ПРАВНОТО
ТЪЛКУВАНЕ
Георги Михайлов
1
ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ
ПРАВНОТО ТЪЛКУВАНЕ
2
Георги Михайлов
ПРАВНОТО ТЪЛКУВАНЕ
***
Рецензенти:
Проф. д-р Добринка Чанкова
Проф. д-р Ирина Цакова
Издателство на МВБУ // IBS P ess
ISBN: 978-619-7610-47-5 (p in )
ISBN: 978-619-7610-48-2 (e-book)
DOI: 10.5281/zenodo.17688046
София, 2025
3
СЪДЪРЖАНИЕ
Въведение / 13 – Въведение, преведено на руски език / 16
ГЛАВА ПЪРВА: Същност и функции на правното тълкуване / 19
§ 1. Понятие за правно тълкуване / 19
1. Развитие на теорията за тълкуването / 23
2. Функции на правното тълкуване / 27
3. Правното тълкуване – посредник между истината,
обосноваността и справедливостта в правото / 29
4. Обоснованост на правното тълкуване / 32
§2. Правно тълкуване, осъществявано от европейски
юрисдикционни институции / 34
1. Съдът на Европейския съюз / 34
2. Европейският съд по правата на човека / 37
§ 3. Аспекти на правното тълкуване / 40
ГЛАВА ВТОРА: Правно тълкуване в областта на
законотворчеството / 45
§ 1. Правото като резултат от тълкувателната дейност / 45
§ 2. Матрица на правотворческото тълкуване / 48
§ 3. Обект на тълкуване при осъществяване на законотворческата
дейност / 53
§ 4. Начини за тълкуване при осъществяване на
законотворчеството / 55
1. Езиков начин за тълкуване / 56
2. Систематичен начин за тълкуване / 59
3. Исторически начин за тълкуване / 62
4
§ 5. Тълкуване на обществените взаимодействия при разработване
на законопроектите / 64
1. Оценката на въздействие като фундамент на тълкуването в
законотворчеството / 68
2. Тълкуване на обществените взаимодействия с цел определяне
техните родови и видови белези / 72
§ 6. Фактори, определящи тълкувателната дейност в
правотворческия процес / 76
1. Традициите като фактор, определящ тълкувателната дейност / 76
2. Образованието като фактор, определящ тълкувателната дейност /
78
3. Правотворческо тълкуване според епохата на времето / 82
3.1 Правото във времето / 82
3.2 Времето в правото / 85
4. Ценностни оценъчни явления, определящи тълкуването в
правотворческия процес / 86
4.1 Справедливостта като общественозначима ценност за
правотворческото тълкуване / 88
4.2 Нравствеността като общественозначима ценност за
правотворческото тълкуване / 91
4.3 Свободата като общественозначима ценност за
правотворческото тълкуване / 94
§ 7. Тълкуване на допълнителните, преходните и заключителните
разпоредби на закона / 95
§ 8. Правното наводнение като преграда за ползотворно правно
тълкуване / 98
1. Може ли тълкувателната дейност да отстъпи пред изкуствения
интелект? / 100
5
2. Определяне границите на нормативното пространство,
институционализирано от правото / 102
3. Излишната правна уредба – вредоносният заместител на
правното тълкуване / 107
§ 9. Тълкуване от президента при обнародване на закона в
Държавен вестник / 110
ГЛАВА ТРЕТА: Правното тълкуване в процеса на правоприлагане
/ 116
§ 1. Правотворчество чрез тълкуване в процеса на правоприлагане /
116
§ 2. Особености на тълкуването, осъществявано при издаване на
тълкувателните решения и постановления на върховните
съдилища / 121
§ 3. Начини за тълкуване в процеса на правоприлагане / 127
1. Езиков начин за тълкуване при правоприлагане / 128
2. Логически начин за тълкуване при правоприлагане / 129
3. Систематичен начин за тълкуване при правоприлагане / 136
4. Исторически начин за тълкуване при правоприлагане / 139
5. Функционален начин за тълкуване при правоприлагане / 142
§ 4. Тълкуване на правните норми според обема на тяхното
съдържание и обхват на действие / 152
1. Буквално тълкуване / 153
2. Разширително тълкуване / 155
3. Ограничително тълкуване / 157
§ 5. Запълване на празнини в правото чрез тълкуване / 159
§ 6. Правното тълкуване през призмата на съдията / 164
1. Дискреционна власт и вътрешно убеждение на съдията / 166
2. Предели на дискреционната власт на съдията / 168
6
3. Независимост и безпристрастност при осъществяване на
съдийското тълкуване и формиране на вътрешно убеждение / 170
§ 7. Правното тълкуване през призмата на адвоката / 172
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: Проблеми на съвременното правно тълкуване
/ 177
§ 1. Тълкуване на правото в условията на „преход“ и/или кризисно
обществено положение / 177
1. Правните принципи като критерий за качествено правно
тълкуване / 185
2. „Философията на правото“ като фундамент за поддържане и
възстановяване на правната ефективност / 191
§ 2. Правно тълкуване в областта на дискриминацията / 193
1. Проблемът с дискриминацията при малцинствата / 195
2. Функционална равнопоставеност между жените и мъжете в
правния мир / 198
3. Дискриминационно третиране на нехабилитираните
преподаватели във висшите учебни заведения в България / 202
3.1 Дискриминационно третиране на нехабилитираните
преподаватели при институционалното определяне на тяхното
представителство в Общите събрания на университетите в
България / 204
3.2 Дискриминационно третиране на нехабилитираните
преподаватели при отчитане на аудиторната заетост / 207
§ 3. Правно тълкуване и/ или изкуствен интелект / 211
1. Електронните технологии и юридическата професия / 212
2. Какво представлява изкуственият интелект и може ли да бъде
заместител на правното тълкуване? / 213
Заключение / 220
7
Използвана литература / 223
Използвани нормативни актове / 230
Използвани съкращения / 230
8
СОДЕРЖАНИЕ
Введение / 16
ГЛАВА ПЕРВАЯ: Сущность и функции толкования права / 19
§ 1. Понятие толкования закона / 19
1. Развитие теории интерпретации / 23
2. Функции юридического толкования / 27
3. Юридическое толкование – посредник между истиной,
действительностью и справедливостью в праве / 29
4. Обоснование юридического толкования / 32
§ 2. Юридическое толкование, осуществляемое европейскими
судебными органами / 34
1. Суд Европейского Союза / 34
2. Европейский суд по правам человека / 37
§ 3. Аспекты юридического толкования / 40
ГЛАВА ВТОРАЯ: Юридическое толкование в сфере
законотворчества / 45
§ 1. Право как результат интерпретационной деятельности / 45
§ 2. Матрица законодательного толкования / 48
§ 3. Предмет толкования при осуществлении правотворческой
деятельности / 53
§ 4. Способы толкования при осуществлении правотворчества / 55
1. Лингвистический способ интерпретации / 56
2. Систематический способ интерпретации / 59
3. Исторический способ интерпретации / 62
§ 5. Интерпретация общественного взаимодействия при разработке
проектов законов / 64
15
точка, а именно от мястото на законотворчеството. Мисловната дейност,
също част от тълкувателната същност, ще бъде разгледана като средство
за разрешаване на множество съвременни проблеми, например в
областта на дискриминацията. Разбира се, двете основни съставни части
от тълкувателната дейност ще бъдат разгледани в своята
взаимообусловеност чрез използването на различните начини за
осъществяване на правно тълкуване.
Трудът е насочен към студентите по „Право“, изследователите,
преподавателите и работещите в областта на правото. Ще бъде направен
опит да се представи тълкуването като съзидателна дейност, насочена
към юридическите актове и правото като обществено явление.
Искаме ли здраво и благоденстващо общество, развиващо се в
рамките на силна правова държава – трябва непрекъснато да се стремим
да опознаваме житейската действителност, за да осмисляме създаването
на справедливо и работещо право. Това предполага непрекъснато
тълкуване, осъществявано от всеки, занимаващ се с право.
Да бъдеш юрист – означава да умееш да тълкуваш правото!
16
ВВЕДЕНИЕ
Люди, изучающие, создающие, применяющие и обеспечивающие
соблюдение положений права, должны понимать его сущность и
назначение. Польза права связана с его пониманием, поэтому вся
юридическая деятельность неизменно связана с толкованием правовых
явлений. Юридическое толкование имеет основополагающее значение
для юридической теории и практики. Оно объясняет происхождение,
основные принципы, цели и ожидаемые результаты, связанные с
правом.
Право не может существовать в отрыве от интерпретационной
деятельности. Студент, который накапливает в памяти юридические
знания, не осмысливая и не понимая их, теряет время. Законодатель,
создающий законопроект без должного учета специфики и
потребностей общественного взаимодействия (предмета
законодательства), создает бесполезную, а зачастую и вредную
правовую базу. Очень часто ошибается практикующий юрист,
ссылающийся на правовой акт, не понимая его сути и практического
назначения. Гражданин, вынужденный соблюдать правовые
предписания, не понимая их сути и полезного назначения, всегда будет
искать способы обойти или нарушить их. Толкование права – основа
любой деятельности, связанной с правовыми явлениями.
Закон – толкование – понимание. Независимо от того, изучаете
ли вы закон, создаёте его, применяете или исполняете, закон всегда
связан с толкованием, чтобы быть понятым.
Кажется, это так просто, но на самом деле тема толкования
является настолько спорной, особенно когда сложное жизненное дело
необходимо разрешить с помощью правоохранительных органов или
крупную общественную проблему — с помощью законодательства.
Интерпретировать — значит знать объект (проблему) и думать, как её
решить. Именно поэтому интерпретационная деятельность называется
когнитивно-ментальной. Каждый жизненный случай, который право
должно регулировать или разрешать, является предметом толкования.
Толкование в области права – это искусство. Выбор способа
толкования, метода (методов) толкования – вопрос свободы, который,
однако, связан с эффективностью результата толкования. Поэтому
искусство юридического толкования присуще тем юристам, которые
способны наиболее эффективно толковать закон.
17
Задача юриста-интерпретатора состоит в том, чтобы выбрать
наиболее подходящие последствия для фактов, имеющих отношение к
праву. Разнообразие интерпретационной деятельности подразумевает
различные оценки и результаты толкования фактов, являющихся
основанием для вмешательства закона. Поэтому полезность и
эффективность правового явления в наибольшей степени зависят от
того, как интерпретирующий законодатель будет оценивать факты с
целью создания права; как будет оцениваться дело, в целях определения
наиболее эффективных правовых последствий со стороны
правоохранительного органа; как понимать смысл закона, чтобы
следовать ему с осознанием общественной и личной пользы его
действия.
Интерпретация оценивает на основе знаний и создает
интерпретационный результат на основе мышления, поэтому ее
определяют как когнитивно-ментальную деятельность. Распознать
особенности фактов, чтобы наиболее адекватно соотнести их с законом
и его последствиями, – вот задача юриста. Задача, которая на первый
взгляд кажется простой и легко выполнимой, но на самом деле сложна и
трудна. Последнее обстоятельство вытекает из необходимости привязки
результата интерпретации к разуму и справедливости, чтобы
подразумевать ясность, предсказуемость, стабильность и нормальность
в осуществлении социальных взаимодействий.
Что на самом деле означает толкование права? Влияет ли оно на
качество правового явления? Как оно осуществляется? Каковы его
особенности? Могут ли право существовать и правовая реальность
функционировать так, как задумано, без толкования? На первый взгляд,
приведенные выше вопросы риторические, однако проблемы
болгарской правовой действительности, пренебрежение качеством и
результатами интерпретационной деятельности, все более агрессивное
применение искусственного интеллекта, а также отсутствие
комплексных исследований юридической практики в области
толкования предполагают разработку большего количества научных
работ в этой области.
Настоящая работа призвана ответить на некоторые из
перечисленных проблем, подчеркивая когнитивную и
интеллектуальную природу интерпретационной деятельности. Исходя
из когнитивной природы толкования, будет предпринята попытка
обосновать необходимость рассмотрения деятельности с новой точки
зрения, а именно с места правотворчества. Мыслительная деятельность,
также являющаяся частью сущности интерпретации, будет рассмотрена
18
как средство решения многих современных проблем, например, в
области дискриминации. Разумеется, два основных компонента
интерпретационной деятельности будут рассматриваться в их
взаимозависимости посредством использования различных способов
осуществления юридического толкования.
Работа адресована студентам юридических вузов, научным
сотрудникам, преподавателям и практикующим юристам. В ней
предпринята попытка представить толкование как творческую
деятельность, направленную на правовые акты и право как социальное
явление.
Если мы хотим построить здоровое и процветающее общество,
развивающееся в рамках прочного правового государства, мы должны
постоянно стремиться к пониманию реалий жизни, чтобы осмыслить
создание справедливого и действенного права. Это подразумевает
постоянное толкование, осуществляемое всеми, кто связан с правом.
Быть юристом – значит уметь толковать закон!
19
ГЛАВА ПЪРВА
СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ НА ПРАВНОТО ТЪЛКУВАНЕ
§ 1. Понятие за правно тълкуване
Още римският юрист Целз отбелязва: „Sci e leges non es e ba
ea um ene e, sed im ac po es a em (D, 1, 3, 17) Да знаеш законите това
не означава да владееш техните думи, но тяхната сила и власт.“1. Тази
сентенция дава основание на онези, които прилагат правото и търсят
смисъла на закона, да не се позовават само или преди всичко върху
буквалния превод на езиковия израз, а да тълкуват, използвайки
различни начини. Именно тълкуването, което се осъществява при
работата с правното явление, е причина последното да се разглежда не
само като наука за регулиране на обществените отношения и
разрешаване на конфликтите между субектите, но и като изкуство. Ius
es a s boni e aequi. (Правото е изкуство на доброто и справедливостта)2.
Да се познава буквалното езиково съдържание на закона съвсем
не е достатъчно за разбиране на неговия смисъл и значение. Това важи с
пълна сила за епохата на информационните технологии, в която всеки
грамотен гражданин, имащ достъп до интернет мрежата, е в състояние
да се запознае с езиковия израз на всяка част от обективното право.
Това обстоятелство напълно обезсмисля количествените знания за
буквалното съдържание на закона и в същото време подчертава
необходимостта от тълкуване, за да бъде достигнато до неговото
смислово съдържание. Във време, в което обективното право обхваща
все по-голяма част от разнообразните обществени взаимодействия, а
информационните технологии в голяма степен обезсмислят
количественото познаване на и без това динамично променящите се
закони, изкуството да се тълкува правото чрез мисълта откроява
юристите от останалите хора в обществото. Юристът е необикновен,
различен от останалите членове на обществото не само поради
изключителния си стремеж към ред, законност и справедливост, но и
поради неговата способност да мисли юридически. Това означава, че
той анализира юридическите актове и фактите от действителността през
призмата на своето специфично юридическо мислене (тълкуване), което
се откроява според начини, утвърдени от опита и полезността.
1 Вж. Андреев, М. Римско частно право, С., 1992, с. 70
2 Бойчев, Г., съставител на Юридически латинско-български речник, С., 2004, с. 426
20
Да се тълкува правото означава да се мисли, за да се разбере
неговият смисъл. Затова и тълкуването, като познавателно-мисловен
психически процес, винаги предшества и съпътства дейността на онези,
които действат съобразно правото. Независимо дали това са
правотворчески органи, правоприлагащи органи (съдебни или
административни) или обикновени граждани, субектите на правото
винаги тълкуват, когато извършват дейност въз основа на правото. Тук
под „право“ следва да се разбират както нормативните актове, които се
характеризират с общ и абстрактен характер, така и индивидуалните
юридически актове, като съдебни актове, административни актове,
актовете на автономна воля – договорите, например. Индивидуалните
юридически актове също се отличават с юридическа сила, макар и
насочена към конкретен казус и участващите в него субекти.
Всички юридически актове подлежат на тълкуване преди да
бъдат създадени или приложени техните предписания. Тълкуването е
процес, който изпълнява ролята на своеобразен мост към
правотворчеството, правоприлагането и правоизпълнението3. Чрез
осъществяване на тази мисловна дейност тълкувателят (законодател,
съдебен орган, административен орган или гражданин, който
съобразява поведението си със закона) търси смисъла, който е
закодиран зад езиковия израз, съставляващ юридическия акт. „...
Тълкуването е своеобразен превод на правнонормативен текст, съставен
на специфичния юридически език.“4
Тълкуването по своята същност представлява познавателна и
мисловна дейност, която се стреми да достигне до смисъла и значението
на определен обект. Като тълкувателен обект може да бъде разглеждана
всяка проява на човешката воля или природно събитие, които се
характеризират с емпирично изражение. Науката, която изучава
тълкувателния процес като познавателно-мисловна дейност, както и
начините за неговото осъществяване, се нарича херменевтика. Като
обособен дял от тази наука, разглеждащ правното тълкуване и неговите
специфики, функционира правната херменевтика. Това е науката, която
3 Необходимостта от правоприлагане възниква, когато правото е спорно и трябва да
бъде разпределено от компетентен държавен орган – съдебен или административен.
Оттук и синонимното на правоприлагането понятие – правораздаване.
Правоизпълнението е свързано с доброволното спазване на нормативните
разпоредби в резултат на добросъвестност на субектите, адресати на закона. При
правоизпълнението се създават актове на автономна воля (договори, сделки и др.)
без участието на държавен орган, субектите на правото просто спазват волят на
законодателя доброволно и отговорно към правния порядък.
4 Колев, Т. Теория на правото, С., 2015, 555 - 556
21
откроява способностите на юриста да познава и разсъждава върху
правото в сравнение с тези на останалите граждани. Нейната роля е
ключова за разбирането на правото в неговите различни измерения.
Като сложно и многопластово социално явление, правото следва да бъде
анализирано и тълкувано през призмата на различните негови аспекти.
Ето защо и херменевтиката, като наука за тълкуването, се отличава със
своите нюанси, изпъкващи през призмата на законотворчеството,
правоприлагането от компетентните съдебни и административни
държавни органи и страните по отделните юридически казуси.
Херменевтичната дейност се отличава с определени особености
съобразно това, дали се осъществява от законотвореца, от съдията или
от страните и техните процесуални представители. Тези особености на
юридическата херменевтика представляват предизвикателство за
научни изследвания, които да изтъкнат, обособят и развият знанието за
тълкуването в областта на правото.
Правната херменевтика като наука, занимаваща се с
изследването на тълкувателния процес и начините за неговото
осъществяване, е съсредоточена предимно върху нормативните актове и
постановените или съставени въз основа и/или в изпълнение на тях
актове по реализиране на правото (съдебни актове, административни
актове и юридически актове, създадени въз основа на автономна воля).
Цел на тълкувателната дейност, чийто обект са юридическите актове, е
да се достигне до смисъла и значението, който се съдържа в тях. Това е
необходимост, тъй като тълкуването е познавателен, мисловен и
оценъчен психически процес, който е в състояние да разкрие
обективираната воля на актосъставителя, съобразно функционалността
на акта в социално-икономическите условия към момента на
приложение спрямо неговите адресати. Това обстоятелство подкрепя
становището на много автори, че тълкуване е необходимо винаги,
когато следва да се приложи правото.
При разрешаването на всеки правнохерменевтичен силогизъм
следва:
Първо – да се познават добре, както фактите относно конкретния
казус (малката предпоставка), така и буквата на закона (голямата
предпоставка);
Второ – въз основа на познанието мисловно да се анализират и
съпоставят особеностите на конкретния казус и абстрактно
формулираните структурни елементи от съответната законова
разпоредба (субсумация между малка и голяма предпоставка);
22
И трето – да се направят изводи от познавателно-мисловната
дейност под формата на юридическо заключение, посочващо правните
последици под формата на субективни права и юридически задължения.
Формулираният силогизъм, служещ като формула за
разрешаване на житейски казуси въз основа на правото, е изграден чрез
правното тълкуване. Докато първият етап от реализацията на
юридическия силогизъм се основава на познанието на малката и
голямата предпоставка, то вторият и третият етап се развиват чрез
мисловната дейност, която е в основата на тълкуването.
Следователно да се приложи или изпълни предписанието на
действаща нормативноправна разпоредба, означава да се осъществи
неизбежно тълкувателна дейност. Това становище е оспорвано от някои
правни теоретици, които погрешно тълкуват разпоредбата на чл. 46 ал. 1
от Закона за нормативните актове и достигат до противоположен
смисъл от този, който законодателят и предназначението на
разпоредбата предполагат. А именно – тълкуване е допустимо, когато
смисълът е неясен или неточен. Логично обаче възниква въпросът: Как,
ако не чрез тълкуване, следва да се разкрие смисълът на правната
разпоредба, бил той ясен или неясен? Тълкуването е проводникът към
смисъла (какъвто и да е той – ясен или неясен), без който обективното
право не може да бъде приложено в социалната действителност. Дори
когато смисълът на една правна разпоредба е взаимстван от предходно
тълкуване (например от константната съдебна практика), интерпретация
пак е налице, защото мисълта анализира и сравнява белезите на
конкретната житейска хипотеза със смисъла, който съдебната практика
е създала в резултат на предходно тълкуване. Мисловната дейност,
която сравнява конкретния случай със съдържанието на обща правна
разпоредба (макар и с вече установен абстрактен смисъл по силата на
авторитета на съдебната практика), също представлява херменевтична
дейност. Затова правоприлагането (в това число и правоизпълнението, а
не само правораздаването от компетентните държавни органи),
независимо дали става въпрос за разрешаване на прецедентен казус или
такъв, за който има установена съдебна практика, независимо дали се
прилага ясна и точна правна разпоредба или не, винаги се основава на
тълкуването.5
5 Вж. Колев, Т. Пак там, С., 2015, с. 555
23
1. Развитие на теорията за тълкуването
За да се приложи правото, трябва да бъде разбран смисълът на
закона. Както вече бе отбелязано, това съвременно становище,
споделяно от по-голямата част от теоретиците на правото, е прозряно
още от римските юристи (вж. по-горе цитатите на Целз относно „силата
и властта на закона“). При осъществяване на тълкувателната дейност
юристите от римската цивилизация не се ограничават само с
граматическо тълкуване на правните текстове, основаващо се на
разкриване смисъла на думите и изразите чрез правилата на езика,
граматиката и синтаксиса. Логическото тълкуване също се използва
като начин за тълкуване, за да се достигне до смисловото законово
съдържание. Въз основа на неговото приложение практиката на
римските юристи утвърждава известни и до днес полезни логически
аргументативни тълкувателни приоми, като „a gumen um a o io i“ и
„a gumen um a con a io“6.
Юриспруденцията и юрисдикцията на римската държава, която
завещава фундамента на съвременното континентално право, разбира
необходимостта и значението на правното тълкуване. За да се регулират
обществените взаимодействия и да се разрешат възникналите
конфликти, тълкуването е незаобиколим фактор, неизбежна
необходимост. Въпреки това, векове наред, още от появата на
позитивното право и организацията на държавата чрез правото до наши
дни, тълкувателната дейност винаги е обект на критика и опити за
ограничаване.
В исторически план от Древността, през Средновековието, до
Френската революция тълкуването на законите се разглежда като
контрапункт на установената държавна власт. Пълният империум е
съсредоточен предимно в лицето на монарха, който е събирателен образ
на властта и разполага с неограничена законодателна, изпълнителна и
съдебна власт. „Държавата – това съм аз!“ - казва френският крал Луи
XIV, като по този начин демонстрира своето емблематично за времето
си могъщество. Това са времена, в които никой, освен този, който е
създал закона, няма право да го тълкува. Като под тълкуване следва да
се разбира логическо тълкуване, което е в състояние да измени, разшири
или стесни смисъла, който е производен от езиковото буквално
тълкуване, целящо да изрази волята на законодателя. Съдията,
прилагащ закона, се счита за негов съобщител, който възпроизвежда
6 Вж. Андреев, М. Цит. съч., с. 70
24
буквата на закона, без да тълкува неговия дух7. „Най-древните римски
юристи тълкували буквално и строго формалистично подлежащите на
приложение правни норми. И понеже не могли да отидат по-далеч от
буквалния текст на правната норма, те не могли да намерят друг път
освен този – новите отношения и обслужващите тия отношения правни
актове, в закостенелите формули на древното формалистично право.“8
Разбира се, да се разкрие буквалният смисъл на закона, както
вече бе отбелязано и допълнително предстои да бъде изяснено в
книгата, също е вид тълкуване. Известното днес езиково тълкуване на
правото през епохите на Древността и Средновековието се счита за
съобщаване на законовия текст, без да се търси смисъл, различен от
буквално разбираемия и практически установен. Това не означава, че за
този многовековен времеви период тълкуване на обективното право не е
осъществявано. Защото ако се използва аргументът на
противоположното основание към тезата: Тълкуване има винаги, когато
се прилага правото; следва да се направи изводът, че не е имало и
правоприлагане (ако се приеме, че тълкуване на правото не е
съществувало по това време). Такъв извод не може да бъде подкрепен.
