен фонд на Народна република България от 1951 г. Приложения 292 НАРЕДБА ЗА ОТЧИТАНЕ И ОПАЗВАНЕ НА ДВИЖИМИТЕ ПАМЕТНИЦИ НА КУЛТУРАТА22 Одобрена от председателя на Комитета за култура и председателя на Българската академия на науките I. Общи положения Чл. 1. Тази наредба определя реда за издирване, събиране и опазване, научно описание и отчитане на движимите паметници на културата. Същата е задължителна за всички музеи, художествени галерии (в следващия текст под наименованието музеи да се разбира музеи и художествени галерии), музейни сбирки, държавни, обществени организации и граждани на Народна република България. Чл. 2. Движимите паметници на културата по смисъла на настоящата наредба са произведенията на човешката дейност, които илюстрират и документират материалната и духовната култура, както и образците от мъртвата и живата природа – чл. 3. от Закона за паметниците на културата и музеите. [...] II. Ръководство и контрол по издирване, изучаване, отчитане и опазване на движимите паметници на културата Чл. 5. (1) Комитетът за култура упражнява методическо ръководство и контрол по издирване, регистриране, изучаване, отчитане, опазване и популяризиране на движимите паметници на културата, а за музеите към БАН – съвместно с БАН. (2) Надзорът по тази дейност по места се осъществява от народните съвети чрез съветите за култура и музеите. Чл. 6. Музеите придобиват музейните предмети чрез покупка, дарения, наследства, обмяна, археологически разкопки, чрез събиране на образци от природата и пр. Чл. 7. Музейните сбирки в държавните и обществените учреждения и организации се създават и закриват от Комитета за култура по предложение на окръжните съвети за култура. Чл. 8. Движимите паметници на културата в държавните учреждения, 22 Наредбата не е публикувана в „Държавен вестник“. Цит. по Сборник от нормативни актове за управление на културата..., с. 154–171. Вероятно е приета през 1973 г., тъй като чл. 111 (3) казва, че наредбата влиза в сила от 1 януари 1974 г. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРОФЕСИОНАЛНО РАЗВИТИЕ В ОБЛАСТТА НА... 293 обществените организации и гражданите се декларират и регистрират пред съответните музеи, в чиито райони се намират, по реда и условията, установени в тази наредба. Държавните учреждения, обществените организации и частните лица, които притежават, съхраняват и събират движими паметници на културата, са длъжни да осигуряват достъп до тях на служебните лица за тяхното регистриране, проучване, опазване, реставриране, инвентиране и ползване [...] Чл. 9. (1) Лицата, които са открили или намерили движими паметници на културата, са длъжни в седмичен срок да съобщят за това на съвета за култура или на най-близкия музей. (2) Граждани, които са открили ценни паметници на културата и са ги предали на съответните музеи или са предотвратили разрушаването и повредата на такива, получават възнаграждение, както следва [...] (3) Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, експедиции и др., са собственост на държавата [...] [...] III. Състав и комплектуване на музейния фонд Чл. 11. Движимите паметници на културата в музеите, държавните учреждения, обществените организации и частни лица представляват по съвкупност музейният фонд на Народна република България. Чл. 12. Музеите в Народна република България комплектуват музейните предмети в сбирки, разпределени в музейни фондове: основен фонд, научно-спомагателен фонд и обменен фонд. Към всеки музей се създава и научен архив. Чл. 13. В основния фонд на музея се включват всички оригинални музейни предмети, свързани с профила на музея, които разкриват историята, икономиката, културата и природата на страната или района. Чл. 14. (1) Основният музеен фонд се комплектува съобразно профила и района на музея. [...] (3) Районът на специализираните музеи и къщите – музеи се определя от профила им. [...] Чл. 16. (1) При комплектуването на основния музеен фонд на историческите музеи се включват: 1. Археологически паметници, добити в резултат на археологически разкопки или случайни археологически находки. Те биват: архитектурни фрагменти (капители, колони, фризове, корнизи и др.), статуи, надгробни плочи, плочи Приложения [Document text truncated for crawler view.]