Тълкувателната дейност, под една или друга форма, в различни предели
винаги е съществувала. До Френската революция обаче, че дори и
няколко десетилетия след нея, интерпретацията на юридическите
текстове не е насърчавана и официално не се обявява като легална
дейност. Тълкуването съществува като буквален превод на волята на
актосъставителя, без официално да се използва логиката, за да се
достигне до смисъла на закона.
В развитието на възгледите за целта на тълкувателната дейност
се очертават три теории. Първата е т. нар. авторова теория за
тълкуването. Тя се споделя от представителите на историческата школа,
които считат, че тълкуването има за цел да разкрие волята на автора на
юридическия акт. Тълкуването на закона и съдържащите се в него
отделни правни разпоредби има за предназначение да разкрие мисълта и
волята на неговия актосъставител – законодателя. Именно това е и
основното становище на един от ярките представители на историческата
школа – Савини9. Според авторовата теория тълкуването следва да
проследи в исторически план волята на законодателя, за да се приложи
7 Относно смисъла на духа на закона вж. Колев, Т. Правото и правата като културен
феномен, С., 2015, 12-19
8 Андреев, М. Цит. съч., с. 68
9 Вж. Апостолов, Ив. Еволюция на континенталната тълкувателна теория, С., 1946, 48 -
49
31
изключително важно обстоятелство, което отговаря на
предназначението и авторитета на съдебния акт. Поради тази причина
справедливото съдебно решение трябва да бъде логично обосновано въз
основа на съществуващите и намиращи се в причинно-следствена
връзка доказани факти от обективната действителност.
Очертаната взаимообусловеност между истина, обоснованост и
справедливост се осъществява чрез тълкувателната дейност. Тя е
основата, която при съобразяването на юридическите правила и
житейската логика следва да доведе до справедлив съдебен акт. Разбира
се, тълкуването може да бъде и неправилно, при което връзките между
истината и обосноваността да се разкъсат, съответно и съдебният акт да
бъде несправедлив. Това се случва, когато при осъществяването на
тълкувателната дейност някои факти, описващи процесния случай, не се
вземат предвид. Понякога фактите се тълкуват погрешно, възможно е да
се отдаде необосновано значение от житейска и логична гледна точка на
някои факти от действителността за сметка на други, което в крайна
сметка да стане причина за формирането на погрешно вътрешно
съдийско убеждение. Например, в наказателноправен спор съдията
отдава прекалено значение на смекчаващи вината обстоятелства като
ниската възраст и чистото съдебно минало за сметка на особената
жестокост и грубото нарушаване на обществените нрави и реда в
обществото чрез извършеното престъпление. В резултат на подобно
необосновано отдаване на значение на едни факти за сметка на други се
постановява присъда за подсъдимия, слизайки под най-ниския предел
според дискреционната власт на тълкуване, предвидена в чл. 55 от НК,
което в контекста на отделния случай може да се окаже несправедливо.
Възможно е тълкувайки и оценявайки смекчаващите вината
обстоятелства, съдията изобщо да не вземе под внимание, да не
разтълкува или да тълкува несъразмерно отегчаващите вината
обстоятелства. Например, възможно е в наказателното право
отегчаващи вината обстоятелства да бъдат особената жестокост, с която
е нанесена телесната повреда, особено тежкият характер на телесните
увреждания, причинили значително по-големи болки и страдания от
обикновените в подобни случаи, престъплението да е извършено
нарушавайки грубо установените нравствени устои в обществото, както
и пред малолетно лице, близък сродник на пострадалото лице и др.
Във всички случаи на неправилно тълкуване се разкъсва връзката
истина – обоснованост – справедливост, което води до неефективни
резултати вследствие от правораздаването. Става въпрос за определяне
на справедливостта, както пише Тенчо Колев, преди да предложи път
към избягване на този порок. За да се постигне справедливост е
32
необходимо тълкуването на фактите и третирането на хората да бъде
еднакво от определена изходна гледна точка. „Тъкмо тази изходна точка
стои в преддверието на юридическата справедливост, която е в
сърцевината на правораздаването, а още преди него – на
законодателството.“19
Пътят към справедливото творчество в правото, и в
законодателството, и в правораздаването, преминава през правилното
тълкуване и оценяване на истинните обстоятелства, които трябва да
бъдат обосновани точно и ясно в съответния юридически акт.
4. Обоснованост на правното тълкуване
Правното тълкуване представлява познавателно-мисловна
дейност, която намира обективен израз в юридическите актове. За да
бъде разбрано от неговите адресати, предопределени от субекта, който
го осъществява и обекта на тълкуването, то трябва да бъде обосновано
ясно и подробно. Правното тълкуване се обосновава чрез логически и
юридически аргументи, изразяващи юридическото мислене20. Поради
това е изключително важно, когато тълкува, юристът да описва
подробно своята познавателно-мисловна дейност. Фактите и
взаимообусловеността между тях, причинно-следствената връзка между
събитията, тяхното осмисляне съобразно смисъла на съответните
правни хипотези, както и умозаключенията, водещи към конкретните
правни последици – всичко това трябва да бъде подробно обосновано в
словесното или писмено изразено тълкуване. Пътят на юридическото
мислене от малката към голямата предпоставка на юридическия
силогизъм, както и обратното – към извеждането на заключението за
съответните правни последици, трябва да бъде подробно и ясно изразен.
Обосноваването на правното тълкуване и неговите резултати не
бива да бъде пренебрегвано от онзи, който го осъществява. Защото не
по-маловажно от правилното тълкуване и решаване на случая е
неговото разясняване пред адресатите на правните последици и
обществеността. Да вземем за пример тълкуването, осъществено от
съдията, което е изразено в мотивите към съдебния акт. Ако то не бъде
подробно и ясно обосновано, включително и връзките между отделните
факти и правните предписания, съдийският акт може да остане
19 Колев, Т. Пак там, с. 117
20 Вж. Колев, Т. Аргументиране в правораздаването (кн. 4 от Теория на
правораздавателната дейност), С., 2012, с. 131
33
неразбран и възприет като неправилен и несправедлив, дори и да не е
такъв. Неразбирането на правното тълкуване може да бъде причина за
неговото обжалване, колкото и справедливо и полезно да е
производното от него съдийско решение. Обратното – при ясно и
подробно описан тълкувателен процес съдът в голяма степен улеснява в
разбирането на правната логика и решението както страните по спора,
така и евентуалното преразглеждане на случая от по-горна инстанция.
Съдията трябва така да обоснове своето тълкуване, че да накара
страните по спора да последват неговата мисловна дейност и заедно да
достигнат до съответното юридическо заключение. Същото се отнася и
за останалите участници в юридическия дискурс: законодателят в
мотивите към законопроектите трябва да обоснове своето тълкуване,
което да улесни прилагащите занапред закона; спорещите страни чрез
своите адвокати е необходимо така да изразят своето тълкуване на
фактите и правото, че да убедят в изводите от него съда и противната
страна в спора.
Обосноваването на тълкуването и неговия резултат се
осъществява чрез логически способи за изразяване на мисълта, които са
известни за теорията и практиката още като аргументи. Аргументите са
изразни средства, насочени към обществеността с цел убеждаване в
разума и ползата от изразеното становище. Освен убеждаване в ползата
на съответното становище, аргументите имат за предназначение също
да оборят противоположните аргументи и съмненията към застъпеното
становище. В юридическата теория и практика са познати аргументи,
които са доказали своята ефективност при обосноваване на
юридическото мислене и защитаваните становища. Сред най-често
използваните са аргументите: за по-силното основание, за
противоположното основание, за абсурда, за равенството между два
случая и др. Всички те улесняват юриста при обосноваването на
защитаваното от него становище, като представят пряк, но доказано
ефективен път за аргументация.
Най-разумната аргументация на съдебното решение, според
Колев21 и Перелман22, е тази, която е единствено приемливата за
страните по спора и за обществото като цяло. Обективно погледнато
следва да се доуточни, че аргументацията следва да бъде не
„единствено“, а най-приемливата за нейните адресати. Също така следва
да се отбележи, че това становище е валидно не само за аргументацията
21 Вж. Колев, Т. Пак там, с. 9
22 Вж. Pe elman, Ch. Logique ju idique: nou elle he o ique, 2eme edi ion, Dalloz, 1999, p.
140
34
на съдебните решения, а и за останалите юридически актове, чието
тълкуване се обосновава чрез аргументи.
За да бъде обосновано чрез аргументи по най-приемливия начин,
тълкуването трябва да бъде съобразено с моралната справедливост,
здравия смисъл и общия интерес. По този начин производният от него
юридически акт може да се приобщи към правния ред естествено и
безпроблемно. Поради тази причина тълкуващият юрист, освен
специфичните аргументативни юридически приоми, използва аргументи
също от закона, правните принципи и съдебната практика.
Обоснованото по този начин правно тълкуване съответства на духа на
действащия правов ред, който на свой ред се предполага, че трябва да
съответства на обществените потребности от качествено правно
регулиране.
Убедителността на аргументацията обосновава начините и
насоката на разсъжденията. Поради тази причина тълкуването трябва да
бъде обективно обосновано, за да бъде разбрано както то, така и
резултатът от неговото осъществяване, изразен в юридически акт или
становище, отправено към правораздаващ орган.
§ 2. Правно тълкуване, осъществявано от европейски
юрисдикционни институции
1. Съдът на Европейския съюз
Както всяко официално обединение между народите и техните
държави, така и Европейският съюз се нуждае от правов ред и
институции, които да прилагат правилата за взаимодействие между
държавите, техните граждани, национални и общностни институции.
Поради тази необходимост още при учредяването на Европейската
общност за въглища и стомана през 1952г., представляваща
първоизточник на ЕС, се създава и съответният правораздавателен
орган. Чрез създаването на Съда на европейския съюз (СЕС) се
институционализира юрисдикцията на наднационален орган, който да
преодолее различното тълкуване и прилагане на правото на ЕС от
отделните държави-членки. СЕС обезпечава спазването и прилагането
без противоречия на правото на ЕС както от европейските институции,
така и от националните съдилища и други институции. В изпълнение на
това свое предназначение Съдът осъществява следните дейности:
35
На първо място СЕС тълкува и прилага правото в случаите на
производства за установяване на правонарушения от страна на
националните правителства спрямо правото на ЕС. Подобни
производства се започват от Европейската комисия или от друга
държава-членка, като при установено правонарушение Съдът
разпорежда неговото незабавно отстраняване. Ако правителството или
институциите на нарушилата държава-членка не отстранят
нарушението, започва наказателна процедура, която може да доведе до
налагане на глоба от Съда.
На следващо място СЕС тълкува правото на ЕС, когато
националните съдилища на държавите-членки се затрудняват при
неговото тълкуване и прилагане. Регламентите и директивите, които
имат приоритет над националното право и са задължителни за
националното правораздаване при случаи, обхващащи техните
хипотези, могат да бъдат неясни или да предизвикват съмнения. В
такива случаи националните съдилища могат да отправят
преюдициално запитване към СЕС, който да разтълкува правото на ЕС и
да се произнесе с преюдициално заключение. По този начин се улеснява
тълкуването и прилагането на общностното право. Подобно
преюдициално запитване към СЕС може да бъде отправено от
националните съдилища и при съмнения за несъответствие на
националното законодателство с правото на общността. В случай, че
при сравнителното тълкуване СЕС установи несъответствие и то бъде
обосновано и обективирано в преюдициално заключение, националният
съд е длъжен да се съобразява с правото на ЕС, а националният
законодателен орган да отстрани несъответствието чрез законодателни
промени, уеднаквяващи на националното и общностното право.
СЕС също притежава правомощието да отменя правни актове
като регламенти, директиви, решения и препоръки на ЕС, когато те
нарушават договорите на ЕС, основните принципни положения и права
в Съюза. Искане, жалба за отмяна на акт на ЕС може да бъде отправено
към СЕС от Съвета на ЕС, Европейската комисия (при особени
обстоятелства и ЕП) или правителство на държава-членка на Съюза.
На следващо място СЕС може да бъде сезиран, за да задължи
органите на ЕС – ЕК, ЕП и СЕ да извършат определени действия от
тяхната компетентност. Сезирането по този повод на Съда може да бъде
осъществено от държавите-членки или от частни физически или
юридически лица, които имат интерес от осъществяването на тези
действия по компетентност на европейските институции. Европейските
институции могат да бъдат наказани чрез санкции също от СЕС за
36
действия или бездействия, чрез които са нанесли вреди върху
физическите и/или юридическите лица от страните-членки на Съюза. За
тази цел, при наличие на вреди, нанесени от институциите, СЕС може
да бъде сезиран по същия начин от претендиращото нарушение на
неговите права и интереси физическо или юридическо лице.
При осъществяване на своите правомощия, изброени по-горе,
СЕС тълкува, прилага и съблюдава за спазването на правото на ЕС. При
осъществяване на своите правомощия СЕС следи и налага
преимуществото на правото на ЕС над правото на държавите-членки.
„Принципът на примата важи за всички разпоредби на първичното и
производното право. Той се прилага срещу всяка норма от вътрешното
право“23.
Открит остава въпросът – какво се случва, когато правото на ЕС
(първично или производно) противоречи на разпоредба от
конституцията на държава-членка на Съюза? Този въпрос е свързан с
държавния суверенитет, институционализиран във върховния и основен
закон на повечето държави. След като в българската конституция е
записано, че тя изразява волята на българския народ (вж. въведението от
КРБ) и представлява върховен закон, на който никой друг закон не може
да противоречи (чл. 5, ал. 1 КРБ), следователно това се отнася и за
юридическите актове на ЕС. Суверенитетът на националните държави
предполага върховенството на основния закон, съобразно което се
институционализира и международното право, в това число и правото
на ЕС. Възможно е да възникнат и противоречия, при които
юридическите актове на европейските институции да противоречат на
разпоредбите на отделни национални конституции. В подобна хипотеза
дори СЕС не би могъл да наложи примата на правото на ЕС над
националното право. Последното е израз на волята и независимостта на
отделния народ, отразени в националната конституция.
Възможно е да възникнат колизии, които да противопоставят
общностното и националното конституционно право, като по този
повод неслучайно през 2005 година чрез референдуми във Франция и
Холандия е отхвърлена възможността за създаването на Европейска
конституция.24 Поради противоречие между договорите на ЕС, някои
решения на СЕС и полската конституция през 2021г. полският
23 Колев, Т. Теория на првото, Цит.съч., с. 172
24 През 2004г. е подписан Договор, установяващ Конституция за Европа, който е
отхвърлен чрез проведени референдуми във Франция и Холандия. По този начин
Европейската конституция не се реализира и тя не влиза в сила.
37
конституционен трибунал постанови, че конституцията на стрната е над
правото на ЕС.
Подобни противоречия относно юрисдикционната сила и
върховенството на юридическите актове създават предпоставки за
противоречиво тълкуване и проблеми при създаването и прилагането на
правото. Това се отнася както за правото на ЕС, така и за националното
право. За да бъдат преодолени подобни противоречия и практически
затруднения от тълкуването и прилагането на правото, трябва да се
направи предложение de lege e enda за изрична уредба, при това на
международно ниво в рамките на Европейския съюз, за утвърждаване
върховенството на правото, производно от националните конституции
на държавите-членки. В противен случай, в условията на динамични и
трудни времена от гледна точка на политически и социални сътресения,
Общността рискува да навлезе в тежки междунационални или
междуинституционални противоречия, които да доведат до разпад на
ЕС. Нормативната сила на фактическото предполага правото да следва
потребностите на отделните народи от върховенство на собствените им
конституции. В противен случай, ако изкуственото налагане на
европейското право над националното конституционно право
продължи, въпреки волята на народите на Европа, това ще доведе първо
до делегитимация на СЕС, а след това и до разпад на Съюза.
Поради горните обстоятелства СЕС трябва да бъде натоварен с
още едно значимо предназначение – тълкуване на правото през
призмата на националните конституции на отделните страни-членки,
които имат преимущество пред останалите правни източници.
Конституция – право на ЕС – национално право – това е релацията,
която трябва да следва тълкувателната практика на СЕС.
2. Европейският съд по правата на човека
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) представлява
международна правораздавателна институция, функционираща към
Съвета на Европа спрямо всички държави, ратифицирали Европейската
конвенция за защита правата на човека25 и основните свободи
(ЕКЗПЧОС). Съдът е разположен в Страсбург и правораздава като
наднационална юрисдикция, защитаваща правата,
институционализирани в ЕКЗПЧОС. Конвенцията представлява
25 Относно значимостта и универсалния характер на правата на човека вж. Колев, Т.
Правото и правата като културен феномен, Цит. съч., 109-112
38
международен нормативен акт, основан на естествените права на
човека, които са в основата на хуманния и демократичен правов ред.
Поради тази причина повечето от европейските държави, в това число и
Република България, които се определят като демократични и правови,
институционализирали са в своите конституции естествените права на
човека като ценности, са ратифицирали и ЕКЗПЧОС. Всяка страна,
ратифицирала Конвенцията, признава авторитета на тълкуването на
ЕСПЧ като наднационална юрисдикция, действаща след като са
изчерпани възможностите за национална съдебна защита на
субективните права.
Съществуването и функционирането на международен съд по
правата на човека е изключително полезно поради запазването на
хуманната същност на правовия ред в отделните държави. ЕСПЧ
тълкува и прилага Конвенцията като наднационална гаранция за защита
на човешките права при демократични условия, поддържани от
правовия ред. Ратифициралите Конвенцията държави, както и техните
граждани, получават възможност за правораздаване от инстанцията на
международно признат съдебен орган в името на основополагащите
ценности за хуманизма и справедливостта в човешкото общество. От
друга страна международните отношения също са облагоприятствани от
съществуването на ЕСПЧ, поради обстоятелството, че той може да бъде
гарант за поддържането на естественоправни ценности, защитени чрез
правата и задълженията, установени в Конвенцията. Съществуването на
тези права в международен нормативен акт, както и правораздаването
от международен съд по правата на човека, е предпоставка за мирна
международна общност, просперираща въз основа на общочовешките
ценности. В този смисъл ЕСПЧ допълва предназначението на СЕС.
Двете международни правораздавателни институции се допълват по
същество и предназначение на дейността си, а не се конкурират. СЕС
тълкува и прилага европейското право, състоящо се от първичните и
вторични правни източници, докато ЕСПЧ тълкува и прилага
разпоредбите на ЕКЗПЧОС, като критерий за хуманност и
справедливост. Липсата на противоречие и наличието на
взаимообусловеност са производни от съдържанието на европейското
право и разпоредбите на Конвенцията – те са изградени въз основа на
еднакви ценности и съдържат взаимнодопълващи се права и
задължения. Поради тази причина не следва да възникват и
противоречия между тълкуването и решенията на двете международни
правораздавателни институции. Важно е да се отбележи, че, за да не
възникват противоречия между практиката на СЕС и ЕСПЧ, обектите на
тяхната тълкувателна дейност не трябва да си противоречат. Това
39
означава, че правото на ЕС (регламентите, директивите, препоръките и
решенията) трябва да бъде съгласувано с ЕКЗПЧОС.
Проблем в тълкуването и правораздавателната дейност на ЕСПЧ
може да възникне и в случаите на конфликтна международна
обстановка или геополитически сблъсъци между държавите,
ратифицирали Конвенцията. Например, конфликтът между Украйна,
подкрепяна от повечето от страните от западна Европа и САЩ от една
страна и Русия от друга страна, доведе до откъсване на териториална
част от Украйна, която се присъедини към Русия. По този повод дело №
20958/2014 на Украйна срещу Руската Федерация относно Крим пред
ЕСПЧ разгледа и осъди Русия за нарушаване правата на жителите на
полуострова. Въпреки решението на Съда, острото противопоставяне и
военният конфликт напълно обезличават тълкуването и решението на
Съда, което осъжда Руската Федерация за нарушени права на жителите
на полуострова. Процесуалното поведение на Руската Федерация, която
не положи особени усилия в своя защита по това дело, както и
незачитането на правните последици на решението от страна на
осъдената страна, отказваща да се съгласи и да понесе санкциите,
доказват, че действието на международното право може да бъде
ефективно при зачитане на общите ценности и базови истинни
положения от страните по спора. В горепосочения пример, отчитайки
необходимостта от абсолютна безпристрастност, трябва да отбележим,
че базовите истинни положения не се споделят от страните по спора –
държавите, субекти по спора. Поради тази причина легитимността на
ЕСПЧ и последиците на неговото решение са опорочени и не са в
състояние да разрешат възникналия спор.
Възникналият казус е съществен за функционалността и
легитимността на ЕСПЧ. Той поставя под изпитание функционирането
на един от значимите международни съдебни органи. Трябва да се
отбележи, че в случаите на международно противопоставяне или военни
конфликти международните организации винаги са поставяни под
изпитание, защото част от страните – субекти, членуващи в тях,
отказват да спазват юридическата сила на издадените от тях
юридически актове. Поради липса на консенсус относно
основополагащи истинни положения и/или несподелени общи ценности,
съществуването, тълкуването и прилагането на международното право
може да бъде отхвърлено и пренебрегнато. За да функционира
ефективно ЕСПЧ, както и другите международни институции, трябва да
се отразяват равнопоставено представителите на всички държави,
членуващи в тях като субекти на правото и да се спазват
общочовешките ценности, производни от естественото право.
40
§ 3. Аспекти на правното тълкуване
Правото е социално явление и като такова се отличава с
изключителното си многообразие, обусловено от особеностите на
обществения живот, обществените взаимодействия и различието в
мисленето на онези, които създават, прилагат или изпълняват
предписанията на правните разпоредби. За разлика от точните науки,
като математиката, физиката, химията и др., правото често предполага
по няколко различни отговора на казусите от житейската
действителност, които регулира или разрешава. Естественоправният
подход обяснява тази особеност с обстоятелството, че правното
явление, по силата на своята социална същност, е производно и
функционално насочено изцяло към обществото, осъществяването и
развитието на обществените взаимодействия и поддържането на
общественото равновесие. Самите обществени взаимодействия от своя
страна са в постоянно динамично състояние и развитие. Поради тази
причина се подкрепя становището, че правото не може да бъде
разглеждано като самостоятелно явление, извън неговата тясна
взаимообусловеност с обществените потребности, интереси и развитие.
Обществени предпоставки като култура, история, религия,
социално-икономическо, политическо развитие и др. неминуемо
предопределят появата на правото в обществото под формата на
съответен източник26. Именно различието в изброените обществени
предпоставки обуславя и различните правни системи, функциониращи
по различен начин в различните общества и държави.
Въпросът за източниците на правото от теоретичноправна гледна
точка има основополагащо значение относно обяснението на същността
и функционалната насоченост на правото. Неговото изясняване
подчертава още и неразривната връзка между фактическото и
нормативното. Предпоставките, които обуславят изграждането на един
или друг източник на правото (култура, история, обществено-
икономическо и политическо устройство) представляват част от
емпиричната действителност. От друга страна е нормативната
действителност, която се изразява в основните източници на правото,
като нормативните актове в континенталната правна система
(изключваме субсидиарните, като съдебната практика и юридическата
доктрина).
26 Повече за факторите, влияещи върху формирането на източниците на правото вж.
Ташев, Р. Новите източници на българското право, С., 1996
47
предложения de lege la a и de lege e enda. Тези предложения
представляват своеобразни заключителни оценки на доктриналната
тълкувателна дейност, които следва да заредят с концептуален смисъл
законотворческата дейност и самите правни разпоредби. За съжаление
през последните няколко десетилетия българският законодател не се
вслушва особено в предложенията и аргументите за подобряване
ефективността на позитивното право, отделни негови отрасли,
институти или правни разпоредби. Необходимо е по-тясно
взаимодействие между академичната общност и парламентарните
комисии по законодателство към Народното събрание, при което
експертите, разработващи законопроектите, да съобразяват научното
тълкуване и обоснованите въз основа на него предложения за
разрешаване на проблемите.
В своите лекции по обща теория на правото Н. М. Коркунов32
представя три условия, при които юридическите разпоредби и
конструкциите, в които те са формулирани, биха били ефективни.
Първото условие се изразява в това юридическото предписание да
обхваща всички варианти и особености на проявление на
институционализираните обществени взаимодействия. За да създаде
подобна широкообхватна юридическа конструкция, законодателят
трябва подробно да анализира съответните обществени взаимодействия
и условията, при които те се проявяват и развиват. Това може да стане
чрез регулаторно тълкуване въз основа на информацията, събрана чрез
оценката на въздействие. На следващо място юридическите разпоредби
трябва да бъдат съобразени с две изисквания, които са
взаимносвързани: формулираното правило за поведение не трябва да
представлява изключение, което да е противоположно на цялостната
правна система и правни принципи; и последиците, които се
предвиждат за разрешаване на всеки отделен случай, следва да бъдат
обосновани логично като извод, основан на справедливост и полезност.
И накрая, но не и по значение, според Коркунов юридическите
конструкции, чрез които се изразяват правилата за поведение, следва да
бъдат формулирани без излишни пояснения и многословия, максимално
разбираеми и водещи до естествени и логични изводи.
Законотворчеството представлява сложен и същевременно
изключително общественозначим процес. Тълкувателната дейност,
която се осъществява в неговите рамки е определяща за неговото
качество. Тя трябва да анализира обществените потребности, интереси и
очаквания, които да бъдат обвързани със съвременни решения,
32 Вж. Коркунов, Н.М. Лекции по общей теории, М., 2003, с. 241
48
отговарящи на интересите и потребностите на обществото; тя трябва да
бъде осъществявана от субекти с качествена ценностна ориентация; и не
на последно място тя трябва да отчита особеностите на нравствеността,
духовността, политиката и икономиката. Всички тези особености се
анализират и интерпретират в новосъздадените нормативни актове и
техните разпоредби, съгласувани с действащото позитивно право. Без
тези особености на тълкувателната дейност законотворчеството би било
неадекватно, а законите ще изгубят своята ефективност. Всички тези
особености се отчитат от правотворческото тълкуване в рамките на
определени правила, структурирани в правотворческа матрица.
§ 2. Матрица на правотворческото тълкуване
Въпросът за качеството на правното явление е актуален откакто
правото се превръща в основен инструмент за конструиране и
функциониране на държавните общности. От дълбока древност до наши
дни правото е основен обществен регулатор, чиято ефективност
обуславя организацията и развитието на обществените взаимодействия
в държавата. В стремежа си да регулират и моделират заобикалящата ги
действителност хората използват силата на правото, като обществен
регулатор за постигане на определени цели33.
Както всяко обективно съществуващо явление (продукт на
човешката дейност), така и правото, от гледна точка на неговата
качествена функционалност, е предопределено от механизма, по който
се създава неговата обективна форма. Поради тази причина начини за
разрешаване проблемите на обективното право следва да бъдат търсени
още в процеса на неговото конструиране – при тълкуването,
осъществявано в предпарламентарна фаза с цел създаване на
законопроект.
Безспорен факт е обстоятелството, че правотворчеството, както и
самото правно явление, е изключително сложна дейност, която не
подлежи на детайлно моделиране на мисловната дейност. Най-малкото,
защото думата „творчество“ предполага специфичен подход,
иновативност и разнообразие при прилагане на метода и способите за
правно регулиране. Това е необходимост, която е обусловена от
особеностите на предмета на правно регулиране – съответният род или
33 Куманова, Е. Същност на правния спор, доклад от сборник „Научни трудове на
Русенския университет“, 2009, том 48, с. 18 - 19
49
вид обществени взаимодействия (т. е. правни отношения и правни
връзки).
Не е възможно да се създаде абсолютно завършена матрица на
правотворческо тълкуване, която да се прилага безусловно към всяка
форма на правна регулация. Не е възможно да се избегне познавателно-
мисловната дейност, която разумът осъществява, когато тълкува
законопроекта, за да създаде закон. Не за такава матрица става въпрос в
настоящия труд. Такава матрица е невъзможна. Тя би свела до минимум
или напълно би изключила необходимостта от познавателно-мисловна
дейност и човешки фактор в правотворческата дейност.
Матрицата на правотворческото тълкуване има за
предназначение да създаде практически модел, схема, която да обозначи
основополагащите стъпки, по които законодателят да изработи закона.
Матрицата на правотворчеството представлява модел, който спомага
правното явление да бъде обективно структурирано съобразно
особеностите на житейската действителност и целите на правното
регулиране. Тази правотворческа схема, т. нар. матрица, следва да бъде
формулирана по начин, който да предполага гъвкави законодателни
решения, в зависимост от обективните потребности от
правнонормативна уредба и поставените от законодателя цели. Тя
следва не да ограничава, а напротив, да предполага активната мисловна
творческа дейност на законодателя, като го направлява, посочвайки
критериите (стъпките), които да следва в името на качеството и
ефективността на правното явление.
Структурната схема на правотворческото тълкуване, изграждаща
модела за правно регулиране, се състои от систематично свързани
елементи, които направляват законодателната дейност.
Първият елемент, който се явява и основен правотворчески
критерий, се определя чрез въпроса „Какво регулира правото?“.
Отговорът определя предмета на правното регулиране, а именно кои
форми на обществено взаимодействие следва да бъдат организирани
чрез правното явление. Познаването на обществените взаимодействия
(обществени отношения и връзки) е от изключително значение за
техния анализ и тълкуване. По този начин, познавайки в детайли
общественото взаимодействие, подлежащо на правна организация,
отчитайки особеностите на неговите компоненти – участващи субекти,
50
обект и фактическата дейност34, законодателят се ориентира в сферата
на правно регулиране, въздействие и предели на обхват. Открояват се
причините, довели до необходимост от правна регулация, особеностите
на средата и съставляващите я взаимодействия, както и поставените
цели и очакваните резултати от правното въздействие. Тълкуването
неслучайно се определя и като познавателна дейност – въз основа на нея
се осъществява мисловният процес.
Очертава се изводът, че след като предмет на уреждане от
правото са фактически съществуващите обществени отношения, то
резултатът от правотворческото тълкуване е обусловен в най-голяма
степен от съблюдаване характера на тези отношения35. Ето защо можем
да кажем, че съдържанието на предмета на правното регулиране в
значителна степен определя не само целта, но и съдържанието на
самото правно регулиране36. Следвайки алгоритъма на матрицата това
означава, че предметът на правно регулиране е предопределящ за
способите на правно регулиране, които от своя страна формират метода
на правно регулиране.
Следващият елемент от структурата на матрицата на
правотворческото тълкуване са способите за правно регулиране. Докато
предметът на правно регулиране се определя чрез въпроса „Какво
регулира правото?“, то способите на правното регулиране се определят
чрез въпроса „Как регулира правото?“. Способите за правно регулиране
представляват своеобразни лостове, чрез които се насочва поведението
на адресатите на закона към желаната от правото цел, формирана
съобразно субективните интереси и потребности, въз основа на
справедливостта и други ценностни критерии37.
Добре познати за теорията и практиката са следните способи за
регулиране на субективното поведение чрез правото: задължаващ
способ – възлага на адресатите на закона задължение за активно
поведение; разрешаващ или позволяващ способ – предоставя на
адресатите на закона право на избор за активно или пасивно поведение
според собствената им воля; забраняващ способ – забранява на
адресатите на закона да извършват определени действия; и поощряващ
34 Подробно за структурата на социалноправните взаимодействия (правните
отношения и правните връзки) вж. Колев, Т. Правни отношения и правни връзки, С.,
2000, с. 31 и сл.
35 Колев, Т. Пак там, С., 2000, с. 22
36 Лазарева, В. В. Общая теория права и государства, М., 2001, с. 79
37 Подробно за взаимообусловеността между право и ценности вж. Бойчев, Г.
Въведение в правото (Философия на правото), С., 2010
51
или стимулиращ способ – стимулира адресатите на закона да спазват
поведението, записано в неговите разпоредби. Способите за правното
регулиране се прилагат от законодателя през призмата на оценката на
особеностите на предмета на правното регулиране и въпросите, които
по-горе зададохме. Тяхното предопределяне е производно от предмета
на правното регулиране и по-специално от качествата на субектите на
регулираното от правото взаимодействие и от обекта по повод на който
си взаимодействат. Способите за правно регулиране са в основата на
формиране юридическото правило за поведение. Именно чрез тях се
формират правните позиции38, чрез които субектите си взаимодействат
от определени качества, за да разпределят или обменят съответните
блага. Казано по друг начин, тълкуването, изразено в творческия
елемент на човешкия разум в построяването на юридическия дискурс, е
най-ярко проявимо при използването и съчетаването на способите за
правно регулиране. Защото, докато качествата на субектите и
свойствата на благата са изначално обективно обусловени от естеството
на тяхната същност39, то организацията и разпределението на правните
позиции е плод и на творческия гений на законодателя. Последният,
предизвикан от правнонормативните потребности на житейската
действитеност, съобразявайки особеностите на субектите и обектите,
използва най-подходящите средства – способи за правно регулиране, за
да достигне до желаната цел.
Съчетанието на гореизброените основни способи за правно
регулиране формира и съответния метод на правно регулиране –
императивен или диспозитивен. Средствата за правно регулиране са
„строителният материал“, от който е изграден методът на правното
регулиране40. Използването на оправомощаващия, стимулиращия или
задължаващия способ като водещ елемент при построяването на една
юридическа конструкция предполага метода на равнопоственост
(диспозитивен) в правното регулиране. И обратното, когато ключова
роля за формиране позициите в юридическия дискурс изпълняват
забраняващия или задължаващия (без възможност за избягване на
задължението) способ за правно регулиране, методът е императивен
(субординационен).
Методът на правното регулиране е третият елемент от
структурното съдържание на матрицата. Той представлява съвкупност
от юридическите способи за правно регулиране, които в своето
38 Вж. Дачев, Л. Юридически дискурс, Русе, 2004, с. 203 и сл.
39 Вж. Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото, Цит. съч., с. 137 - 138
40 Лазарева, В. В. Цит. съч., с. 80
52
съчетание са най-подходящи за постигане на определена цел. Методът е
нещо познато, осмислено, практически изпитано като формула,
подсказваща духа на правното регулиране. Обусловен от предмета на
правно регулиране41, методът е израз на неговите особености.
Специфичните характеристики на субектите, адресати на правната
регулация и благата – обект на взаимодействие предполагат
използването на съответните средства, чрез които се формира методът
на правна регулация. Методът посочва философията на правното
тълкуване при създаването, а впоследствие и при прилагането на
правото. Императивният метод, характеризиращ се с йерархическа
зависимост между взаимодействащите си субекти, предвижда само един
вариант на поведение, който не търпи отклонение (това води до
правонарушение или липса на желани правни последици). Другият
метод е диспозитивен, характеризира се с равнопоставеност на
взаимодействащите си субекти, които могат да избират как да действат
в рамките на определени граници.
Предметът, средствата и методът на правно регулиране, в своята
последователност, са насочени към достигане на желана от
законодателя правотворческа цел. Целта е последният елемент от
структурата на матрицата на правното тълкуване. Тя е онази желана
справедлива, разумна и устойчива правна уредба на обществените
взаимодействия, според която се подбират средствата и метода на
правна регулация. Целта и предметът са определящите критерии, според
които се осъществява правното тълкуване чрез избор на подходящите
способи и съответния метод – императивен или диспозитивен.
Разгледаната структура на матрицата на правотворчесткото
тълкуване има за предназначение да очертае една последователност от
практически действия, които да систематизират и прецизират
законодателната дейност, както и качеството на нейните резултати.
Образно казано матрицата е формула на законодателната дейност,
аналогична на юридическия силогизъм за правоприлагане, чийто
алгоритъм спомага да бъдат анализирани формите на социални
взаимодействия като се разложат на структурни елементи. Анализът на
тези елементи е основа за по-нататъшната творческа дейност, която да
ги организира чрез подходящи средства и метод в целесъобразен
юридически дискурс.
41 Бойчев, Г. Курс по обща теория на правото, С., 2010, с. 201 - 202
53
§ 3. Обект на тълкуване при осъществяване на
законотворческата дейност
Прецизирането на обекта на тълкувателната дейност е
изключително важен въпрос както за законотворческата дейност, така и
за процеса на правоприлагане. Въпреки че тълкувателната дейност се
разглежда от юриспруденцията, въпросът за обекта на тази дейност,
дори и в рамките на правоприлагането, не е разгледан детайлно.
Много юристи са категорични, че обект на тълкуване в правото е
единствено съответният нормативен акт и съдържащите се в него
правни разпоредби. Тълкуването е насочено към разкриване на техния
смисъл и значение, което води до логичния извод, че съдържанието на
нормативните актове е и единственият обект на тълкуване в областта на
правоприлагането. Разглеждането по този едностранен начин обекта на
тълкуване обаче, може да доведе до функционални дефекти при
тълкувателните резултати.
Правото е обществено явление и като такова не може да бъде
разглеждано извън контекста на средата, в която съществува и
обществените взаимодействия, които регулира. Тази констатация важи с
пълна сила за тълкувателната дейност, която не може да се състои само
от мисловна дейност в областта на юридическото, без да се основава на
познавателно-мисловна дейност в областта на фактическото. Като
доказателство в подкрепа на това становище може да бъде посочено
различното смислово съдържание на относително определените правни
разпоредби, съдържащи т. нар. „гъвкави правни понятия“42, което се
променя във времето съобразно обществената среда и
функциониращата в нея нравствена нормативна система43.
Да бъдат тълкувани правните актове, без оглед на тяхното
взаимодействие с обществените условия и отношения, е сигурна
предпоставка за неефективност на техния тълкувателен резултат.
Нормативните актове, въпреки своя общ и абстрактен характер, също се
тълкуват съобразно особеностите на фактите от житейската
действителност, които провокират тяхното създаване или прилагане.
Неслучайно тълкувателната дейност се определя като познавателно-
мисловна. Мисловният процес е невъзможен без опората на познанието,
42 Вж. Петров, Вл. Относително определени правни норми, В: Право и език, сборник,
УИ на СУ „Св. Климент Охридски“, С., 2010, с. 139 и сл.
43 Пример за промяна на смисловото съдържание, което нравствената нормативна
система, а през нея и правото, влага в определени понятия и словосъчетания, може да
се посочи със словосъчетанието „добри нрави“.
54
особено когато става въпрос за законотворческа дейност. Не може да
бъде разработен ползотворен законопроект, без тълкувателната дейност
по неговото разработване да отчете особеностите на условията, при
които ще действа бъдещият закон и особеностите на обществените
взаимодействия, които ще регулира бъдещият закон. Поради тази
причина оценката на въздействие44, която се занимава с анализ на
обществените отношения, подлежащи на правна институционализация,
представлява задължителен етап от предпарламентарната законодателна
фаза.
Тълкувателната дейност в областта на законотворчеството
започва чрез познание и анализ на обществените взаимодействия,
средата, в която те се развиват, както и техните особености. По метода
на дедукцията се правят обобщения в резултат на анализа на множество
житейски хипотези, които предполагат съответните законодателни
решения. Обобщенията, резултат от проучванията в рамките на
оценката на въздействие, се обработват мисловно от тълкуващите
субекти и се обективират в съответния законопроект. На свой ред
законопроектът също подлежи на тълкувателна дейност, за да бъде
избран най-подходящият арсенал на юридическата техника с цел
постигане на желания от законодателя общественоправен ефект.
Например: оценката на въздействие следва да събере и анализира
информация за особеностите и промените в семейните отношения в
българското общество, за да може след това те да бъдат отразени в
съответния законопроект, който да предложи благоприятни за тях
правни последици. От посочения пример става ясно, че обект на
тълкуване при евентуално подобно законотворческо предизвикателство
следва да бъде не само самият законопроект, но и обществените
отношения, предполагащи неговото разработване.
Тълкувателната дейност е предпоставка за творчество, която се
основава на познание и мисъл, затова и се нарича познавателно-
мисловна дейност. Да изключим като обект на тълкуване материята,
подлежаща на правна институционализация, съсредоточавайки се преди
всичко към самия законопроект като обект, означава да изгубим
връзката между фактическото и юридическото. На ниво
законотворчество това е равнозначно на неефективно законодателство.
Ето защо следва да се подчертае, че обект на тълкуване при
осъществяване на законотворчество представляват обществените
отношения, подлежащи на правна институционализация, както и самият
44 Вж. Михайлов, Г. Регулаторна оценка (Качество на законодателството), С., 2018, 82-
87
55
законопроект. Осъществявайки тълкуване в тази сфера, използвайки
отделните начини за тълкуване, следва да се държи сметка за
взаимообусловеността между двата елемента (фактически и
юридически), представляващи неделим обект на тълкувателната
дейност.
§ 4. Начини за тълкуване при осъществяване на
законотворчеството
Обектът на тълкуване обуславя използването на подходящите
начини за тълкуване с оглед постигането на желания резултат от гледна
точка на правната функционалност.
Начините за тълкуване разкриват механизмите, според които се
осъществява тълкувателната дейност. Всеки един от тях показва как се
осъществява тълкуването, какви са неговите подходи, основни
специфики и цялостна същност. Според Васил Захариев начините за
тълкуване „образуват съдържанието на тълкувателния процес“45.
Самата тълкувателна дейност представлява свободен творчески
процес, следователно никой не може да задължи осъществяващите я
субекти да използват конкретни начини за тълкуване или да степенуват
съществуващите в определена последователност. Все пак
юриспруденцията и практиката са установили някои специфични за
юридическата херменевтика начини за тълкуване, които благодарение
на своята полезност, са придобили общоизвестност. Макар и познати на
юриспруденцията, начините за тълкуване се нуждаят от допълнително
изследване с цел подчертаване на тяхната значимост и усъвършенстване
на тяхната полезност.
Начините, които юриспруденцията познава, са анализирани
преди всичко от гледна точка на правоприлагането. Тълкувателната
дейност безспорно представлява condi ion sine qua non за
правоприлагането, но това не означава, че тази дейност не се
осъществява и в процеса на законотворчество. Винаги, когато става
въпрос за правото, като обществено явление, то се свързва с
тълкувателната дейност.
Независимо дали става въпрос за създаване на право в процеса на
законотворчество или прилагане – от компетентните държавни органи,
45 Захариев, В. Тълкуване на правото, С., 1959, с. 125
56
или доброволно изпълнение от гражданите, правното явление трябва да
се разглежда през призмата на тълкувателната дейност. Тази
необходимост обаче до настоящия момент не е взета предвид от
юридическата наука, която разглежда тълкувателната дейност предимно
през призмата на правоприлагането, без да се повдига въпрос за правно
тълкуване в процеса на законотворчество.
Законотворчеството представлява процес, в рамките на който се
създават официалните източници на правото. В неговите рамки, образно
казано, се ражда правото, обусловено от житейските факти, потребности
и интереси. Връзката между житейските факти, пораждащи обществени
потребности и интереси, които са удовлетворими чрез правно
регулиране и самото правно явление от друга страна, е осъществима
чрез познавателно-мисловната дейност, наречена тълкуване. Този извод
трудно може да бъде опроверган, след като самата законотворческа
дейност и нейните продукти винаги се свързват с човешкия разум46,
разума на законодателя, а оттук и a io legis.
Следователно човешкият разум и осъществяваната от него
тълкувателна дейност представляват нишката, която свързва
фактическото с нормативното и в процеса на законотворчество.
Тълкуването при осъществяване на този процес е също толкова
неизбежно, както и в процеса на правоприлагане. Тълкувателната
дейност е в основата на създаването и прилагането на правото. В
резултат на този извод съвсем естествено възникват въпросите: „Какъв е
обектът на тълкуване при осъществяване на законотворчеството?“ –
обществените взаимодействия, както обосновано бе посочено по-горе; и
„Какви са начините за неговото осъществяване?“
1. Езиков начин за тълкуване
Въпреки че тълкувателната дейност представлява свободен
творчески процес и като такъв не подлежи на институционална
регулация относно това как точно да бъде осъществена и кой начин да
бъде приложен първи, езиковият начин за тълкуване е разположен
винаги като фундамент във всяка форма на правна мисъл. Без значение
дали става въпрос за правоприлагане или законотворчество, първият и
безусловен начин за тълкуване, който се прилага, е езиковият. Въз
основа на него се осъществява връзката между правното явление
46 Вж. Колев, Т. Теория на правотворческата дейност (Ролята на нетипичния
законодател), С., 2006, с. 236 и сл.
63
разработваната материя, както и историята на съответния правен
институт или отрасъл на правото54.
Особеностите и влиянието на субсидиарните източници на
правото също са от значение при историческото тълкуване за целите на
законотворчеството. Излседва се влиянието на юридическата доктрина,
съдебната практика и нравствената нормативна система спрямо
правната уредба и формирането на основните източници на правото55.
Изхождайки от концепцията на естественоправния подход за
изучаване на правото, според който правното явление се създава и
развива според нуждите на обществото, историческото тълкуване
трябва да анализира тези нужди, както и причините за тяхната поява. За
тази цел се използва информацията, получена при оценката за
въздействие на обществените отношения; отразяват се обществените
обсъждания на законопроекта; отразява се сравнителноправният анализ
с предходни правни уредби на съответните обществени отношения или
с други подобни обществени отношения, които са правно уредени.
Всички тези стъпки от регулаторното оценяване на законопроектите в
предпарламентарната фаза на законодателството56 представляват
информационен фундамент за осъществяване на историческото
тълкуване при осъществяване на законотворчеството.
Историческият начин за тълкуване се отразява в мотивите за
изготвяне на законопроектите, които представляват задължителен
документ, съпътстващ законотворческата дейност според чл. 28, ал. 4 от
ЗНА. Спецификите на неговото осъществяване, както и постигнатите
резултати от този обобщаващ начин за тълкуване задължително се
отразяват в мотивационното съдържание.
Неизменно историческото тълкуване в законотворчеството
установява и отразява обстоятелството, че с времето и променливите
условия обществените отношения и нормативната уредба се променят.
Колкото и неподатливи на въздействие да са обществените отношения,
следва да се предвижда, че е възможно те да се развиват променливо,
което да доведе и до необходимост от промяна на тяхната правна
уредба. Затова и един от основните принципи на законотворчеството,
които съвременното динамично общество обуславя, е да държи сметка
за обществените и нормативни промени. Въз основа на изводите от
54 Вж. Захариев, В. Тълкуване на првото, Цит. съч., с. 147
55 Вж. Ташев, Р. Новите източници на българското прво, Цит. съч., с. 17 и сл.
56 Вж. Михайлов, Г. Регулаторна оценка на закона, Цит. съч., с. 82 и сл.
64
историята следва да се създадат юридически предписания за поведение,
които въпреки промените на времето и обстоятелствата, да се запазят
ефективно действащи възможно най-дълъг период от време. Тази
стабилност и предвидимост на правната уредба е възможна при добър
исторически анализ на горепосочените елементи от регулаторната
оценка, който да предположи функционално съдържанието и степента
на определеност на правната уредба.
§ 5. Тълкуване на обществените взаимодействия при
разработване на законопроектите
В юриспруденцията темата за тълкуването в правото е
съсредоточена предимно, ако не и изцяло, в областта на
правораздаването и доброволното правоизпълнение. Означава ли това,
че в областта на законотворческата дейност херменевтиката няма
място? Отговорът на този въпрос е предопределен от естественоправния
кръговрат между правото и социалната действителност. Вече беше
подчертано, че правото има за свое предназначение да регулира
ефективно и справедливо обществените взаимодействия. На свой ред
последните, в хода на своето динамично развитие и преобразуване,
подбуждат творчеството в самото право. Тази взаимообусловеност
автоматично дава положителен отговор на въпроса за наличието на
тълкувателна дейност в областта на законотворчеството. Защото, ако
има тълкуване при прилагането на правото, логично е същото да
съществува и при неговото създаване. И в двата случая се осъществява
творчески процес. Взаимообусловеността между нормативното битие на
правото и неговото социално битие предполага тълкуването да
съпътства неизменно както дейността по правоприлагане, така и тази
при правотворчество.
Подобно на процесуалното право, правотворческият процес се
осъществява също под формата на зaконоустановена процедура.
Спазването на нормативноустановения ред в КРБ, ЗНА, Указ 883/1974г.
и ПОДНС не изключва или забранява тълкувателна дейност, която да се
развива успоредно с правотворчеството. Въпреки това в юридическата
доктрина този аспект на тълкувателната дейност не се разглежда.
Поради тази причина ще бъде направен опит за неговото ясно
обособяване и развитие.
Създаването на нормативните разпоредби е плод на
познавателно-мисловна и творческа дейност, въз основа на която се
65
анализират и институционализират социалните взаимодействия под
формата на законопроекти.
Следователно въпросът за правното тълкуване обхваща не само
нормативните актове и техните правни разпоредби в процеса на тяхното
приложение, но и процеса на тяхното правотворчество и структуриране.
Тълкувателната дейност представлява свързващ елемент между
нормативното и фактическото, както при реализирането на правото,
така и при неговото създаване.
Докато при прилагането на правото обект на тълкувателната
дейност са разпоредбите на позитивното право и фактическите
обстоятелства, които следва да бъдат организирани според правните
последици, то при правотворчеството обект представляват
обществените отношения, подлежащи на правна уредба и
разработваният законопроект. Забелязва се, че и в двете правни сфери
нормативното си взаимодейства с фактическото. При реализирането на
правните разпоредби, независимо дали чрез компетентен държавен
орган или доброволно от техните адресати, те се интерпретират, за да
разрешат конкретен житейски казус. При създаването на
законопроектите фактическите социални взаимодействия и техните
потребности от нормативна регулация предопределят насоката на
самото законотворчество.
Осъществяването на тълкувателна дейност при
институционализирането на социалните взаимодействия предполага да
се осъществи познавателна и мисловна дейност. И докато в процеса на
правоприлагане доктрината отбелязва, че става въпрос за мисловна и
познавателна дейност, то при тълкуването с цел правотворчество
първостепенна е познавателната дейност, въз основа на която се
осъществява и мисловната дейност. Познаването на особеностите на
социалните взаимодействия е необходима основа за техния последващ
юридически анализ и структурирането им в законопроект. Поради тази
причина тълкувателната дейност се основава на познанието за
спецификите за съответните социални взаимодействия. Това познание,
състоящо се от обстойна информация за средата, в която се развиват
взаимодействията, особеностите на субектите, които си взаимодействат,
както и особеностите на обекта по повод, на който субектите си
взаимодействат, следва да бъде събрано под формата на обстоен
информационен анализ от специалисти, които са вещи в подлежаща на
регулация от правото материя. Въз основа на тази познавателна дейност
впоследствие се осъществява и мисловната дейност, чрез която
66
юристите, специалисти в областта на законотворчеството, разработват
законопроекта.
Някои представители на академичната общност, в неофициални
полемики по въпроса за тълкуването в областта на правотворчеството,
застъпват тезата, че тълкувателната дейност не обхваща познавателния
процес, а само мисловния. Като резултат от това свое заключение те
изключват от обекта на правотворческото тълкуване социалните
взаимодействия, подлежащи на правна институционализация и
признават за обект единствено самия законопроект – плод на
тълкувателната дейност. Накратко аргументът им е следният –
познавателната дейност е по своята същност само информационна,
макар и основополагаща, тя не се включва към мисловната дейност,
която някои определят като ядрото на тълкувателната дейност в
правото. Контрааргументът се изразява в това, че не можем да
разглеждаме мисловната дейност за правото изолирано от
познавателната дейност за особеностите на обществените отношения.
Дори самата познавателна дейност, чийто резултат представлява
подробната информация за същността на емпиричните факти, подлежи
на анализ и оценка от страна на юристите – правотворци преди те да
пристъпят към специфичното юридическо мислене. Мисловната
дейност е безпредметна без познавателната и освен това е пряко
зависима и предопределена от нея.
За неразривната взаимообусловеност между познавателната и
мисловната дейност като съставни части на тълкуването в
правотворчеството свидетелства също и обстоятелството, че те са
свързани с личната оценка на тълкуващия. Осъществяването на
тълкувателната дейност в процеса на правотворчество се отличава с
оценката, като аксиологичен елемент, свързващ познанието с мисълта.
В този смисъл тълкуването е въпрос на вътрешно субективно усещане,
въпрос на мироглед, на субективно отношение към обществения живот
и взаимодействията, които се развиват в него. „Затова при тълкуването
на определени групи явления, било природни или обществени,
включително и такива обществени явления, каквито са нормите на
правото, мирогледът, отношението на този, който тълкува, към общия,
философския въпрос, за тълкуването има важно, решаващо значение.“57
Следователно тълкувателната дейност в областта на
правотворчеството обхваща както познанието за обществените
взаимодействия, така и мисленето относно създаването на правните
57 Захариев, В. Цит. съч., с. 3
67
отношения под формата на законопроект. Свързващият елемент между
познанието и мисленето, които в своята взаимообусловеност формират
тълкуването, е оценката. Образно казано в областта на
правотворчеството оценката представлява мост, през който
фактическото преминава и се превръща в юридическо правило за
поведение. Нравствените качества на оценяващия, който всъщност
тълкува, неговата адекватна представа за естеството на житейските
проблеми, които позитивното право трябва да разреши, са не по-малко
значими от неговата ерудиция. Както магистратите, според Закона за
съдебната власт, следва да отговарят на критерии за нравственост и
ерудиция, така и юристите които разработват законопроектите и
народните представители, които ги гласуват, трябва да отговарят на
тези критерии, като условие за ползотворно законотворчество.
Спазването на това изискване, което е необходимо да бъде изрично
институционализирано, е предпоставка за адекватна интерпретация на
обществените взаимодействия и останалите социални норми, които се
институционализират в законопроектите, а впоследствие отново се
тълкуват и гласуват в пленарна зала на заседание на Народното
събрание.
Тълкуването на правото, както и самото право, не могат да бъдат
изолирани от взаимодействие с емпиричната действителност. Нещо
повече – самата емпирична действителност, поради неразривната си
взаимообусловеност с правото, също подлежи на тълкувателна дейност.
Да мислиш за правото изолирано от обществения живот, да приемеш, че
обект на тълкувателната дейност в правотворческия процес са
единствено законопроектите – това е равнозначно на отклонение от
социалната същност на правното явление, от неговата функционалност.
Без познание на същността и особеностите на социалните
взаимодействия никой не може да мисли за тяхното юридическо
организиране. Поради тази причина следва да бъде направен изводът, че
тълкувателната дейност е по своята същност познавателно-мисловна и
нейни обекти са както социалните взаимодействия в контекста на
обществения живот, така и разработваният за тяхното справедливо
уреждане законопроект.
За да се осъществи познавателната и мисловна дейност при
разработването на законопроектите, е необходимо количество и
качество информация относно материята от обществени
взаимодействия, подлежащи на правна институционализация. Това
условие е изпълнимо благодарение на оценката на въздействие, която
изпълнява фундаментална роля при осъществяване на тълкувателната
дейност в законотворческия процес.
68
1. Оценката на въздействие като фундамент на тълкуването
в законотворчеството
За да бъдат нормативно организирани от правото, обществените
взаимодействия трябва да бъдат предварително проучени и
интерпретирани. В областта на правотворческата дейност, която се
осъществява в предпарламентарната фаза на законодателството, тази
тълкувателна дейност се осъществява в рамките на оценката на
въздействие. Самата оценка на въздействие, чиято правна уредба се
намира в глава втора от Закона за нормативните актове, е предназначена
предимно за обосноваване необходимостта от функционирането на
закона и за предоставяне подробна информация относно материята,
подлежаща на правно регулиране.
Оценката на въздействие представлява първи етап от
регулаторната оценка58 като процес от предпарламентарната фаза на
законодателството, имащ за предназначение да повиши ефктивността на
правните предписания при изработката на законопроектите. За да бъде
интерпретирана и разработена материята, подлежаща на правно
регулиране, трябва да бъде събрана подробна информация, както за
обществените отношения (обект на правна институционализация) и
елементите от тяхната структура – субекти, съдържание и обекти, така и
за систематичното място в правната система, където ще се интегрира
новата правна уредба. Необходима е подробна информация относно
особеностите на субектите, участващи в
правноинституционализираните обществени отношения, особеностите
на правата и задълженията, които ще бъдат санкционирани или
предписани от правото, както и обектите, които ще бъдат засегнати при
реализирането на същите тези форми на социално взаимодействие. За да
се постигне подобно познавателно изследване на предмета, подлежащ
на правна институционализация, следва да бъдат използвани опитът и
познанията на специалисти, вещи в анализираната сфера на
обществения живот. Такива могат да бъдат: икономисти, медици,
преподаватели, архитекти и други, подбрани според опита и познанията
58 Регулаторната оценка на закона представлява научно разработена процедура, която
се състои от четири етапа – оценка на въздействие, мотиви към законопроектите,
обществено обсъждане на законопроектите и правна експертиза, имаща за
предназначение да повиши качеството на законодателството и съответно на
нормативните актове и приложението на техните разпоредби.
69
им в сферата на обществения живот, подлежаща на правна
институционализация.
Същевременно обаче е недопустима и самостоятелната
интерпретация и разработка на материята от обществени
взаимодействия, без да се осъществява тълкувателна дейност от юристи,
специализирани в областта на правотворчеството59. След като бъдат
посочени проблемите и предложени решения в сферата на правното
регулиране от експертите, цялата тази информация относно същността и
особеностите на социалните взаимодействия следва да бъде
херменевтично анализирана и от вещи в правотворчеството юристи.
Тяхното участие е наложително, за да се интерпретират проблемите на
действителността през призмата на юридическото мислене, което ще
доведе до тяхното юридическо разрешаване. Правното тълкуване на
житейски проблем, подлежащ на правна институционализация, е
задължително. Образно казано по този начин, чрез тълкуването,
фактическото се облича в одеждите на нормативното, естествено, с цел
да повлияе благоприятно отново фактически съществуващите
обществени взаимодействия. Законопроект, който е изработен
самостоятелно от експерти, без участието на юристи, ще срещне
множество трудности при практическото му приложение, тъй като няма
да е съобразен с правилата на юридическото мислене, юридическата
техника и фундаменталните принципи на правото.
По съвсем разбираеми причини недопустим е и
противоположният вариант на изготвяне на оценката на въздействие в
законопроектната дейност – само от юристи, без специалисти по
материята, подлежаща на правна институционализация. Обстойната
информираност по проблемите от лица – специалисти в съответната
сфера от обществения живот, съчетано с познаване на особеностите на
правните отношения и връзки от юристи (вещи в законодателния
процес), е предпоставка за правилното интерпретиране на
потребностите на социалната действителност от правнонормативна
регулация и/или охрана. Това е формулата за извършване на
ползотворно тълкуване и оценка на въздействие на подлежащите на
правна уредба социални форми на взаимодействие.
Като първи етап от регулаторната оценка на законотворчеството,
оценката на въздействие очертава особеностите на предмета на правно
регулиране. Това са „обществените отношения, които обективно, по
своята природа могат да се поддават на нормативно-организационно
59 Вж. Спасов, Б. Цит. съч., с. 14
70
въздействие и в дадени социално-политически условия, изискват такова
въздействие, осъществявано с помощта на юридически норми и всички
други юридически средства, образуващи механизма на правното
регулиране“60. Събраната в хода на оценката на въздействие и обстойно
интерпретирана информация за предмета на институционализация
позволява да се отчетат потребностите на социалната среда, както и
спецификите на съответната материя, в резултат на което могат да бъдат
подбрани най-подходящите средства за правно регулиране.
Въз основа на оценката на въздействие е възможно да се
осъществи историческо и сравнителноправно тълкуване, което да
установи предимствата и недостатъците на евентуална предходна
правна уредба на същите социални взаимодействия или такива с
идентични характеристики. Правнохерменевтичният анализ на сходните
обществени отношения е много показателен за взаимодействието между
юридическата нормативност и обществения живот. Последиците от това
взаимодействие трябва да бъдат адекватно интерпретирани и оценени и
в процеса на законотворчество. Не бива да се пренебрегва
обстоятелството, че това е вече действаща правна уредба и резултатите
от практиката по нейното прилагане са полезен ориентир при
подготовката на нови законопроекти.
Сравнителноправният метод при оценката на въздействие следва
да бъде разширен и посредством нормите на международното право в
съответната област, които се налагат в повечето случаи като
общоприети правила за поведение именно благодарение на своята
функционалност, преодолявайки институционалната недостатъчност на
международното право61. Обхватът и начините за систематизиране на
правноуредената материя в законодателството на чуждите държави е
ценен източник на идеи, които да спомогнат за функционалността на
правното регулиране. Познанието и обмислянето на чуждия опит в
областта на законотворчеството и правоприлагането трябва да бъде
важна част от тълкувателната дейност в процеса на създаване на
отделните законопроекти. Правното тълкуване също така е от
изключително важно значение за цялостното унифициране и
хармонизиране на нашето вътрешно право не само с нормите на
Конституцията, но и с цялостното законодателство на Европейската
общност. Въз основа на него се разработват и прилагат механизми за
60 Алексеев, С. С. Теория права, Харьков, с. 146
61 Вж. Бойчев, Г. Правният институционализъм (Методология на юриспруденцията), С.,
2009, 350 - 351
71
прякото прилагане на регламентите на Европейския съюз на
територията на Република България като страна членка.
Подробната, достоверна и ясна информираност относно
материята, подлежаща на правно регулиране, е в основата на
тълкувателната дейност, а също и на цялостния процес по регулаторно
оценяване на правото. Благодарение на нея се анализира и прогнозира
развитието на съответната сфера на обществения живот, вземат се
предвид и влиянието на различни социални и природни фактори.
Всичко това позволява да се направи оценка на въздействие на
правноинституционализираното явление в дългосрочна перспектива,
като се отчетат положителните, отрицателните ефекти, както и
съотношението между тях. Въз основа на тази подготвителна
тълкувателна дейност се създават предпоставки за ползотворно
взаимодействие между житейската действителност и юридическата
нормативност, което всъщност представлява своеобразен фундамент на
ефективната функционалност на правото.
Интерпретирайки и оценявайки въздействието и потребностите
на обществените отношения, оценката на въздействие придава правилна
насока на законотворческия процес. В същото време тя се превръща в
ориентир, който не само съпътства целия този процес, но и продължава
да функционира и при действието и прилагането на самите закони.
Тълкувателната дейност въз основа на изчерпателната
информация за разработваната материя с цел правна
институционализация, както и функциониращите, регулирани от
правото идентични обществени отношения, заедно с ефектите от
тяхното прилагане, са безусловно необходима основа, върху която
трябва да бъдат обосновани мотивите на законопроектите. Всъщност,
информацията от оценката за въздействие е фундаментът, върху който
се развиват мотивите на всеки законопроект. Без тази основа от
определено количество и качество данни относно разработваната
материя, съставянето на аргументирано становище, касаещо причините,
целите, същността на особеностите на правноинституционализираната
материя, както и очакваните резултати при нейното практическо
приложение, е невъзможно. Затова оценката на въздействие е основен
градивен елемент, върху който се развива тълкувателната дейност и
мотивационната аргументация на всеки проект за нормативен акт.
72
2. Тълкуване на обществените взаимодействия с цел
определяне техните родови и видови белези
След тълкувателната дейност, осъществена на етап оценка на
въздействие, следва да бъдат интерпретирани социалните
взаимодействия, подлежащи на правна институционализация, с цел
определяне на техните родови и видови белези. Тази необходимост е
породена от предназначението на основния източник на правото в едно
общество – нормативният акт в континенталноправните системи трябва
да урежда неопределен брой казуси и да ангажира неограничен брой
субекти, определени само според техните общи и абстрактно
формулирани родови и видови белези.
Белезите, които са характерни за отделния случай, за отделното
проявление на социално взаимодействие обикновено се отчитат и
отразяват само при издаване на индивидуален юридически акт (като
съдебно решение, договор и др.). Тези белези са непредвидими
предварително (освен ако не се проявяват периодично) защото техните
характерни черти и особености са уникални и непознати за житейския
опит и юридическата практика. Затова и чрез правнонормативните
актове не могат да се създават правила, които да уреждат отделни,
изключителни и непредвидими случаи от действителността.
Актовете на позитивното право се характеризират със своята
всеобхватност – както по отношение на субектите, адресати на правните
предписания, така и по отношение на социалните взаимодействия,
представляващи правнорегулирани случаи. Тази всеобхватност се
постига чрез общата и абстрактна формулировка на правните
предписания. За целта съществуващите социални взаимодействия се
интерпретират познавателно и цялостно, за да могат да бъдат
установени техните родови и видови белези. „По този начин създадени
източници на право, които съдържат правни норми, служат пак за
уреждане на отделни, единични и конкретни случаи, но дотолкова,
доколкото те са форма, конкретно проявление на определен род или вид
обществени отношения, отразени в правни норми.“ 62
За да се установят и институционализират в правото родовите и
видовите признаци на социалните взаимодействия, последните трябва
да бъдат обстойно изследвани и осмислени. В хода на осъществяване на
оценка на въздействие се отчитат количествените натрупвания на
определен род признаци, характерни за съответната форма на социално
62 Захариев, В. Тълкуване на правото, Цит. съч., с. 23
79
съзнанието, емоциите и душата на народа68. Чрез него се натрупва
информационен масив (знания) и се разглеждат способи за неговото
анализиране (модели на мислене). Ето защо просветното дело, както в
средното, така и във висшето образование е определящо за развитието
на личността, нейните познания в отделни социални сфери и мисленето
като цяло. В този смисъл, акцентирайки върху просветата, ние не се
отдалечаваме от тълкувателната дейност в областта на
правотворчеството. Напротив, ще се опитаме да докажем, че
представите и вярванията за заобикалящата среда и обществото, както и
начините на мислене на съвременния юрист са обусловени в голяма
степен от образованието, чрез което той се формира като личност и като
юрист.
От гледна точка на взаимообусловеността между просветата и
формирането на качествени професионалисти в областта на
юридическата професия следва да бъдат изтъкнати някои съществени
недостатъци на българското висше образование.
На първо място съвременното висше юридическо образование не се
осъществява според потребностите на съвременното общество, новите
технологии и динамично променящия се свят. Голяма част от
лекционните курсове преминават предимно чрез предоставяне на
определен обем от информация без да се акцентира върху дискусиите
относно нейната същност. Акцентира се върху количествен обем от
знания по съответната правна дисциплина, който е изложен в учебници
и лекционни материали, без да се подлага на обстоен анализ и критика.
Безспорно, както във всяка наука, така и в правото, съществува базова
информация от фундаментални понятия, принципи и конструкции, без
знанието на които човек не може да напредва, усъвършенствайки своите
професионални познания и способности. Тези фундаментални познания
са condi io sine qua non да се изучава правната наука. Проблемът се
изразява в това, че дори и тяхната наличност не би била от особена
полза, ако тези познания не се анализират обстойно и не се приложат
към казусите от житейската действителност. Тази дейност, основана на
познанието за правото, следва да се развие в мисловен процес.
Съвременното висше юридическо образование акцентира повече на
количественото натрупване на знания, вместо на развитие въз основа на
тези знания на качественото юридическо мислене. По този начин
обучаващите се юристи се ограничават или лишават от възможността да
осъществяват активна тълкувателна дейност още в лекционните курсове
и семинарните упражнения по време на своето следване. За
68 Вж. Тен, И. Новият режим, т. 2, 1894, с.75
80
преодоляване на този недостатък и развитието на качествено
юридическо мислене при обучаващите се юристи е необходимо
провеждането на повече дискусии в лекционните и семинарните
занятия, чрез които да се разяснят особеностите на основните правни
понятия и да се развие познавателно-мисловната дейност.
Получаването на правни знания и усвояване особеностите на
юридическото тълкуване е постижимо чрез приложението на
иновативни и нестандартни нови форми на обучение. Вместо познатото,
но амортизирано и ненужно при наличието на множество книжарници,
библиотеки и интернет, диктуване и преповтаряне на материала от
учебниците, много по-ползотворни се оказват дискусиите и свързването
на юридическото познание с полезно приложение при разрешаване на
примерни казуси. Анализирането, градивната критика и предложенията
за развитие на съществуващите правни теории са все процеси, които
чрез дискусионната форма на обучение способстват за развитие на
тълкувателните способности на младите юристи.
Друг проблем, който образованието трябва да разреши, за да
гарантира обучението и формирането на качествени юристи, е свързан с
прекомерния брой дипломирани юристи и тяхната професионална
реализация. Проблемът се поражда от неконтролируемото обучение на
множество юристи от около десет правни факултета в България.
Липсата на единни държавни изисквания при завършване на
магистратурата по специалност „Право“, както и липсата на държавен
контрол относно необходимия брой от дипломирани юристи, създават
предпоставки за възпроизвеждане на множество кадри със съмнителен
професионален потенциал. В резултат възможността за професионална
реализация е силно ограничена.
Дипломират се хиляди юристи годишно, като по-голямата част от
тях не намират реализация в сферата на правото. На практика няма
потребност от толкова кадри, или ако има, преобладаваща част от
кандидатите са с незадоволителни правни познания и способности за
юридическо мислене. Това са проблемни констатации, причините за
които следва да бъдат предмет на друго изследване и друг диалог. Като
налични факти обаче те подкопават авторитета на съвременния
български юрист, както и стойността на дипломите за висше
юридическо образование. Отклоняването на вниманието от
горепосочените проблеми и тяхното задълбочаване подкопава
доверието на обществото към юристите и тяхната способност да
тълкуват, създават и прилагат правото.
81
В резултат на изброените проблеми изпъква следната
констатация – колкото по-голям е броят на юристите, толкова по-голяма
част от тях са неспособните да мислят юридически и да тълкуват според
юридическите правила. Много са юристите, чиято единствена връзка с
правната наука и практика е дипломата – оттук обаче възниква и
инфлационната стойност на юридическите дипломи. Следователно
единствената истинска стойност, вечната и непоклатима константа,
определяща качеството на един юрист, си остава неговата способност да
тълкува правото. За тази цел съвременното българско висше
образование трябва да бъде реформирано в следните насоки:
акцентиране на познавателно-мисловната дейност при обучението на
студенти; развитие на качественото юридическо мислене, а не само
количественото; форми на обучение, провокиращи дискусии,
аналитично и критично мислене, чрез които да се стимулира
студентската активност; обвързване на учебния материал с множество
практически житейски примери, които да улеснят усвояването на
юридическите познания и да покажат тяхното практическо приложение;
въвеждане на единни държавни изпити, които да оценяват обективно и
безпристрастно завършващите своята магистратура69, като по този
начин могат да се ограничат възможностите за злоупотреби и
придобиване на юридическо образование от хора, които нямат
необходимите познания и мисловни способности; и т. н.
Въз основа на гореизложените проблеми в областта на висшето
юридическо образование и предложенията за тяхното разрешаване
следва да се изтъкне, че значението на образованието за развитието на
тълкувателни способности на юристите е огромно. Колкото повече
просветната дейност е ориентирана към познавателно-мисловни форми
на обучение, развиващи тълкувателните способности на юристите,
69 Това предложение е възможно да бъде осъществено, ако държавните изпити се
провеждат от независим орган (например под надзора на Министерството на
правосъдието), в който изпитващите са хабилитирани преподаватели, редуващи се на
ротационен принцип. Така организиран държавният изпит трябва да бъде анонимно
провеждан, т. е. изпитващите да не знаят имената и университета, който завършва
изпитваният студент към момента на неговото оценяване. По този начин ще се
гарантира непредубеденост и прозрачност, както към студентите, така и към
отделните висши училища в страната. Получените оценки от така проведените единни
държавни изпити могат да послужат като критерии за последващо субсидиране от
държавата към университетите и по този естествен начин да се извършва и тяхната
обективна оценка. Колкото по-високи са оценките на държавния изпит, получени от
студентите от съответния университет, толкова повече пари получава той от
държавата, както и повече отпуснати места за обучение на юристи (които чрез
семестриалните си такси допълнително го финансират).
82
толкова по-подготвени кадри, упражняващи юридическата професия,
ще обслужват обществото. Защото, ако приемем думите на проф. Живко
Сталев70, че нашето общество е болно, нашето право е болно от липсата
на ясна цел и справедливост, то трябва да търсим причините за това
заболяване още в юридическата образователна система. Тя влияе върху
съзнанието, мисленето и емоциите на бъдещите създаващи и прилагащи
правото юристи.
3. Правотворческо тълкуване според епохата на времето
Всяка епоха, всеки продължителен период от време се
характеризира със свои отличителни културни, идейни, традиционни, а
понякога и природни особености. Всички те се определят от съществени
събития или явления, които се случват през определен времеви период и
оставят своя отпечатък върху обществения живот. Времето
представлява фактор, който под влиянието на различни обстоятелства
неизменно променя заобикалящия ни свят. Няма материално или
нематериално благо, което времето да не е създало, променило или
разрушило.
Казано с други думи и пренесено върху плоскостта на правната
материя – времето е фактор, определящ общественоправните промени и
като такъв трябва да бъде оценяван в процеса на тълкуване при
правотворческата дейност. В този смисъл съотношението между
времето и правото ще бъде разгледано в две измерения: правото във
времето и времето в правото.
3.1 Правото във времето
Правното явление е продукт на човешкия разум, който се
характеризира със своята функционална насоченост – регулация на
обществените взаимодействия. Те обаче не представляват константна
величина. Дори напротив – поддатливи на социални, икономически,
културни, исторически, политически, природни и други фактори,
непрекъснато се променят, някои прекратяват своето съществуване или
се преобразуват в нови. Според своето предназначение, следвайки
потребностите и особеностите на обществения живот, правото
70 Вж. Филм за Сталев, Ж. h ps://bn .bg/bg/a/pa ia ha -na-p a o o , линкът е активен
към 07.09.2024г.
83
представлява непрекъснато променящо се явление. Това обстоятелство
е потвърдено и безспорно доказано от редица представители на
юриспруденцията, които пишат за съотношението между фактическото
и юридическото, както и за нормативната сила на фактически
съществуващото71.
Следвайки теорията, че правото по необходимост се променя
съобразно общественонормативните потребности на времето и мястото,
трябва да бъде подчертано, че тази промяна се осъществява чрез
тълкувателния процес. В хода на правотворчеството тълкуването
изпълнява ролята на процес, който спомага за опознаване, анализиране
и оценяване на особеностите на съответната епоха.
Традициите, обичаите, културата, нравствеността, религията и
народопсихологията през съответната историческа епоха обуславят
правотворческата дейност. Пътят за тяхното институционализиране в
нормативните актове преминава през тълкувателната дейност. Това е
една от причините в различните общества да функционират и
доминират различни източници на правото. В исторически план
правнонормативната система и начинът, чрез който се създават
законите в древен Рим, оказват най-съществено влияние върху
европейските народи, които обособяват свои държави върху
териториите на бившата Римска империя. Като наследство от епохата на
римската държава, основен източник на правото, осмислен от народите
на континентална Европа, се явява нормативният акт. В арабския свят
културата и начинът на живот са повлияни най-силно от ислямската
религия. Като ядро на обществената организация религията в тези
общества оказва силно влияние и върху тяхното мислене, което
закономерно в процеса на тълкуване при правотворчество спомага за
формиране на т. нар. религиозна правна система. Съвсем друг е начинът
на организация на обществените отношения в англо-саксонския свят,
където обичаите оказват най-съществено влияние върху обществото.
Това обстоятелство, силно повлияло мисленето на хората и юристите в
англо-саксонския свят, спомага чрез процеса на тълкуване
правотворческата система да определи съдебния прецедент за основен
източник на право.
Изложените особености в народопсихологията на отделните
общества са обусловени от културни, традиционни и психологични
различия, характерни за значими епохи от тяхното историческо
развитие. Поради което тълкувателната дейност, осъществявана в
71 Вж. Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото, Цит. съч., с. 153 и сл.
84
процеса на правотворчество, акцентира върху различни критерии,
предопределящи основния източник на право, съответно и философията
на функциониране на правната система.
Формирането на отделните правни източници е резултат от
акцентиране на тълкуването в процеса на правотворчество върху
значими обществени фактори. Когато този процес се развие като
последователна и константна правотворческа практика през значими
исторически епохи, то той оставя своя траен отпечатък върху
цялостната правна система.
Разгледаните примери за формиране на общественоправната
система в зависимост от акцентирането и начина на тълкуване на
различни социални фактори доказват, че правото се влияе от
особеностите на житейската действителност, носеща белезите на
съответната историческа епоха. В продължение на тази мисъл следва да
се подчертае, че в зависимост от акцентите на тълкувателната дейност
се определят и начините за нейното осъществяване. Например, ако
акцент в тълкуването са обичаите в едно общество, то начинът за
тълкуване, който най-често ще се използва в процеса на
правотворчество, ще бъде исторически. Ако акцентът на тълкувателната
дейност е динамично променящата се социална действителност, то най-
интензивно използваният начин за тълкуване ще бъде функционалният.
Това обстоятелство показва, че правотворчеството чрез
тълкувателната дейност конструира и регулира обществените
взаимодействия, но същевременно се подбужда и ръководи от
потребностите и особеностите на тези взаимодействия и обществената
среда, в която те се развиват. Особеностите на емпиричната
действителност са подбуждащ фактор за тълкуване и правотворческа
регулация, като същевременно представляват обект на правното
въздействие. Тази безусловна взаимообусловеност между фактическото
и юридическото представлява безспорно доказателство, че
правотворческото тълкуване се влияе от особеностите и потребностите
на епохата, през която се осъществява.
Правото е подчинено на епохата на времето и това обстоятелство
е ярко забележимо при институционализирането на нови норми и
закони, отразяващи значимите фактически обществени отношения. По-
бързото интелектуално съзряване на подрастващите младежи, съчетано
с развитието на новите технологии и по-лесното управление на
автомобилите представляват епохална тенденция на развитие, която
може да бъде основание в бъдеще време да се намали възрастта за
85
придобиване на шофьорска правоспособност. Значимостта на
електронната среда за човешкия живот и общественото развитие със
сигурност ще бъде предпоставка за институционализацията на нови
юридически факти и социалноправни взаимодействия, проявими
именно в тази виртуална среда. Това са примери за това как
нормативното битие на правото чрез тълкуването се обуславя от епохата
на времето, за да бъде полезно и ефективно.
3.2 Времето в правото
Двустранното взаимодействие между емпиричната
действителност и правото предполага тълкувателната дейност не само
да отчита особеностите на времето, в което се осъществява, но и да
регулира това време чрез правото. Аналогично на
взаимообусловеността между фактическото и нормативното, освен че
времето обуславя правото, самото време също бива
институционализирано чрез позитивното право и се свързва с
възникване, промяна или прекратяване на някои юридически факти и
правни последици.
Тълкуването в процеса на правотворчество образно казано улавя
времето и го разполага в най-подходящите рамки. За да може
институционализацията на времевите периоди да бъде функционално
осъществена, както бе отбелязано по-горе, тя трябва да бъде съобразена
с въздействието, което епохата оказва върху правото. Социални,
икономически, обичайни, религиозни и други фактори, характерни за
съответния исторически период, обуславят правотворческото тълкуване
за определяне на времевото разположение, регулирано от правото.
Юристите, по-специално тези, които създават общото право под
формата на закон, следва да организират обществените взаимодействия
разумно и справедливо разположени във времето. Това означава, че
времето се явява като своеобразен критерий за осъществяване на
правотворческата дейност. Обществените взаимодействия се превръщат
в правни, отчитайки, а когато е необходимо и обхващайки разумно
времевите периоди. Тълкувайки тези обществени отношения като обект
на правотворческата дейност, правотворецът следва да оцени кога и при
какви обстоятелства, разположени във времето, те трябва да се
трансформират в правни отношения. В случая оценката представлява
завършващ етап на тълкувателната дейност, чрез който се определя кога
и при какви обстоятелства възникват юридическите факти. Оценката,
86
като кулминация на познавателно-мисловния процес, също така е
определяща за разполагането на правните последици във времето –
възникване, продължителност и прекратяване на субективни права и
юридически задължения.
Времето се институционализира в правото като критерий за
проявление, продължителност и прекратяване на неговото действие. В
този смисъл чрез неговата оценка, която е резултат от тълкувателната
дейност, се определят юридическите факти и правните последици.
Когато тълкувателната дейност в правотворческия процес е качествена
и разумно оценяваща обществените потребности, тогава и
разполагането на времето в правото е функционално и
общественополезно. Така например, оценката на емпиричната
действителност диктува данъчното законодателство да изисква от
данъчнозадължените лица през определен времеви период да заплащат
своите данъци; навършването на пълнолетие (18 г.) да се определи като
юридически факт, пораждащ пълна дееспособност и
деликтоспособност; изтичането на определен времеви период да се
обвърже с погасяването или пораждането на субективни права или
юридически задължения в зависимост от налични обстоятелства
(погасителна или придобивна давност).
Направеният анализ, както и посочените примери доказват, че от
разумното регулиране и разположение на времето в правото зависи
ефективността на самото позитивно право. Следователно, от гледна
точка на правотворческата функционалност, определящ е въпросът за
оценката на времевите измерения в процеса на тълкуване.
4. Ценностни оценъчни явления, определящи тълкуването в
правотворческия процес
Във всяко общество съществуват ценности от субективен
характер, според които се оценяват обществените взаимодействия и
резултатите от тяхното осъществяване. Същите тези ценности се
използват като критерий за оценка при осъществяване на
тълкувателната дейност в правотворческия процес.
Тълкувателната дейност, чието предназначение е да гарантира
качеството на законодателството и бъдещата функционалност на
законите, се обуславя от субективни критерии. Тълкуването, като
психически процес, имащо за обект и изразяващо отношение към
обективни дадености (обществените отношения и връзки), се
87
осъществява с помощта на ценностни ориентири от субективен
характер. Такива са явленията спаведливост, нравственост, свобода,
принуда, правосъзнание, цел и интереси. Всички те нямат обективно
изражение, а се формират в съзнанието въз основа на социални и
генетично заложени личностни фактори. Разбира се, нюанси в
представата и вложеното смислово съдържание относно тези явления са
напълно нормални и очаквани, както при отделните личности, така и
при отделните групи и обществото като цяло. Законодателят обаче
следва да съблюдава преобладаващата представа в обществото относно
тези субективни ценностни явления. По този начин като субективен
критерий за оценка в резултат на тълкувателната дейност ще се
използват ценностите, които са общоприети в обществото. Това е
безусловна предпоставка за последващата оценка и субективно
отношение на обществото към действащите закони и техните
юридически предписания.
За влиянието на ценностите, представляващи субективни
критерии за тълкуване в процеса на правотворчество, пише Георги
Бойчев. Той споделя, че освен обществени отношения и връзки в
правната действителност се институционализират и един друг тип
явления. „Това са явления, които имат ценностен оценъчен характер.
Тези ценностни оценъчни явления се отразяват в правото не за да бъдат
регулирани, а за да участват самите те по специфичен начин в
осъществяваното от правото регулиране на обществените отношения и
в правната регламентация на други явления, които нямат оценъчен
характер.“72
През призмата на ценностните явления се изгражда всяка една
нормативна система в обществото. В това отношение правото по
никакъв начин не може да бъде изключение, защото ще бъде поставена
под въпрос неговата функционалност. Не е изключено минимално
несъответствие между предписанията на правото и някоя от останалите
действащи социални норми, но пълното им противопоставяне ще доведе
до нефункционалност на една от нормативните системи. Съвсем
логично е това да бъде тази, която не съответства на ценностните
критерии за оценка. Това е така, защото тези ценности са формирани в
социалното съзнание като нещо добро, желано и полезно, което трябва
да урежда отношенията между хората. Затова и всяка социална система,
в това число и правната, при формиране на своите предписания
съобразява и интегрира тези ценностни оценъчни явления в своите
правила за субективно поведение.
72 Бойчев, Г. Въведение в правото, Цит. съч., с. 5
88
Използването като оценъчни критерии на ценностните явления
справедливост, нравственост, свобода, правна принуда, правосъзнание и
др. в процеса на правотворческо тълкуване легитимира
законотворческата дейност и определя качеството на нейните резултати.
4.1 Справедливостта като общественозначима ценност за
правотворческото тълкуване
Справедливостта представлява основна обществена ценност и
правообразуващ фактор, определящ философията на правната
регулация. Поради своята значима социална роля и присъствие във
всички обществени нормативни системи, справедливостта е
едновременно средство и цел на правотворчеството. От една страна
справедливостта направлява законодателната дейност към достигането
на желан, разумен и благоприятен за адресатите на правните
предписания резултат. От друга страна тя обосновава подходящия
правен механизъм за постигане на подобен резултат. Независимо от
вида и характера на подлежащите на правно регулиране обществени
взаимодействия, справедливостта е необходимата ценност, използвана
като критерий при осъществяване на тълкувателната дейност за
формиране на юридическия дискурс.
Справедливостта е най-важният субективен фактор, определящ
насоката на тълкуването, не само защото е висша ценност и основна цел
при създаването и прилагането на правото, но и защото е критерий за
отражение в правото и на останалите ценностни явления73. От това дали
позитивното право е справедливо или не, зависи и начинът, по който са
отразени в него и останалите ценностни критерии. В тази насока Г.
Бойчев пише, че не е справедливо правото, което не е отразило нормите
на възприетата социална нравственост; не е справедливо правото, което
не поставя подходяща граница между свободата и правната принуда; не
е справедливо правото, което защитава и/или благоприятства частни и
корпоративни интереси за сметка на общообществени и т. н.74
От това, дали концепцията на законопроекта ще бъде оценена в
резултат от тълкуването през призмата на справедливостта, зависи
качеството на законодателната дейност и функционалността на
действащите закони. Несъобразяването на този критерий произвежда
73 За справедливостта като оценъчен критерий вж. Михайлова, М. Право, равенство,
справедливост, С., 1990, с. 133
74 Вж. Бойчев, Г. Въведение в правото, Цит. съч., с. 11-12
95
оцени следните особености: какво е благото, по повод на което
субектите ще придобият или ще им бъде ограничена свободата; от какви
потребности и интереси произлиза необходимостта да бъде
разпределена свободата; и колко точно да бъде обемът на свободата и
несвободата.
Свободата като ценностно явление се гради върху принцип,
който още Кант очертава така: Свободата на едно лице свършва там,
където започва свободата на другите. Правилно юристите, и
практиците, и теоритиците не се задоволяват с това философско
определение, а, изхождайки от него, търсят мярата на свободата. През
призмата на тълкуването това означава да се намери мярата на
свободата, като критерий за ефективно правно регулиране.
§ 7. Тълкуване на допълнителните, преходните и
заключителните разпоредби на закона
Структурното съдържание на правните нормативни актове се
състои от елементи, които описват тяхното съдържание и
предназначение. Структурното съдържание на нормативните актове е
различно поради разнообразието на обществените отношения – тяхната
същност, сложност и обхват. Колкото по-обемна и сложна е материята
от обществени отношения, която регулира съответният нормативен акт,
толкова по-обемно и разнообразно е неговото структурно съдържание.
Кодексите и основните закони неслучайно са нормативните актове с
най-подробно структурно съдържание. Други, по-малки нормативни
актове нямат толкова подробно съдържание от елементи. Така се
формират структурни елементи от нормативното съдържание на закона,
които са присъщи за всички нормативни актове и други –
субсидиарни.85 Сред основните елементи, присъщи за всички закони, са
наименованието, членовете, алинеите, параграфите допълнителните,
предходните и заключителните разпоредби. Последните –
допълнителните, преходните и заключителните разпоредби са присъщи
за повечето от съществуващите нормативни актове, разполагат се в края
на нормативния акт и се отбелязват с параграфи, които се номерират с
арабски цифри. Самите параграфи също могат да съдържат
подразделения, които се обозначават с алинеи и точки, подобни на
съдържащите се към разпоредбите, означени с членове.
85 Подробно за строежа и структурата на правните нормативни актове вж. Спасов, Б.
Съставяне на правни нормативни актове, Цит. съч., с. 49 и сл.
96
Допълнителните, преходните и заключителните разпоредби от
нормативните актове са особени части от нормативното съдържание,
които имат важно значение както за правотворчеството, така и за
правоприлагането. Поради тази причина тези структурни елементи
следва да бъдат поставени на вниманието на законодателя и
правоприложителя. Тълкуването на съдържанието на допълнителните,
преходните и заключителните разпоредби е взаимообусловено с
основното съдържание на нормативния акт и предопределя неговата
полезност при съставянето и прилагането на неговите разпоредби.
Допълнителните разпоредби могат да бъдат разположени както в
края на нормативния акт, така и в края на отделно негово
подразделение, например в края на обособена негова част. Най-важното
предназначение на този вид разпоредби с оглед тълкуването и
прилагането на самия нормативен акт се изразява в определяне точния
смисъл на понятия, думи или изрази от съдържанието на останалите
разпоредби на акта. Така например, в допълнителна разпоредба,
разположена в края на общата част на НК и озаглавена „Обяснение на
някои думи“, се съдържа определение на смисловото съдържание на
думи и изрази като: „длъжностно лице“, „тежко престъпление“,
„представител на обществеността“ и др. Чрез определяне точното
смислово съдържание на съответните думи и изрази от допълнителните
разпоредби законодателят прецизира смисъла, за да не позволи на
тълкуващите го субекти да разширят и стеснят обхвата или да изменят
изцяло смисъла на думата или израза. Поради това предназначение на
допълнителните разпоредби, те са изключително полезни за точното
тълкуване в областта на правоприлагането. Тълкуващите субекти са
длъжни да се съобразят с определеното смислово значение в
съответната допълнителна разпоредба и не могат да разширяват или
стесняват обхвата, както и да изменят смисъла на думите според своите
интереси и тълкувания. Поради тези съображения законодателят трябва
задължително да фиксира с определение смисъла на онези думи и
изрази, които предполагат относително, гъвкаво тълкуване.
Представяме си какво затруднение и противоречие в практиката на
пеналистите би предизвикала една празнота при точното определяне на
понятието „тежко престъпление“.
Преходните разпоредби – тяхното предназначение е да улесни
тълкуването и прилагането на правото при отмяната на отделни
разпоредби и замяната им с нови. Този преход от старата и отменена
нормативна уредба към новата не се случва бързо и автоматично, а
изисква време и плавно, безпроблемно разминаване при тълкуването на
правните разпоредби. Именно това се подсигурява чрез преходните
97
разпоредби на закона: 1) когато е необходимо (например, за да не се
получава празнина в правото), временно се продължава действието на
отменената правна уредба. Тълкуването и прилагането на правото
според преходните разпоредби се осъществява според отменената
нормативна уредба, до влизането в сила на новата; 2) въпроси за
правоприлагането предизвикват и юридически факти, правоотношения
или казуси, които са започнали по време на действието на стария,
отменен закон, но не са приключили до влизането в сила на новата
правна уредба – предизвикателство за преходните разпоредби е да
разпоредят дали тълкуването на тези започнали, но незавършили
казуси/съдебни процеси да продължат и завършат според разпоредбите
на старата или на новата правна уредба. Най-често в преходните
разпоредби се посочва, че възникналите правоотношения според
отменената правна уредба трябва да бъдат тълкувани и приключени
според нея, въпреки, че е отменена. Изключение правят случаите на
обратно действие на новата правна уредба, което се предписва в
заключителните разпоредби.
Заключителните разпоредби придават обратно действие във
времето на закона, когато това е необходимо. Когато законодателят
счете за полезно и необходимо правните последици на новата правна
уредба да обвържат казуси, възникнали преди нейното влизане в сила,
той посочва това изрично в заключителните разпоредби на закона. Тази
практика е валидна за гражданското право и то при положение, че
казусът, който е възникнал преди влизане в сила на новата правна
уредба, все още не е приключил.
Със заключителните разпоредби също така се отлага временно
действието на определен нормативен акт или негови отделни
разпоредби. Докато с преходните разпоредби се удължава временно
действието на отменения закон, със заключителните се отлага
действието на новоприетия. Именно второто обстоятелство се налага
при приемането на Конституцията от 1991г., която определя нова
организация на съдебната власт, но детайлизиращите я устройствени и
процесуални закони все още не са приети. §4, ал. 1 от Конституцията
отлага приложението на конституционните разпоредби, отнасящи се до
съдебната власт, за срок от три месеца, докато се приемат
детайлизиращите я закони.
Друго важно предназначение на заключителните разпоредби е
посочването на органа на изпълнителната власт, който е овластен да
прилага закона и да издава подзаконов нормативен акт, улесняващ
неговото прилагане.
98
В заключителните разпоредби също така се посочват и
отменените закони или отменените отделни законови разпоредби, както
и новите, които ги заместват.
Допълнителните, преходните и заключителните разпоредби са
неразделна част от нормативното съдържание на закона. Познаването на
тяхната същност и предназначение спомага за пълноценното тълкуване
и прилагане на законовите разпоредби.
§ 8. Правното наводнение като преграда за ползотворно
правно тълкуване
Законодателната дейност следва ритъма на обществения живот.
Колкото по-сложно става устройството на обществото, толкова по-
сложна като съдържание и по-обемна като количество нараства
правната нормативна уредба. Съвременният обществен модел се
промени изключително много през последните две десетилетия. Новите
технологии, развитието на изкуствения интелект, който позволява
много от човешките дейности да се заменят от машините,
глобализацията, която премахва национални, културни, религиозни и
други граници, мобилният начин на придвижване и общуване – това са
все фактори, които промениха живота ни до неузнаваемост в сравнение
с три десетилетия назад във времето. Мобилен, забързан,
високотехнологичен, а същевременно и усложнен поради психическото
натоварване в ежедневието за сметка на облекчените физически
натоварвания, съвременният свят създава множество предизвикателства
пред правнонормативната уредба и нейното тълкуване.
Безспорно на този обективен фон, описващ нови сфери на
обществено взаимодействие, пораждащ нови обществени потребности и
интереси, възниква необходимост и от появата на нови нормативни
правила за поведение, санкционирани от обективното право.
Законодателството се развива, появяват се нови и нови нормативни
актове. През първата половина на XX век замърсяването на околната
среда е немислимо извън тежката индустрия, докато днес всяко
домакинство, всеки човек е в състояние да замърси околната среда. През
последните три десетилетия виртуалната електронна среда обхваща все
повече сфери на човешка дейност и непрекъснато разширява своето
приложно поле. Новите технологии предполагат нови възможности,
нови взаимодействия, които по необходимост трябва да бъдат и правно
институционализирани. В резултат на тези особености се наблюдава
99
интензивен законодателен процес, който следва бурното обществено
развитие. Въпреки това обаче както сред широката общественост, така и
сред юридическите среди непрекъснато се говори за недостатъчна
правна нормативна уредба. Под натиска на потребностите на
гражданското общество86 юристите непрекъснато дерзаят, докато
обществеността апелира за създаването на нова правна нормативна
уредба.
В резултат от бурното обществено развитие и законодателната
дейност, следваща неговите потребности, днес сме изправени пред
огромна маса от институционализирана нормативна уредба. Стотици
закони, правилници, наредби, инструкции, които непрекъснато се
допълват с нови правни разпоредби и към действащото позитивно право
непрекъснато се създават нови нормативни актове. В този забързан
начин на живот, съчетан с настъпващи промени и нови нормативни
потребности и предизвикателства, възникват въпроси относно
последиците от настъпилото правно наводнение.
Как ще се отрази прекомерната правна уредба върху тълкуването
на правото? Как да определим границите на нормативното пространство
при съставянето на нормативните актове? Има ли работеща алтернатива
на правното наводнение, която да запази правната функционалност?
Това са съществени въпроси, на които правната теория трябва да
намери приложим отговор, за да се запази предназначението и ползата
от правото.
За да се разяснят тези въпроси, най-напред трябва да се определи
какво представлява излишната правна уредба. Според Борис Спасов
излишната правна уредба се проявява в две форми: 1) правно
регулиране над обществени отношения, които не бива да бъдат обект на
правна уредба и 2) претоварване, пренасищане на нормативните актове
с излишни правни разпоредби87. Съществува още една форма на
излишно законодателство, причиняваща правно наводнение, която се
изразява в 3) дублиране на правни нормативни актове или техни
разпоредби, уреждащи една и съща материя от обществени
взаимодействия. Изброените форми на проявление на правно
наводнение се появяват най-вече поради проблемите, които възникват в
обективната действителност и погрешното схващане, че те могат да
86 Повече относно същността на понятието „гражданско общество“ вж. Колев, Т.
Популизмът и демагогията срещу гражданското общество и правовата държава
(битката се ожесточава), С., 2021, с. 17 и сл.
87 Вж. Спасов, Б. Съставяне на правни нормативни актове, Цит. съч., с. 27
100
бъдат преодолени единствено по пътя на допълнително
законотворчество. Гражданското общество и представители на отделни
сфери от обществения живот, поради трудности и проблеми,
съпътстващи тяхната дейност, непрекъснато апелират към законодателя
не просто да поправи текущото законодателство, а да създаде нов
нормативен акт или да допълни съществуващата правна уредба. Тези
оплаквания за липса на достатъчна нормативна уредба невинаги са
основателни. В много от случаите, при които се констатират
обществени проблеми, представляващи предизвикателство за правото,
става въпрос за порочно негово тълкуване и прилагане, а не за липса на
правна уредба. Трябва да се прави разлика между недостатъчна правна
уредба и такава, която се тълкува и прилага погрешно. Колкото и
труден да е житейският казус, недостатъчната правна уредба не е пречка
за неговото разрешаване.
Правото предполага мисъл, основана на познание. В основата на
правотворчеството и правоприлагането е познавателно-мисловната
дейност, по-известна като тълкуване. Не може да очакваме всяка
обществена сфера, всяка дейност да бъде преднамерено уредена в
нормативен акт и юристите да търсят на всяка житейска хипотеза общ и
абстрактно формулиран аналог в хипотеза на правна норма, която да
предлага съответните последици. Ако подобен подход беше възможен,
ако правната уредба е повсеместно приложима, когато изчерпателно е
предвидила и уредила всички житейски хипотези, то посредник за
неговото създаване и прилагане би бил не човешкият разум, който
тълкува, а друг посредник между позитивното право и житейските
казуси.
1. Може ли тълкувателната дейност да отстъпи пред
изкуствения интелект?
Какво би било правото, ако вместо тълкуване, се използва
компютърно програмиране, което, благодарение на изчерпателната
правна уредба над всички особености на човешките взаимодействия,
разрешава автоматично (с помощта на изкуствен интелект) всеки спор и
предписва модел за поведение за всяка хипотеза. Тази утопия прозира
изпод все по-широкото приложение в съвременния живот на
изкуствения интелект и същевременно стремежа на законодателната
политика да институционализира колкото се може по-подробно и
повече сфери от обществения живот. На този фон трябва ясно да си
зададем въпроса: Какво ще се случи, ако правото се опита да обхване
101
всички възможни детайли на обществените отношения и подложи на
изчерпателна институционализиация всички сфери от обществения
живот? Възможно ли е това да се случи и как ще работи правната
система, правотворчеството и правоприлагането без наличието на
познавателно-мисловната дейност, осъществявана от човека?
Защо не? След като изкуственият интелект успя да замести
човешкия фактор в толкова много сфери, защо това да не се случи и с
тълкуването на правото?! Колкото и абсурден да изглежда поставеният
въпрос, той трябва да бъде париран от юриспруденцията още преди да
бъде открито обозначен.
Живеем в свят, който привидно улеснява нашето битие и
осланяйки се сляпо на ползите от изкуствения интелект и
механизирането на човешките дейности, забравяме къде е границата на
полезно приложение и началото на вредата от заличаването на функции,
отличаващи ни като хора и общество. Безспорно напредъкът на
технологиите и автоматизирането на множество дейности,
осъществявани от човека, е полезно. Особено там, където е възможно да
бъдат спестени човешките усилия и да се умножи ползата от
автоматизирания процес. В областта на правната сфера, например,
правно-информационните системи улесняват изключително много
работата на юриста. Огромен масив от съдебна практика, тълкувателни
решения и постановления на върховните съдилища са леснодостъпни в
интернет пространството. Същото се отнася и за съществуващата в
съвременното общество съвкупност от действащи правни нормативни
актове, които уреждат все по-подробно и все повече сфери от нашия
живот. Не е нужно съзнанието да се натоварва, за да запомня тяхното
съдържание, нито е необходимо да се полагат особени физически
усилия, за да се издирва съдебна практика, тълкувателни решения или
нормативна уредба. От гледна точка на достъпност и систематизация
правно-информационните системи са изключително полезен помощник
на юристите. В други случаи обаче заместването на човешката дейност
с изкуствен интелект, който да я възпроизвежда според зададен
механичен алгоритъм, може да се окаже не само неефективно, но и
вредно.
Да се замести или ограничи тълкуването на правото чрез
изкуствения интелект, който разрешава правни казуси въз основа на
детайлно уредена материя от обществени отношения, би било
неефективно и дори вредно за правната функционалност. Изкуственият
интелект не може да замести познавателно-мисловната дейност,
осъществявана от човека в процеса на разрешаване на правните казуси,
102
поради две основни причини. На първо място това не може да се случи,
поради обстоятелството, че общественият живот е непрекъснато
променящ се, поради което не могат да бъдат институционализирани
като юридически факти всички значими обществени взаимодействия и
събития. На следващо място автоматизирането на правоприлагането
чрез изключване на тълкувателната дейност е невъзможно и поради
изключителното разнообразие на обществения живот, което придава
особености на повечето от юридическите казуси. Не бива да се
пренебрегват и обществените условия, които поради различни социални
фактори също представляват променлива величина и предполагат
различна класификация на личните и обществените потребности и
интереси.
Колкото и недостатъци да крие човешкият фактор, като
единствено възможен субект на тълкувателната дейност, той е
неизменно необходим, за да се запази хуманната същност и
функционалност на правото. Тълкуването е condi io sine qua non да се
прилага, а както вече беше обосновано в настоящия труд и да се създава
правото. Поради тази причина субектите на правотворческата дейност
трябва да оставят място за тълкуване, което да вдъхне живот чрез
практическа полза от юридическите правила за поведение.
2. Определяне границите на нормативното пространство,
институционализирано от правото
След като се обоснова становището, че нормативните актове и
отделните правни разпоредби не могат, а и не трябва да се стремят да
обхванат всички сфери на обществения живот в техните най-дребни
детайли, трябва да се определят разумни граници. Необходимо е да се
определят предели, които да обуславят ползотворно тълкуване и
прилагане на правото. Това предполага правотворчество, което да не
ограничава тълкувателната дейност в опит да уреди всички житейски
хипотези с възможно най-подробно описаните правни последици.
Правото не бива да урежда всички обществени взаимодействия.
Неслучайно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗНА разпорежда, че законът
трябва да урежда първично и въз основа на Конституцията само
обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Само най-
значимите обществени отношения трябва да бъдат
институционализирани при това първично, което означава, че не бива да
се навлиза в излишни подробности, които да обременят и затруднят
103
тълкувателната дейност. Освен това самите обществени отношения
трябва да подлежат на правна институционализация. Има сфери от
обществения живот, които поради определени особености (интимен
характер, например) не подлежат на подробна правна уредба и
законодателят просто трябва да остави тяхното регулиране в ръцете на
други нормативни системи, поставяйки граници, очертаващи
правонарушенията. В подобни случаи тълкуващият субект неминуемо
включва като обект на своята познавателно-мисловна дейност и другите
нормативни системи наред с правото. По отношение на нравствеността
това обстоятелство дори изрично се подчертава от законодателя, като в
някои от разпоредбите на Закона за задълженията и договорите
нравствената нормативна система се посочва като критеий за тълкуване.
Това е доказателство за това, че правото не бива да поглъща всички
останали нормативни системи, то не може да ги изключи и замести
напълно. Поради тази причина правото трябва да си взаимодейства с
останалите нормативни системи и да оставя пространство за регулиране
от тяхна страна на някои обществени отношения, които са прекалено
лични, деликатни и поради тази причина неуловими, а и ненужни за
обект на правното регулиране. В тези случаи по пътя на тълкуването
особеностите на останалите нормативни системи могат да бъдат
отчетени в тълкувателния резултат.
Правната уредба трябва да обхване само обществените
взаимодействия, които са: първо значими и второ податливи на правно
регулиране. Не може да се институционализират всички обективирани в
житейската действителност форми на социално взаимодействие. Не
всички са значими за правото, то е основен и първостепенен нормативен
регулатор, но не и единствен и всеобхватен. Свободната човешка
същност предполага съществуването на връзки и отношения между
хората, които поради незначителност не попадат под обхвата на
правната институционализация. Това обикновено са тези форми на
социално взаимодействие, чийто обект са личните интереси и
потребности. Правото не може да задължи своите адресати: да се
грижат за здравето си по определен начин; да унифицират мисленето и
отношението си спрямо определени социални явления; да организират
почивката си по определен начин; да спортуват и т.н. Това не са
значими социални прояви от гледна точка на правното регулиране и
затова не бива да се институционализират. В такива незначителни
сфери на човешкия живот законодателят просто поставя граници с
правни разпоредби, които най-общо повеляват: Не вреди другиму,
защото ще последва юридическа санкция.
104
В други случаи, макар и съответният вид обществени отношения
да представляват значима форма на взаимодействие за участващите в
тях субекти, възможно е същите да не са изобщо податливи на правна
регулация. Поради своята фина същност или поради многообразието на
проявлението на социалното взаимодействие в житейската
действителност някои видове обществени отношения или връзки също
може да не подлежат на правна институционализация. Поради тези
съображения семейните отношения, например, не могат да бъдат
предмет на нормативна регулация от обективното право. Това е
възможно да се случи единствено относно уреждането на
имуществените отношения по силата на свободната воля на съпрузите,
изразена в брачен договор. Субективни права и юридически задължения
относно грижата, уважението, ласките и други подробности, касаещи
съпружеските отношения, не могат да бъдат нормативно уредени от
правото, нито чрез нормативен, нито чрез друг вид юридически акт,
какъвто е брачният договор. Това не е възможно поради прекалено
финия характер на семейните отношения, които при това се изразяват в
изключително разнообразни проявления. Семейните отношения
представляват значима, но същевременно особено сложна и
неподатлива на правна институционализация сфера от обществения
живот. В тази сфера правото поставя само граници на свободно
поведение, отвъд които всеки от съпрузите има право да поиска да се
прекрати брака поради вина на другия, който с действията си е
причинил дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Дали обаче
при наличието на определени обстоятелства засегнатият съпруг ще
поиска пред съда другият да бъде обявен за виновен за разстройството
на брака и той да бъде прекратен, зависи само от свободната воля на
ощетения съпруг. Също така, дали обстоятелствата, които се представят
за дълбоко и непоправимо разстройващи брака, ще бъдат оценени като
такива, зависи преди всичко от тълкуването на фактите, доказани в
конкретното бракоразводно дело. Примерът за прекратяването на брака
поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака е показателен за
уместното очертаване от законодателя на границите в рамките на които
законът трябва да регулира отношенията в една сфера, която е
разнообразна, специфична и сложна за правна институционализация.
Всъщност законодателят сам признава това обстоятелство, оставяйки
място за широко тълкуване от страна на юристите, които са изправени
пред казус, касаещ развод поради дълбоко разстройство на брак, което е
непоправимо.
Същността и особеностите на материята от обществени
отношения предопределят дали е възможно и, ако отговорът е
111
правомощия за обнародване на законите (чл. 98, т. 4 от КРБ) и за
налагане на вето (чл. 101, ал. 1 от КРБ). Тези две възможности
предполагат участието на президента в законодателната дейност да се
изрази в оценка относно формата и съдържанието92 на предоставения за
обнародване нормативен акт. Ролята на президента съвсем не е рутинна
и незначителна, както се определя от някои анализатори и критици към
„ограничените и предимно представителни“ правомощия, определени
от Конституцията. Дори напротив, анализирайки правото за
обнародване или налагане на вето, констатираме, че това правомощие
дава възможност за упражняване на дискреционна власт от страна на
президента. Тълкувайки съдържанието и оформлението на предложения
за промулгация закон, той може да се съгласи с него и да подкрепи
формулираната законодателна концепция. Красноречив израз на
подобно тълкуване представлява обнародването на закона или
възможното според чл. 98, т. 2 от КРБ обръщение към народа или
Народното събрание. С други думи президентските мотиви за
положителното отношение към предложения закон могат да бъдат
изложени официално чрез обръщение към обществеността или
премълчани и приравнени към мотивите за гласуване на самия закон, в
случай че няма друго волеизявление освен промулгацията в Държавен
вестник.
По-интересен е въпросът за тълкуването, неговото значение и
особености при налагане на конституционно установеното вето спрямо
закона и неговото връщане за преразглеждане към Народното събрание.
Когато държавният глава не е съгласен със съдържанието или
конструкцията на предложения за обнародване закон, той може да
отложи неговото обнародване, като върне закона на народните
представители за преразглеждане. Ветото задължително следва да бъде
мотивирано, което доказва, че то притежава тълкувателен характер. В
мотивите се излага аргументирано несъгласието на президента с
концепцията на закона или с част от него. В тях се съдържа тълкуването
на закона от гледна точка обществена полза и функционалност.
Логическият ред, в който са изложени и подредени мотивите към ветото
следва да спомогне за формирането на критично заключение относно
смисъла и действието на бъдещия закон.
Правомощието на държавния глава да налага вето е
институционализирано в конституциите на повечето съвременни
демократични правови държави. Освен в Република България, която се
управлява парламентарно, такива правомощия съществуват още и в
92 Вж. Пак там, с. 144
112
държави с президентски или полупрезидентски режими на държавно
управление. Ветото е израз на различно тълкуване и разбиране на
закона. То може да се основава на политически, икономически,
културни, нравствени или други аргументи, които да опровергават
формата или концепцията на предложения за институционализация
закон. В мотивационната част на президентското вето може да бъде
изложена критика относно мотивационната част към законопроекта,
нейната липса или непълнота. Не на последно място мотивите към
ветото могат да съдържат юридически аргументи, чрез които въз основа
на тълкувателната дейност да се критикува юридическото качество на
закона. Критика относно юридическата техника, юридическия език,
съблюдаване на юридическата сила и безпротиворечивото действие на
законите и правните разпоредби също е възможно да присъства в
съдържанието на президентското вето, като резултат от осъществената
тълкувателна дейност.
Възможността за налагане на вето под формата на забрана ( e o
от лат. означава забрана) датира още от времето на римската държава. В
Древен Рим всеки консул има право да блокира предложение за вземане
на решение от друг консул. Също така всяка трибуна в Сената има
право еднолично да отклони закон, който е приет от целия Сенат.
Практиката по налагане на забранително вето и
противопоставяне в политическата дейност и законотворчеството търпи
развитие с течение на времето. В някои общества и политически
режими ветото е рядко срещано явление (предимно при авторитарните
политически режими), докато в други, то е често срещано явление,
източник на множество ползотворни дискусии от законодателна и
обществена гледна точка.
Институтът на президентското вето намира проявление в два
основни вида – абсолютно и относително вето. Абсолютното вето се
изразява в пълната и всеобхватна забрана за влизане в сила на
съответното законодателно решение. В наши дни абсолютното вето не
съществува като конституционно установено правомощие при
демократичните светски общества и държави. За последно то се прилага
в Англия в началото на XVIII век. Все пак като съвременен пример за
абсолютно вето, макар и извънконституционно установено, може да
бъде посочено правото на всеки един от постоянните членове на Съвета
по сигурност при ООН, който има право да блокира решението на
Съвета. Развитието на демократичните общества и нарастването на
ролята на националните конституции и правата, закрепени в тях,
обуславят приложението на т. нар. относително (отлагателно) вето.
113
Отлагателното вето се подразделя на две разновидности – „слабо“ или
„силно“. Слабото отлагателно вето се характеризира с това, че
решенията, които се вземат в резултат на неговото налагане, се вземат с
обикновено мнозинство, каквото е необходимо при обикновеното
приемане на закона. Такова е ветото, предвидено в българската
конституция, подобно на ветото, предвидено в законодателството на
Италия и Франция. Докато при т. нар. силно отлагателно вето,
решенията се вземат с квалифицирано мнозинство (например 2/3) и/или
при усложнена процедура. Така например, в американската правна
система Камарата на представителите на САЩ (долната камара на
Конгреса на САЩ) заедно със Сената на САЩ могат да преодолеят
президентското вето, ако съберат мнозинство от 2/3.
Освен критика обаче президентското вето трябва да съдържа и
мотивирани предложения относно отмяната, изменението или
допълнението на закона, който е представен за обнародване. Това е
много показателно за участието на държавния глава в законодателната
дейност. По същество тези му правомощия приличат изключително
много на предложенията de lege e enda, които мотивират
законодателната инициатива. Чрез тях президентът осъществява
контрол за целесъобразност и ефективност на закона преди неговото
обнародване през призмата на обществения интерес.
Неслучайно ветото се нарича още отлагателно. То няма
задължителна юридическа сила, чрез която народните представители да
бъдат задължени да се съобразят с мотивите за отмяна или промяна на
предложения за обнародване закон. Българската законодателна
практика в годините на „Прехода“ представлява показателен пример
именно за подобно несъобразяване и отхвърляне на предложенията,
изложени чрез президентското вето. Това е особено често срещано
явление, когато управляващото мнозинство в парламента и президентът
са излъчени от различни политически сили. В такива случаи, сякаш
забравяйки, че са представители на институциите, за да служат на
народа си, заслепени от партийни и политически различия, се
наблюдават примери, в които народните представители не обсъждат и
не вземат под внимание мотивите за наложеното вето, както и примери,
при които държавният глава без особено състоятелни аргументи налага
вето, за да се противопостави на политиката, осъществявана от
народните представители, излъчени от различна партийна формация.
Подобно необосновано противопоставяне между институциите,
използвани за лични и партийни противодействия, е изключително
вредно за правилното им функциониране – в името на обществения
интерес. За да бъде преодоляна подобна деградивна
114
междуинституционална война, работещите в институциите хора трябва
да следват като най-висша ценност обществения интерес, вместо личния
или партийния. Изборът на еродирани хора, притежаващи необходимата
висока нравственост и ценностна система, е предпоставка за качеството
на тяхната работа в съответната институция (но това е друга тема).
Следвайки тази ценност и спазвайки функционалната насочено на
съответната институция, нейните представители са длъжни да тълкуват
закона. Оттук и президентът, когато при своето тълкуване преди
обнародване на закона стигне до заключение, че той противоречи на
духа на конституцията и обществения интерес, той трябва да наложи
мотивирано вето.
Силата на президентското вето е юридическа само относно
преразглеждането на закона от страна на народните представители, но
тя не е юридическа относно решението, което могат да вземат – да
съобразят или отхвърлят ветото. Следователно същинското влияние на
ветото се състои в неговата мотивационна част. Колкото по-ясно и
аргументирано държавният глава изрази своето тълкуване на закона,
толкова по-убедително ще бъде въздействието върху народните
представители. Те ще могат да вникнат в съдържанието на
президентското тълкуване, да го обмислят и едва тогава да преразгледат
закона и изразят повторно свое волеизявление съобразно мотивираното
вето.
В мотивационната част на президентското вето се съдържа
тълкуването на предложения за обнародване закон. Въпреки че то се
характеризира преди всичко със своя отлагателен и препоръчителен
характер, неговото влияние върху законодателната дейност и
осъществяващата го институция, е съществено. Участвайки във
финалната фаза на законодателния процес, държавният глава тълкува
закона през призмата на обществените потребности и интереси.
Позовавайки се на обществените интереси, а в много случаи и подкрепа,
влиянието на добре мотивираното вето може да бъде значително.
Според социолога Юрий Асланов, в случай на преодоляване на
президентското вето без широкообхватна дискусия и съобразяване с
мотивите, законодателната власт и управляващото мнозинство губят
много обществено доверие93.
93 Вж.
h ps://www.dne nik.bg/poli ika/2019/08/09/3948299_p eziden u _ ade _se_oche a a_
eko dyo _po_nalagane/ , линкът е наличен към 07.09.2024г.
115
Следователно мотивите към президентското вето следва да
изразят финално тълкуване при законодателната дейност, което се
осъществява съобразно обществените и националните интереси.
116
ГЛАВА ТРЕТА:
ПРАВНОТО ТЪЛКУВАНЕ В ПРОЦЕСА НА
ПРАВОПРИЛАГАНЕ
§ 1. Правотворчество чрез тълкуване в процеса на
правоприлагане
„Щом като знаем, че регулиращата функция на правото
(основната функция – бел. е м.) предпоставя ясна, безпротиворечива и
пълна система от правни норми и че такава система не може да бъде
постигната без тълкуване на нормативните актове (курсивът е. м.) ...
очевидно става, че тълкуването е неотделимо свързано с
правотворчеството. Чрез него се преодоляват несъвършенствата на
нормативните актове.“94 От друга страна емпиричната правна
действителност отдавна е доказала, че несъвършенствата на
нормативните актове се проявяват най-отчетливо именно в процеса на
правоприлагане. Особеностите на житейските хипотези показват дали
законодателната концепция е функционално приложима на практика
или реалността доказва, че законодателят не е бил достатъчно
предвидлив или прецизен при създаването на езиковия израз на закона.
Във всички случаи, независимо дали законът е ясен и функционален или
несправедлив, неясен или недостатъчно широкообхватен, неговото
приложение изисква най-напред разбиране на неговото смислово
съдържание, достижимо по пътя на тълкуването.
Вече беше защитена тезата, че винаги, когато позитивното право
се прилага за разрешаване на конкретен казус, се осъществява
тълкувателна дейност. Въпреки че тази мисловна дейност е производна
на законодателната концепция и духа на закона, тя неизменно
представлява и своеобразно творчество на право съобразно
особеностите на конкретния случай. Съществено влияние при
интерпретацията на закона, съотносим към условията, субектите и
начините за осъществяване на конкретните субективни деяния, оказват
вътрешното убеждение и ценностната система на правоприложителя.
Съдията тълкува закона съобразно целта на нормативния акт, основните
правни принципи, спецификите на казуса, осмислени и оценени през
94 Сталев, Ж. Съдебната практика като източник на право, сп. „Съвременно право“, кн.
6, 1997, с. 10
117
призмата на своя мироглед и правно разбиране95. Следователно
резултатът от правоприлагането е обусловен в значителна степен от
ерудицията и нравствеността на този, който тълкува и прилага
позитивното право. Никак не е случайно императивното изискване на
чл. 162 т. 3 от ЗСВ за български магистрати да мога да бъдат
назначавани само онези лица, които притежават необходимите
нравствени и професионални качества. Тази необходимост е производна
от направената констатация, че този, който тълкува, също и твори
правото в процеса на правоприлагане.
Противоположното становището, според което ролята на съдията
в съдебния процес се сравнява с „машина за смятане с понятия“, е
отдавна аргументирано разкритикувано96. Въпреки това и днес не
липсват теоретици на правото, които обясняват дейността на съдията в
правораздаването чрез прилагането на формулата за субсумация на
предпоставки и извеждане на заключение, без да отчитат значението на
тълкуването в този процес. Полемиката следва да бъде разрешена чрез
ясно очертаване границите на двете противопоставящи се становища.
Затова следва да бъдат определени границите на съдийската
компетентност при официалното тълкуване на закона, както и
средствата за разрешаване на значими правни спорове в случаите, в
които законът мълчи или законодателят не е бил достатъчно гъвкав и
предвидлив към развитието на обществените отношения и техните
особености.
Творческата роля на правоприлагащия орган е най-ярко изразена
в случаите, когато: 1) законодателят не е предвидил развитието на
обществения живот и се появяват обществени отношения, които са
значими, нуждаят се от нормативноправна регулация, а такава липсва;
2) законодателят осъзнава, че социалните взаимодействия в определена
сфера на обществения живот са изключително разнообразни и за да не
рискува с нефункционални правни последици, създава относително
определени или абсолютно неопределени правни предписания; и 3)
езиковият израз на правната разпоредба създава предпоставки за
противоречиво нейно тълкуване и противоречива съдебна практика;
Най-отчетливо правотворчеството в рамките на правораздаването
се откроява в случаите, когато развитието на обществените отношения
поражда значими обществени конфликти, за които позитивното право
95 Вж. Павлова, М. Гражданско право (Обща част), С., 2002, с. 128
96 Вж. Апостолов, Ив. Еволюция на континенталната тълкувателна теория, Цит. съч., 63-
64
118
не предвижда предписания за тяхното разрешаване. На подобни
хипотези се натъква правораздаващият орган в случаите, когато
тълкувайки закона, с цел разрешаване на конкретен казус, отчита, че
позитивното право мълчи и правото следва да бъде дописано с оглед
особеностите на конкретния случай. Подобни позитивноправни
празнини са неизбежен фактор и в най-прагматичните и предвидливи
съвременни правни системи. Колкото общо и абстрактно да формулира
структурните хипотези на правните норми, законодателят никога не
може да предвиди напълно развитието на обществените взаимодействия
и особеностите на отделните житейски хипотези. Динамичната материя
от обществени отношения винаги изненадва и противопоставя нещо
ново на установеното нормативно правно битие, затова, по
необходимост фактическото също се характеризира със своя
нормативна сила97. В случаите на празнини в позитивното право
нормативната сила на фактическото се създава от съдията чрез
тълкуване по аналогия на закона или тълкуване според основните
начала на правото (вж. чл. 46 ал. 2 от ЗНА). Това са случаи, при които
правната уредба е необходима, поради значимостта на казуса, но нито
хипотезата, нито правните последици са предварително предвидени в
закон. При такива обстоятелства по силата на утвърден принцип в
правото още от римско време отказът от правосъдие е недопустим,
защото има заплаха или увреждане на субективен интерес, който
позитивното право не закриля. Съдията е длъжен да запълни
законодателния пропуск като създаде право чрез тълкуване по аналогия.
Първият начин за запълване на законови празнини чрез
тълкуване и създаване на право по аналогия е известен в теорията и
практиката като аналогия на закона (analogia legis)98. При този начин за
аналогично законово тълкуване се използва аргументативният прийом
за сходство (a pa i).99 Чрез този прийом тълкуването се осъществява на
базата на анализ и сравнение между казуса, който трябва да бъде
разрешен (който не е законово уреден) и друг казус (или казуси), който
е предварително регулиран от позитивното право. Тълкуването следва
да установи сходство между двата казуса, т. е. същите да си приличат по
основните белези (но не и напълно да съвпадат, защото тогава няма да е
налична празнина в позитивното право). Тогава за разрешаването на
неуредения от законодателя казус тълкуващият правораздавателен
орган приспособява правните последици, които законът предвижда за
сходните, най-близките по основните белези житейски хипотези.
97 Вж. Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото, Цит. съч.
98 Колев, Т. Теория на правото, Цит. съч., 571 - 572
99 Колев, Т. Пак там, с. 571
119
Тълкуването, основано на аналогията на закона е способ за
запълване на празнини в позитивното право по подобие на
законодателната уредба на подобни случаи. Тълкувайки подобните
казуси и законодателната им уредба, съдията следва да създаде подобна
индивидуална правна норма за разрешаването на конкретния неуреден
казус.
Вторият начин за запълване на празнини в правото е приложим,
когато законът не урежда дори и подобни хипотези на тази, за която
липсва правна уредба. В такъв случай правотворчеството на съда е най-
ярко изразено, защото казусът се разрешава чрез тълкуване съобразно
основните начала на правото (analogia ju is). Чрез интерпретацията при
аналогия на правото, за да отговори на потребността от правораздаване
при липса на общонормативна уредба, съдията създава право, което да е
оптимално справедливо и функционално съобразно особеностите на
конкретния казус и основните начала на правото. Това означава, че
правораздаващият създава индивидуалните правни последици без да
има каквато и да е концептуална законова основа. Съдията се ръководи
единствено от собственото си вътрешно убеждение, през призмата на
което тълкува и обосновава своето решение съобразно утвърдените във
времето и опита принципи на правото.
И в двата случая на тълкуване и прилагане на правото по
аналогия ролята на съдията се доближава твърде много до тази на
законодателя. Последният разбираемо не е в състояние да уреди
нормативно всички варианти на развитие на социалните
взаимодействие. Затова няма нищо парадоксално в делегирането
(понякога напълно съзнателно от страна на законодателя) на
правотворчески функции в ръцете на правоприлагащите органи.
Правото е система, която се усъвършенства ползотворно чрез
взаимодействието между законодателството, правораздаването и
социалното битие. Изключването на всеки един от тези три компонента
е предпоставка за неефективност на правото.
Подобни хипотези на законодателни празнини са допустими
единствено в гражданското право поради разнообразието на
гражданскоправните отношения и изричната забрана за разглеждане по
аналогия на деяния като правонарушения, които не са изрично описани
като такива в законов състав (pe a gumen um a con a io от чл. 46 ал. 3
от ЗНА).
Необходимо е също така да се изтъкне, че по своя
правотворчески характер, правораздавателните актове, чрез които се
120
запълват празнини в правото, наподобяват прецедентните решения на
съдилищата в англосаксонската правна система. И в двата случая
правотворчеството на правораздаващите органи е неоспорим факт.
Разликата се състои в характера на юридическата сила на правните
последици. Съдебното прецедентно решение, постановено от
Върховния съд в англосаксонските държави придобива характер на
обща правна норма с юридическа сила, действаща постоянно във
времето, пространството и спрямо лицата. Докато съдебното решение,
което съдията в континенталните правни системи постановява при
липса на предходна общонормативна уредба, макар и правотворческо,
се характеризира с индивидуална юридическа сила, обхващаща само
конкретния казус и конкретните спорещи правни субекти.
Достойнствата на такъв акт на правораздаване в континенталното право,
който едновременно с това е и правотворчески, не бива да бъдат
подценявани. Те се изразяват в справедливото и аргументирано
разрешение на неуредения в закона казус, което може да послужи като
пример за разрешаване на други подобни казуси в практиката, а защо не
и за модел, който законодателят своевременно да санкционира (поради
доказаната в социалното битие функционалност на съдебното решение).
На следващо място правотворчеството в рамките на
правораздаването се проявява в случаите, когато правоприлагащият
орган прилага законови разпоредби, чиито последици са конкретно
определими само чрез „самостоятелно съдийско тълкуване на термини и
понятия в тях...“100. Това са познатите в доктрината „относително
определени правни норми“, за които Росен Ташев пише, че тяхното
правило за поведение не е конкретизирано в законовата разпоредба, за
да може окончателно да бъде определено към момента на
правоприлагане101.
Относително определени правни разпоредби се срещат както в
отраслите на частното право, така и в публичното право. В частното
право законодателят използва понятия и изрази, които са нееднозначни
и придобиват различен смисъл и значение съобразно особеностите на
всеки отделен случай, за който се отнасят. Такива са: „добри нрави“,
„достатъчен срок“, „подходящ срок“, „добър стопанин“ и др. В
публичноправните отрасли, където разпоредбите са преобладаващо
забраняващи, за формулирането на относително определени правни
разпоредби, законодателят само очертава границите на евентуалното
100 Петров, Вл. Относително определени правни норми, В: Право и език, сборник на
СУ, С., 2010, с. 137
101 Вж. Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия, С., 2004, с. 142
127
улеснят неговото приложение и повишат ефективността на на
предвидените в закона правни последици.
Не на последно място по значимост, приликата между
тълкувателните актове и законовите разпоредби се обосновава и от
юридическата сила на тълкувателния резултат от тълкувателните
актове. В разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт е
посочено, че тълкувателните решения и тълкувателните постановления
са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за
органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които
издават административни актове. По пътя на разширителното тълкуване
на тази разпоредба, което в случая е неизбежно, това означава, че
тълкувателният резултат на тези специфични съдебни актове е
общозадължителен, така както правните предписания на обективното
право. Това е още един белег за допълващия характер на
тълкувателните актове към основния източник на правото –
нормативните актове.
Спомагателното предназначение на тълкувателните съдебни
актове, наред с техния общ и абстрактен характер, дава основание те да
бъдат определени като вторични (субсидиарни) източници на правото.
От гледна точка на значимата за правната доктрина и практика теория за
институционализираната материя, институционализиращата система и
институционалното явление106 тълкувателните актове принадлежат към
категорията на институционализиращата система. Това тяхно място се
отрежда именно заради спомагателното предназначение на
тълкувателната дейност към нормативните актове, които също
принадлежат към институционализиращата система на правото.
§ 3. Начини за тълкуване в процеса на правоприлагане
Тълкувателната дейност представлява свободен мисловен
творчески процес. Това обстоятелство предполага тълкуващият субект
сам да избира начините за тълкуване, както и тяхното степенуване,
според което да търси смисловото съдържание при правоприлагане.
Тази закономерност е напълно естествена с оглед на правните интереси
на тълкуващия субект и особеностите на предмета на тълкуване.
Както при всеки свободен творчески процес, при разкриване
смисъла на правните разпоредби, тълкуващият субект сам избира
106 Вж. Бойчев Г. Пак там, с. 226 и сл.
128
начините за тълкуване. Интересът на тълкуващия субект, съдебната
практика, правната логика, както и много други фактори могат да бъдат
насочващи за избора и подредбата на начините за осъществяване на
тълкувателната дейност. Като свободен творчески процес тълкуването
не се подчинява на точно определени начини за тълкуване, които да се
подредят в строга последователност. В същото време юридическата
теория и практика са утвърдили някои специфични начини за правно
тълкуване, които са доказали своята практическа ефективност.
1. Езиков начин за тълкуване при правоприлагане
Въпреки свободния характер на тълкувателната дейност, който се
направлява предимно от субективните интереси, по необходимост
езиковият начин за тълкуване е неизбежен и винаги първи при търсене
смисъла на юридическото правило за поведение. От каквито и
субективни интереси да се ръководи тълкуващият, независимо от
избора на начините за тълкуване, езиковият начин е винаги първи и
фундаментален по отношение на останалите начини за тълкуване в
правото.
По своята същност тълкуването представлява познание, въз основа
на което се осъществява мисловната дейност, търсеща смисъла на
правния текст. Тази особеност предполага най-напред тълкуващият
субект да се запознае с езиковия израз на правото. Неминуемо
мисловната дейност се обуславя от познанието на обекта на
тълкуването. Следователно най-напред трябва да се разкодира езиковата
формулировка на правната разпоредба. Тази дейност се осъществява с
помощта на правилата на науки като семантика, синтаксис, морфология,
граматика, пунктуация и др. С помощта на тези науки тълкуващият
субект разкрива смисъла на правния текст.
Тълкувателната дейност предполага най-напред запознаване с
юридическото предписание, което се прочита и осмисля с помощта на
правилата за езика. Този безспорен факт още веднъж категорично
подчертава обстоятелството, че тълкуването не се свързва единствено с
неясните правни разпоредби, а представлява дейност, която неизменно
съпътства правоприлагането. Винаги, когато общото законово правило
за поведение трябва да се приложи спрямо конкретен случай от
действителността, това се случва чрез тълкуването.
Тълкуващият субект, независимо дали е правораздаващ орган или
доброволно изпълняващ правото субект, независимо дали е юрист или
129
обикновен човек, неизбежно осъществява най-първо езиковия начин за
тълкуване в правото. От тази гледна точка езиковото тълкуване е
възможно най-достъпната форма на правна интерпретация. То може да
се осъществява от всеки грамотен човек, търсещ смисъла на правните
разпоредби дори и неофициално.
Езиковото тълкуване се усложнява, когато правната разпоредба,
подлежаща на тълкуване, съдържа специфични правни понятия,
производни от юриспруденцията или съдебната практика. Принципно
законодателят се стреми, докато интерпретира обществените
взаимодействия, да използва възможно най-ясен и точен езиков израз.
Тази законодателна насока на езиково изразяване е производна от
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗНА, която гласи, че разпоредбите на
нормативните актове трябва да се формулират на общоупотребимия
български език. В такива случаи и езиковото тълкуване на правните
текстове не представлява особена трудност за тълкуващите субекти.
Предизвикателствата пред езиковото тълкуване възникват, когато
правният текст съдържа специфични правни понятия, правни принципи,
технически правни понятия, свързани с йерархията между
нормативните актове и техните разпоредби или правото на ЕС. В тези
случаи, дори осъществяването на езиковия начин за тълкуване в правото
представлява предизвикателство, което може да бъде преодоляно чрез
техника на юридическо мислене, присъща за юристите.
Повечето от юридическите правила за поведение, съдържащи се в
нормативните актове, са изградени според специфична юридическа
техника и съдържат специфични правни понятия и/или принципи.
Поради тази причина е необходимо тълкуващите и правоприлагащи
правни субекти да познават фундаменталните за теорията на правото
понятия и принципи. От тази гледна точка, законите, макар и езиково
формулирани и адресирани до неограничен брой субекти и случаи,
могат да бъдат пълноценно езиково тълкувани от субекти, развили
качествено юридическо мислене. По презумпция това са юристите.
2. Логически начин за тълкуване при правоприлагане
Логиката е в основата на юридическото мислене. Въз основа на тази
наука, обясняваща законите на човешката мисъл и нейните формални
конструкции, се анализират нормативните актове и съдържащите се в
тях правни разпоредби. Логиката е в основата на конструирането и
прилагането на юридическия силогизъм, което означава, че тя е
130
неизменно приложима както в областта на правотворческата дейност,
така и в процеса на правоприлагане.
Образно казано логиката е онази нишка, която свързва фактите,
пораждащи правния казус, с абстрактно описаните условия в хипотезата
на съответната правна норма. Мисловната нишка продължава,
анализирайки взаимообусловеността между структурните елементи на
същата правна норма, като целта е от нея да се индивидуализират
правни последици, които да бъдат логични и производни от духа на
закона за разумното, полезно, справедливо и в крайна сметка логично
разрешение на конкретния правен спор.
Прилагането на правото според формулата на юридическия
силогизъм следва логиката на взаимообусловеността между фактите,
пораждащи спора и смисловото съдържание на уреждащата ги правна
разпоредба. Това е логичната връзка между малката предпоставка и
голямата предпоставка, от която, въз основа на тълкувателната дейност,
следва да се изведе умозаключение – представляващо логично,
съответно справедливо решение на казуса.
Обстоятелството, че логическият начин за тълкуване представлява
основната нишка, чрез която се изгражда юридическият силогизъм,
предопределя неговата водеща и фундаментална роля сред
юридическите способи за правно тълкуване. В този смисъл Тенчо Колев
пише, че логическото тълкуване се съдържа във всички останали
начини за тълкуване на основата на анализа на принципа на разкриване
духа на закона и на принципа за следване на разума на закона107. Тук е
мястото да подчертаем, че между различните начини за осъществяване
на тълкувателна дейност се наблюдава преплитане. Най-често този
процес се наблюдава при взаимодействието между логическото
тълкуване и останалите начини за тълкуване в правото. Логиката е
неизменно свързана със систематичния, историческия, телеологическия,
функционалния и останалите начини за правно тълкуване.
При осъществяване на логическото тълкуване се използват
едновременно правилата на формалната логика и специфични
логически правила за юридическо тълкуване. Юридическото мислене и
опитът, въз основа на който то се изгражда, са обособили някои
специфични за юридическата логика способи за тълкуване. Формалната
107 Вж. Колев, Т. Теория на правото, Цит. съч., с. 562
131
и правната логика при осъществяване на правното тълкуване се базира
на анализ, синтез, сравнение, абстрахиране и обобщение108.
Анализът представлява мислово разделяне на цялото на отделни
съставни части, както и разглеждане и отличаване на признаците на тези
съставни части.
Синтезът представлява обобщение на най-важните части от цялото
или съединение на най-значимите отличителни белези от целия предмет
на изследване, които са откроени при анализа. Синтезът се осъществява
въз основа и чрез анализа.
Сравнението представлява съпоставка на различните обекти на
тълкуване, при което се установяват сходствата или различията на
техните белези.
Абстрахирането представлява мислено и целенасочено отделяне на
отделни белези на обекта на тълкуване, за да се установи тяхната
значимост или безполезност.
Въз основа на гореизброените прийоми се прави обобщение –
тълкувателно заключение, в резултат на което се формира правен извод
или се обосновава използването на специфичен правен способ, чрез
който се придава насока за разсъждение или се разрешава казусът.
Логическият начин за тълкуване в процеса на правоприлагане още
от римско време е откроил някои начини за разсъждение и
взаимообусловеност между фактите и правото, които благодарение на
своята полезност са се утвърдили с течение на времето като логически
способи за тълкуване. Тенчо Колев разглежда логическите способи за
тълкуване като аргументативни прийоми за тълкуване. В следващите
редове ще обърнем внимание на основните логически способи за
тълкуване, които практикуващите юристи използват, за да разсъждават
върху фактите и правото с цел разрешаване на правните казуси.
Логически способ (аргумент) на противоположното основание (Pe
a gumen um a con a io (a con a io)). При този начин за тълкуване
логиката се базира на взаимноизключващите се факти и производните
от тях взаимноизключващи се последици. С други думи казано,
тълкуващият субект сравнява два факта, които са противоположни и е
невъзможно да съществуват едновременно (взаимноизключващи се). По
108 Вж. Колев, Т. Логика в правораздаването (кн. 5 от Теория на правораздавателната
дейност) , С., 2012, с. 80
132
пътя на логиката наличието на един факт и неговата противоположност
на друг факт предполага безспорно изключването на единия факт и
производните от него правни последици. Например, заподозряно лице
за извършване на тежко престъпление в хода на съдебния процес успява
да докаже (чрез свидетели, видеозаписи и разпечатка от мобилния
оператор за местонахождението на мобилната си карта), че по време на
извършване на престъплението се намира на различно място, далеч от
местопрестъплението. Този безспорно доказан факт (наличието на
алиби) е несъвместим с извършителството на престъплението от
заподозряното лице. То не може да бъде извършител на престъплението,
защото не може да бъде едновременно на две различни места по едно и
също време, това е обективно невъзможно. Може да има друга форма на
съучастие - подбудител или помагач, но е обективно невъзможно да
бъде, например, извършител на убийство в парка и по същото време
клиент на заведение в търговски център (това са две противоположни и
взаимноизключващи се хипотези). Въз основа на противоположността
между двата факта в случая защитата на обвиняемия субект в
наказателното производство ще обоснове голяма част от тезата си за
невинност именно чрез наличието на доказано алиби.
Друг пример за тълкуване чрез логическия способ за тълкуване a
con a io може да бъде посочен в публичното право. Принципът за
законоустановеност на противообществените и противоправни деяния
дава основание да се тълкуват като правноирелевантни деянията, които,
макар и противообществени, не са институционализирани като
противоправни в хипотезата на разпоредба от позитивното право. След
като определен вид деяния не е изрично забранен от позитивното право,
то те са разрешени по пътя на логическия способ на противоположното
основание (a con a io).
Способът за тълкуване a con a io е изключително надежден,
когато казусът предполага два противоположни факта и съответно
производни от тях противоположни правни последици. Доказаното
съществуване на единия факт автоматично задейства производните от
него правни последици, защото по аргумент на противоположното
основание другият е изключен. Тук е мястото да подчертаем още
веднъж взаимодействието между отделните логически способи за
тълкуване. Въз основа на способа a con a io се изгражда и друг
логически способ, а именно способът за довеждането на
противниковата теза до абсурдно заключение. Когато една от двете
спорещи страни успее да обезличи противниковата теза чрез аргументи,
определящи я като абсурдна, по аргумент за противоположното
133
основание изпъква като достоверна единствената останала възможна
теза.
Способът за логическо тълкуване според противоположното
основание (a con a io) представлява начин за обосноваване на правни
изводи, който се основава на взаимноизключването между два
противоположни факта. Целта на тълкуващия субект, използващ този
способ в правоприлагането, е да обоснове приложението на определени
правни последици, производни от подчертания юридически факт по
аргумент за противоположното основание. Това е фактът, който
елиминира другата възможност – алибито елиминира извършителството
на престъплението; липсата на забрана или задължение в публичното
право елиминира противоправността на деянието, съответно
извършването на правонарушение и т.н.
Логически способ (аргумент) за тълкуване въз основа на по-
силното основание (Pe a gumen um a o io i). При този начин за
тълкуване логиката се базира на правилото, че, който притежава по-
голямото право, притежава и по-малкото. Обратният прочит на това
правило също е част от логиката на по-силното основание – който не
притежава по-малкото право, което е необходима предпоставка към по-
голямо право, следователно не може да притежава и по-голямото право.
Тълкуването според по-силното основание се проявява в две
форми: от голямото към малкото (a maio i ad minus) и от малкото към
голямото (a mino i ad maius). Първата форма се прилага в случаите,
когато упражняването на определено право предполага възможността за
реализация и на други по-малки права, които са логично производни и
свързани с по-голямото право. Например, правото на собственост
предполага възможността собственикът да се разпорежда, да владее и да
ползва вещта. Друг пример - упълномощеното лице да управлява чужда
собственост по аргумент за по-силното основание има право да
предприеме всички действия, необходими за защита и съхранение на
нейната цялост. След като е издадено пълномощно за упражняване на
по-голямото право, това автоматично дава право на пълномощника да
упражни и по-малкото право при необходимост и въз основа на
логиката за по-силното основание. Втората форма се прилага в
случаите, когато за упражняването на определено право е необходимо
да има възможност и да бъдат налични малки предпоставки, субективни
права, обуславящи наличието на това право. Например, кандидатите да
бъдат избрани за президент на Република България според
Конституцията трябва да отговарят на редица изисквания. Едно от
изискванията е да притежават само българско гражданство и никакво
134
друго. По пътя на логическото тълкуване чрез способа за по-силното
основание и по-конкретно следвайки логическата формула „Който не
може по-малкото, не може и по-голямото.“, този, който не е само
български гражданин, не може да бъде и кандидат за президент.
Тълкувателният способ за по-силното основание в процеса на
правоприлагане се използва не само за създаване на логически
обосновани изводи, но и за мисловно-познавателна икономия. Не е
необходимо да се изследват всички присъщи за правонарушението
белези, ако е видно, или по-лесно установимо, че само един от тях не е
наличен. В такива случаи, по силата на тълкуването a o io i, когато
едно цяло е признато от теорията и практиката като кумулативна
съвкупност от взаимообусловени части, когато една част липсва –
липсва и цялото явление. В примера с правонарушението – по силата на
способа за по-силното основание от малкото към голямото (a mino i ad
maius), ако едно деяние не е обявено от закона за противоправно,
следователно то не представлява правонарушение и не е необходимо да
се изследват останалите белези на правонарушението за нуждите на
наказателната юридическа отговорност. Логиката в случая е, че липсата
на част от кумулативна съвкупност от белези за извършване на
правонарушение, обезличава изцяло въпроса за извършване на
правонарушение. Според теорията и практиката, ако едно човешко
деяние не е обявено от закона за противоправно, то не представлява
правонарушение, макар и да е противообществено и виновно извършено
от някого109.
Логически способ (аргумент) за тълкуване въз основа на равенството
между два случая (Pe a gumen um a pa i). Този способ за логическо
тълкуване се използва най-често за запълване на празнини в правото.
Тогава, когато позитивното право не предлага нормативно уредена
хипотеза за житейски казус, се анализират други подобни казуси, които
са правно уредени. Сравняват се фактите и условията, при които те се
проявяват, като при сходство относно основните белези между двата
случая, правните последици, които позитивното право предвижда за
уредения случай, се прилагат по силата на равенството (a pa i) и за
правнонеуредения случай (analogia legis).
Тълкуването по силата на равенството между два случая е
приложимо и в съдебната практика на континенталноправната система.
Макар и да не се характеризират със задължителна юридическа сила,
подобно на прецедентните съдебни решения в англосаксонското право,
109 Вж. Бойчев, Г. Правонарушение, С., 1998
135
съдебните решения, които запълват успешно празнините на
позитивното право, се прилагат по силата на тълкуването a pa i. Под
успешно запълване на празнини в правото се има предвид ония съдебни
актове, които се обосновават логично с правните принципи и духа на
закона. Тези съдебни актове трябва да се характеризират със
справедливост и обществена полза, за да могат да се превърнат в модел
за разрешаване на други подобни казуси. Въз основа на
функционалните си характеристики и тълкуването по пътя на
равенството между случаите тези актове се ползват, макар и без да се
характеризират със задължителна юридическа сила, за решаването на
други подобни казуси. Те служат за образец, въз основа на своята
полезност и ефективност, докато законодателят не запълни празнината
или обществените отношения не се изменят драстично, предполагайки
нови решения.
Силата на обичаите в англосаксонския свят е обусловила
задължителната юридическа сила на прецедентните съдебни решения
като модели за разрешаване на подобни казуси. Разликата с нашата
прана система се изразява в липсата (за континенталното право) на
задължителна юридическа сила, която да произлиза от един нов казус,
за който законодателят не е предвидил решение. Единствено логиката,
юридическата аргументация, социално-правната полезност и
приложимост на прецедентното решение могат да обусловят неговото
тълкуване и прилагане по силата на логическия способ за равенството
между два случая.
Правните норми и съдебните решения се тълкуват и прилагат по
пътя на равенството между случаите, когато основополагащият казус,
примерът, наложен в съдебната практика е полезен и справедлив от
обществено-правна гледна точка.
Логически способ (аргумент) за тълкуване по силата на абсурда
( educ ion ad absu dum). Този способ за логическо тълкуване се
осъществява като се използват аргументи, чрез които противниковата
теза следва да се доведе до абсурдно заключение. Доказаната
несъстоятелност на една от двете противостоящи тези, формиращи
правния спор, автоматично определя победата на другата теза. Този
способ за логическо тълкуване се формира и използва с помощта и на
логическия способ за тълкуване по силата на противоположното
основание (a con a io). Когато една от двете тези е обезличена по силата
на абсурда – формиран е извод за нейната несъстоятелност, pe
a gumen um a con a io единствено възможната остава другата.
Например - доводите на обвинението за извършено престъпление и
136
съпричастност към това престъпление на обвиняемия са абсурдни. Това
обстоятелство мотивира защитата да представи доказателства за
абсурдността на обвинението, като по този начин изпъква невинността
на обвиняемия.
Способността да се тълкува логично е обусловена от познанието и
опита не само в областта на позитивното право и правоприлагането, но
и от познанието на същността на обществените взаимодействия и
средата (условията) на тяхното развитие. Това заключение логично и
естествено произлиза от взаимодействието между правото и
обществения живот. Не можем и не трябва да мислим за право, по
какъвто и да е повод, без да държим сметка за неговата
взаимообусловеност с житейската действителност.
Анализът на фактите от житейската действителност, които се
определят като юридически или правно ирелевантни; синтезирането на
правните последици спрямо особеностите и потребностите на
конкретния казус; индуктивното и дедуктивното мислене; тълкуването
и прилагането на правните принципи; приобщаването или отхвърлянето
на доказателствата; запълването на празнините в правото в случай на
необходимост; и тълкуването на дефинитивните правни разпоредби
представляват все дейности, основаващи се на правната логика,
внедрена в юридическото мислене.
3. Систематичен начин за тълкуване при правоприлагане
Системата на правото във всяко едно общество най-кратко може да
бъде определена като съвкупност от правила за поведение, която има за
предназначение да поддържа мира, нормалното развитие на
обществените взаимодействия и да предотвратява и/или разрешава
възникналите спорове. За да изпълни това свое предназначение,
позитивното право, както вече беше споменато, се изгражда като
съвкупност от взаимообуславящи се правила за поведение.
Законодателят се стреми всяко правило за поведение да бъде
съгласувано с останалите както по вертикала, съобразно юридическата
сила между нормативните актове и техните разпоредби, така и по
хоризонтала, между нормативните актове и техните разпоредби, които
са от една и съща степен на юридическа сила и регулират сходни
обществени отношения. Посочената законодателна особеност,
обусловена от предназначението на юридическите правила, безусловно
предполага при тяхното приложение те да бъдат тълкувани
143
появата на нови форми на социални взаимодействия, които се отличават
също и с качествено нова същност от предходните.
Обществените промени предполагат безусловно и
правнонормативни промени, които да следват новите особености и
потребности съобразно предназначението на правото като социален
регулатор. Динамичното обществено развитие предполага динамични
промени не само при правната регулация, но и при тълкуването и
прилагането на правото.
В динамичния свят, в който живеем, промените са толкова чести и
многобройни, че практически е невъзможно законодателят да реагира
своевременно спрямо обществените потребности. Затова все по-често се
наблюдава използването на гъвкави понятия и словосъчетания или
относително определени юридически санкции, чрез които се предоставя
възможност на тълкуващия субект сам да съобразява промените и да ги
отразява при тълкуване на правото. Понятия и словосъчетания като:
„добри нрави“, „нравствеността“, „достатъчен срок“, „добър стопанин“,
„според обстоятелствата“, „тежко провинение“, „важни причини“ и др.
подобни предполагат функционално тълкуване съобразно обществените
промени.
Наред с правото обществените взаимодействия се влияят и
регулират и от други нормативни системи. Съществуват също и
обществени ценности, които се използват за мерило, критерий за
тълкуването, прилагането и качеството на правото. Нравствеността
(моралът и етиката), обичаите, религията са обществени нормативни
системи, които заедно с ценности като справедливост, свобода,
естествени права, обществени интереси, цел и правна принуда
представляват фактори, обусловени и в същото време влияещи върху
обществения живот. Поради своята значимост за обществените
взаимодействия и обществените нормативни системи тези ценности
представляват и критерии за тълкуването и приложението на най-
значимата обществена нормативна система – правната. Георги Бойчев
нарича тези нормативни системи и ценности метаюридически
ценностни оценъчни явления114.
Обвързаността на правото с обществения живот и взаимодействия
безусловно предполага взаимодействие между правната нормативна
114 Вж. Бойчев, Г. Правният институционализъм, Цит. съч., с. 386
144
система и останалите обществени нормативни системи и ценности115.
От една страна правото се влияе от въздействието на нравствеността,
религията и обичаите. Това са основните обществени нормативни
системи, които по различен начин и в различна степен, но без
изключения, се влияят от ценностите – справедливост, свобода,
естествени права, обществени интереси, целесъобразност и правна
принуда. От друга страна всички останали обществени нормативни
системи и ценности също се влияят от правното въздействие и
функционират чрез тълкуването и прилагането именно на правните
норми.
Поради тази взаимообусловеност между правото и останалите
нормативни системи и ценности, както и между правото и обществения
живот, промените в обществената среда и взаимодействията се
отразяват във всички тези явления и ценности. Ето защо е неизбежно
функционалното тълкуване при новите условия и новите форми на
социално взаимодействие.
Новите социални условия, промените в обществената среда
предполагат промени и при социалните взаимодействия. По
необходимост правото трябва също да реагира, за да запази своята
функционалност като ефективен регулатор. Това обаче е невъзможно да
се случи без да се осъществи функционално тълкуване на правните
норми. За да продължи да урежда целесъобразно и полезно
обществените взаимодействия и да разрешава споровете в
обществото, правото трябва да бъде тълкувано функционално в
условията на динамичната житейска действителност. Това означава
в процеса на тълкуване на правните разпоредби да се съобразяват
всички нови особености на метаюридическите нормативни системи и
ценности.
Не можем да разглеждаме като статични ценности нито
справедливостта, нито свободата, нито правната принуда, нито
обществените цели и интереси. Всички те се променят с течение на
времето и духа на епохата, в която живеем. Има различия в смисловото
съдържание на свободата, например, в условията на глобална пандемия
(независимо дали такава съществува или е преувеличено представена от
медиите). В зависимост от общественото и институционалното
разбиране за границите на свободата се определят и новите параметри
115 Повече за ценностите като ключов елемент в организационната култура вж.
Василев, В. и Ефремовски, И. Организационна култура и мотивация на персонала –
теоретични основи и добри практики, С., 2017, с. 95 и сл.
145
на правната принуда. Съществуват различия и в смисловото съдържание
на обществените цели и интереси. Тези ценности също се изпълват с
различно съдържание през епохата на различните индустриални
революции.
Единствената ценност, която е неподатлива на особеностите на
времето и промените през различните епохи – това са естествените
права и задължения. Производни от биосоциалната същност на човека,
тези ценности не могат и не трябва да добиват различно от естествено
производното си смислово съдържание. Те са основа на човешката
природа и развитие.
Същността на функционалния начин за тълкуване в правото се
изразява в използването на податливите на промени ценности и
нормативни системи, като критерий за разбиране смисъла и
предназначението на правните разпоредби. Да тълкуваш функционално
означава да разбираш промените на обществените условия и
взаимодействия, които водят до промени в метаюридическите
ценности и нормативни системи, а оттам и до промени в смисъла на
приложимото позитивно право.
Справедливостта е неизменен и най-ярък критерий за осъществяване
на функционално тълкуване на правните разпоредби. Без нея правото
губи своя смисъл и предназначение. Георги Бойчев определя
справедливостта като мяра в разпределителните отношения и мяра в
отношенията на възмездие. Тази философска теория на проф. Бойчев е
обоснована чрез аргументи от „Теория на справедливостта“ на Джон
Ролс и се характеризира с логическа издържаност и практическа
приложимост. За да бъде ефективно използвана в динамичното време, в
което живеем, е необходимо да се има предвид, че параметрите на
мярата (основата на справедливостта) могат да варират в различни
граници. След като параметрите на мярата и при отношенията на
възмездие, и при разпределението на блага са променлива величина, то
следва, че и самото разбиране за справедливост може да бъде различно
при различните обстоятелства. Поради тази причина трябва да се има
предвид, че справедливостта, като неизменен критерий за
функционално тълкуване, може да променя параметрите на своята мяра
съобразно промените в обществените условия и взаимодействия.
Пример за променлива мяра на справедливост при
разпределителните отношения може да бъде посочен с благото чиста
околна среда. Разпределителните отношения се изразяват в
разпределяне на субективни права и юридически задължения по повод
146
усвояване полезните свойства на определени блага116. Тъй като благото
чиста околна среда е непрекъснато променящо се и все по-дефицитно,
напълно обосновано е юридическите задължения, свързани с опазването
и създаването на чиста околна среда, да нарастват, за да могат да
обезпечат необходимостта, съответно правото да се ползва такава среда
за живот. Занапред задълженията на отделната личност и на цялото
общество към околната среда и природата ще нараснат многократно
поради необходимостта да запазим жизненонеобходимо за живите
организми благо. Това обстоятелство ще променя мярата в
разпределителните отношения, съответно разбирането за справедливо
разпределение на правата и задълженията относно опазването на
околната среда. При дефицит вследствие на засушаване, промени в
климата или човешка намеса, възможно е да се мисли в посока, че ще
бъде справедливо обществото, както и всеки един от нас, да бъде
ангажиран с дейност, която да опазва или облагородява заобикалящата
ни природа. Например, необходимостта и правото ни на чиста околна
среда да бъде обвързано със задължението да опазваме, почистваме и
облагородяваме с дървесни видове периметър около нашия дом. По този
начин мярата в разпределителните отношения по повод опазване на
околната среда и водите ще се промени в посока създаване на повече
задължения и по-малко права, за да се запази фундаменталното право,
обусловено от биологична необходимост.
Справедливостта като мяра в отношенията на възмездие също
представлява променлива величина съобразно обществените промени.
Отделни видове правонарушения могат да променят степента на своя
противообществен характер поради промените в обществените условия
и взаимодействия. Например, ако приемем хипотетично, че поради
климатични или други обстоятелства големи групи от хора предприемат
миграция към или през територията на нашата страна, това ще утежни
противообществения характер на престъплението противозаконно
преминаване през държавната граница (санкционирано в чл. 279 и чл.
280 от НК). Необходимостта от защита на държавните граници и
националната сигурност в новите обществени условия, предполага и
ново функционално тълкуване на правонарушенията, които се изразяват
в преминаване на границата без разрешение. Оценката от страна на
тълкуващия субект за по-високата степен на противообщественост
неминуемо ще промени тълкувателния резултат във функционална
насока. Това означава, че функционалното тълкуване на казуси, в
условията на представения пример, ще се изразява в тълкувателен
116 Вж. Станин, М. Обекти на правната действителност, Цит. съч.
147
резултат, който предвижда най-тежките законоустановени санкционни
правни последици. Функционалното тълкуване през призмата на
справедливостта в случая предполага да се промени мярата в
отношенията на възмездие, като се налагат като тълкувателен резултат
наказания в горните граници на относително определените юридически
санкции.
Горепосочените примери показват, че справедливостта е променлива
величина съобразно особеностите на обществените условия и
потребностите от ефективно правно тълкуване и регулиране на
обществените взаимодействия.
Друго ценностно оценъчно явление, което може да се използва, като
критерий при функционалното тълкуване на правните текстове, е
свободата. Според Георги Бойчев правото институционализира
свободата във всички области на човешкия живот, като по този начин
обвързва мярата със социалната свобода117. Гарантирането на свободата
като значима ценност в съвременното демократично общество не може
да бъде осигурено без обезпечението на правната принуда. Принудата
сама по себе си не представлява ценност, но правната принуда е
ценност, когато е обоснована логически и е институционализирана по
съответния ред. Институционализирана в подходящата форма на
проявление (вид правна принуда) и подходящата степен (размер на
правната принуда) принудата в правото може да служи за гаранция не
само на свободата, но и на другите ценностни явления като
справедливостта, естествените права, интереси и други.
Свободата и правната принуда представляват взаимодействащи си
ценности, които трябва да бъдат разглеждани съвместно при
осъществяване на функционалното тълкуване. Определянето на точната
граница помежду им, балансираното им прилагане в процеса на
интерпретация на правото е предпоставка за ефективност на
тълкувателния резултат.
Обективно необходимата граница между свободата и правната
принуда трябва да бъде определена при функционалното тълкуване на
закона. Възможно е законодателят да е поставил тази граница на
определено място, но с течение на времето и променящите се социални
условия тълкуващият и прилагащ закона субект да промени тази
граница. Пред подобно сложно предизвикателство попадат юристите и
гражданското общество, когато се налага да ограничават субективни
117 Бойчев, Г. Правният институционализъм, Цит. съч., с. 390
148
права, изразяващи свобода и да налагат ограничения, представляващи
правна принуда с оглед противоепидемиологичните мерки.
Функционалното тълкуване и прилагане на законите наложиха да се
премести границата в посока засилване на правната принуда, за да се
ограничи разпространението на заразата. От друга страна обаче
прекомерното ограничаване на човешките свободи създава друга
опасност – а именно, опаснос тта от необосновано ограничаване на
фундаментални човешки свободи, производни от естествените права и
биосоциалната същност на човека. С други думи казано, свободата е
изключителна ценност, която правото трябва да гарантира и може да
ограничава, но само при определени основания и в определени граници.
Правната принуда в демократичните правови общества се установява
винаги обосновано, според градация на човешките ценности и при
никакви обстоятелства не може да бъде за сметка на свободата на личен
избор, когато касае собствения живот или здраве. Парадоксално е, че в
някои европейски държави, в които е законоустановено правото на
евтаназия, същевременно се налагат принудителни мерки,
ограничаващи свободното придвижване и социалната комуникация под
предлог съхранение на здравето и живота по време на т. нар. Ковид
пандемия. В люлката на човешката цивилизация, където европейското
общество се смята за модел на правова държава и демокрация не може
да се приеме за нормално правната принуда да наложи ограничаването
на свободата в името на политически решения за човешкото здраве и
живот. В такъв случай границата е скъсана и правната принуда е
неоправдано наложена над социалната свобода. Като резултатът може
да се изрази в две направления: 1) установяване на друг обществен и
правов ред, различен от демократичния или 2) революция, която да
премахне недостатъците и надгради съществуващият правов ред.
Функционалното тълкуване на правото през призмата на свободата,
правната принуда и другите ценностни оценъчни явления трябва да
доведе до тълкувателен резултат, който да подържа и възстановява
обществения ред. Това е призвание за юристите, което трябва да бъде
съблюдавано дори и при необходимост от промени. Тълкувателният
резултат не бива да противоречи на принципите на хуманизма,
демокрацията и правовата държава.
Потребностите и интересите на отделната личност и на цялото
общество представляват друга ценност, която следва да се взема
предвид при осъществяване на функционалното тълкуване на правните
разпоредби. Потребностите са идентични за всеки отделен човек, докато
интересите са специфични с оглед особеностите и насоката на развитие
на отделната човешка личност. Производни от биосоциалната същност
149
на човека, потребностите са относително неизменни във времето за
разлика от интересите, които се обуславят от развитието на обществото,
личността и настъпващите промени.
Целта на правоприлагането е да се защитят или задоволят
индивидуални или колективни интереси. За тази цел в процеса на
тълкувателната дейност трябва да се съблюдава същността на интереса
и най-вече дали няма промяна на интереса от момента на създаването на
правната норма до момента, към който тя следва да се приложи.
Промяната, разбира се, е обусловена от обществените условия и
развитието на обществените взаимодействия. Когато те са се променили
значително, естествено е това да се отрази и върху интересите на
отделната личност и/или интересите на цялото общество. Субектите,
които тълкуват и прилагат правото винаги трябва да държат сметка за
функционалната връзка между смисъла на правната норма и интересите,
които се защитават или задоволяват чрез нея.
Напълно възможно е институционализираният от законодателя
правен интерес в една правна норма към момента на нейното създаване,
да не съответства на интересите на адресатите на тази правна норма към
момента на нейното прилагане. Ако такава практическа хипотеза се
получи, правната норма ще загуби своята функционалност и
легитимност. За да бъде все пак приложено правото и разрешен
съответния казус, тълкувателният резултат трябва да бъде изпълнен с
функционален смисъл, който да отговаря на новите обективно
съществуващи интереси, обусловени от промените в обществените
условия и взаимодействия.
Не на последно място, когато тълкуваме функционално правните
норми съобразно променените обществени и лични интереси, трябва да
държим сметка и за равновесието между множеството различни, а
понякога и противоположни интереси в обществото.
Значимо място в процеса на функционално тълкуване при
правоприлагане на правните норми заема целесъобразността като
ценностен критерий. Функционалното тълкуване съобразно
целесъобразността се нарича още телеологическо тълкуване. Правилно
е мнението на повечето автори, че то следва да се разглежда като част
от функционалния начин за тълкуване наред с останалите ценностни
оценъчни явления, служещи като критерии за функционалност.
Тълкувателният резултат трябва да разкрие смисъл, който да е
съгласуван с целесъобразното приложение на правната норма.
150
Възможно е целите, заложени от законодателя към момента на
институционализиране на правилото за поведение, да не са
целесъобразни към момента на приложение на правната норма.
Несъответствието между заложени законодателни цели и необходима
целесъобразност при приложението на правото възниква отново поради
промените на обществената среда и обществените взаимодействия.
Подобно несъответствие предполага, че тълкуващият субект трябва да
съгласува смисловото съдържание на правните разпоредби с
функционалните потребности на обществените взаимодействия към
момента на правоприлагане.
Използващият функционалният начин за тълкуване в правото,
следва да използва и целесъобразността като критерий за разкриване
смисъла на правната норма. Функционалното тълкуване трябва да
съумее, в случай на несъответствие между законодателната цел и
необходимия целесъобразен смисъл, да преодолее препятствието като
възпроизведе целесъобразен тълкувателен резултат, съвпадащ със
законосъобразността.
Допустимо е при функционалното тълкуване с оглед
целесъобразността на правоприлагането да се излезе извън буквата на
закона, т. е. да се получи стеснен или разширен тълкувателен резултат.
За да бъде подобно тълкуване целесъобразно обаче, трябва да се има
предвид границата, отвъд която се преминава към произволно
тълкуване и правоприлагане, което нарушава правните принципи и
законосъобразността. За да не се случи това и за да се запази
функционалният характер на тълкувателния резултат, трябва да се
спазват останалите (гореизброени) ценности за осъществяване на
функционално тълкуване. Така например, когато тълкуване според
целесъобразността възпроизведе тълкувателен резултат, който се
характеризира с необосновано привилегироване на личен интерес
спрямо останалите интереси в обществото, това е сигурен белег за
нефункционалност, съответно и неправилност. Такова тълкуване, както
и неговият тълкувателен резултат в повечето случаи ще бъдат в
противоречие още и със справедливостта, свободата, правната принуда,
интересите, нравствеността и т. н. Това е доказателство, че ценностните
оценъчни явления, служещи като критерии за функционално тълкуване
на правото, трябва да се прилагат кумулативно, за да могат да се
използват като сигнални показатели за ефективността на тълкуването и
качеството на тълкувателния резултат.
Наред с гореизброените ценностни оценъчни явления критерий за
функционално тълкуване на правото представляват и останалите
151
обществени нормативни системи. Нравствеността, религията и обичаите
са сред най-въздействащите на обществения живот, а и на правото
нормативни системи. Тези нормативни регулатори не се поглъщат от
правото, а съществуват самостоятелно и оказват силно въздействие,
както върху обществения живот и обществените взаимодействия, така и
върху правната система.
За да се превърне правото в най-влиятелната нормативна система в
обществото, това неминуемо преминава през взаимодействието с
останалите обществени норми. Институционалната същност и
функционалност на правото се формира под въздействието и на
останалите обществени норми. Това обстоятелство предполага както
при правотворчеството, така и в процеса на правоприлагане правото да
се тълкува през призмата на останалите нормативни системи, за да бъде
функционално.
В съвременното общество най-съществено място сред
извънправните нормативни системи заема нравствеността. Нейните
норми, определящи човешкото поведение, преодоляват различията
между останалите нормативни системи в обществото118.
Нравствеността се формира въз основа на всички останали
метаюридически нормативни системи и функционира като техен
обединяващ и представителен израз. Поради тази си същност и
функционална насоченост тя оказва най-съществено влияние върху
юридическите правила за поведение. Въз основа на обединяващата роля
на нравствеността се преодоляват различията във все по-
глобализиращото се съвременно общество. Нравствените норми
преодоляват различията между религиите и обичаите, като създават
една общообществена представа за това кое е „добро“ или „зло“,
„нормално“ или „ненормално“, „допустимо“ или „недопустимо“.
Поради тази причина и влиянието на нравствеността върху правото е
най-съществено в сравнение с останалите обществени нормативни
системи.
Нравствеността е променлива величина и това особено осезаемо се
усеща в съвременното динамично общество, в което дори едно
поколение може да измени разбиранията си за морала и етиката
118 Подробности относно ролята на нравствеността като посредник между правото и
останалите нормативни системи вж. Михайлов, Г. Нравствеността като изграждащ и
променящ правото фактор, публикувана в списание „Философия“, което е
индексирано в “Web o Science”, кн. 1/2021,
h ps://philosophy.azbuki.bg/philosophy/sada zhanie-na-sp- iloso iya-2021-g/sp- iloso iya-
knizhka-1-2021-godina-xxx/
152
(съставните норми на нравствеността). Например, етичните норми само
преди около две десетилетия повеляваха, че в градския транспорт
мъжът трябва да отстъпи място на дамата в знак на кавалерски жест.
Днес подобно етично задължение не съществува, като в някои случаи
дори може да се отчете като форма на дискриминационно третиране.
Моралните норми също търпят съществена промяна в либерална насока,
като примерите и тук могат да бъдат много. По-важното е обаче
заключението, че функционалното тълкуване на правото, трябва да
съобразява промените в останалите нормативни системи и най-вече
нравствеността, за да бъде ефективно.
Функционалното тълкуване е необходимост, породена от
динамиката на обществения живот, в резултат на която настъпват
промени в условията на живот и формите на социални взаимодействия.
Въз основа на разгледаните по-горе ценностни оценъчни явления и
метаюридически нормативни системи е допустимо разминаване между
волята на законодателя и тълкувателния резултат. За да бъде
тълкуването функционално, а не произволно, е много важно да не се
преминава границата, изградена от съгласуваност между ценностите и
правните принципи.
§ 4. Тълкуване на правните норми според обема на тяхното
съдържание и обхват на действие
Освен да разкрие смисловото значение на правните норми,
тълкуващият субект трябва да определи и неговото приложно поле –
кои фактически хипотези, обществени взаимодействия и правни субекти
трябва да обхване тълкуваната правна разпоредба. Да се разтълкува
смисълът на правото, означава също да се определи неговият обхват.
Изразеното езиково съдържание намира определено практическо
приложение относно житейските хипотези и субектите, които засяга.
Поради тази причина правното тълкуване трябва да съобрази обема на
тълкувателния резултат, който е смислово обусловен и практически
приложим.
Според критериите полезност, справедливост и функционалност
тълкуването на правните норми се осъществява по следните три начина:
1) буквално тълкуване; 2) разширително тълкуване и 3) стеснително
тълкуване. Тези три начина за тълкуване на правото разкриват обхвата
на действие на правните норми според границите, определени от
приложното поле на смисловото съдържание.
